Ерик Сийгъл
Любовна история (42)

20

— Какво чувствате?

— Господи, не разбирате ли?

Хилех се като идиот. Какви други симптоми трябваше да потвърдят диагнозата, че съм щастлив — да правя пируети в лекарския кабинет?

— Не мога да го обясня на медицински език. Явно на вашата наука й липсва терминология за радост.

Никакъв отговор. Не можеше ли Ландън да каже поне: „Поздравявам ви“?

— Докторе, аз летя! Като флагче на четвърти юли!

Знаех, разбира се, че думите са банални. Но, по дяволите, бях развълнуван, нямах търпение да говоря за това. Не да говоря — идеше ми да запея. След безкрайните месеци на вцепенение най-сетне се появи нещо, което прилича на човешка чувствителност. Как да го изразя, за да може докторът да го разбере?

— Ние се харесваме, докторе. Започваме връзка. Кръвта ми тече като по-рано.

— Това е заглавието — каза д-р Ландън.

— Това е съдържанието — настоявах аз. — Не схващате ли, че се чувствам добре?

Последва пауза. Защо по-рано толкова добре разбираше болката ми, а сега сякаш не му бе ясна еуфорията ми? Потърсих с очи отговор.

Той каза само:

— Утре, пет часа.

Аз подскочих и изхвръкнах навън.

 

 

Напуснахме Върмънт в 7.45, спряхме два пъти за кафе, бензин и целувки и стигнахме до нейния бароков апартамент-крепост в 11.30. Един пазач взе колата. Хванах ръката й и я приближих до устните си.

— Хората гледат! — възпротиви се тя не много убедително.

— Ние сме в Ню Йорк. Никой не дава и пет пари.

Целунахме се. И както бях предсказал никой в града не се впечатли. Освен ние.

— Да се срещнем за обяд — казах аз.

— Но вече е обед.

— Чудесно. Тъкмо навреме.

— Аз имам работа — каза Марси.

— Не се безпокой — аз съм гъст с шефа ти.

— Но ти имаш задължения. Кой се е грижил за гражданските свободи, докато си бил извън града?

Аха. Вкарваше ме в собствената ми клопка.

— Марси, аз съм тук, за да упражня основното си право на стремеж към щастие.

— Не на улицата.

— Ще се качим горе и ще… пийнем по чашка.

— Мистър Барет, отивай направо в проклетия си офис, занимавай се със закони или с каквото искаш и се върни за вечеря.

— Кога? — попитах нетърпеливо.

— Във време за вечеря — каза тя и се опита да влезе. Но аз все още държах ръката й.

— Аз сега съм гладен.

— Ще трябва да почакаш до девет.

— Шест и половина — отговорих аз.

— Осем и половина — предложи тя.

— Седем — настоях аз.

— Последно — осем.

— Правиш безмилостни сделки — съгласих се аз неохотно.

— Аз съм безмилостна кучка — каза тя. После се усмихна и се затича през железните врати на огромния си замък.

 

 

В асансьора на офиса започнах да се прозявам. Бяхме спали много малко и това чак сега ми се отразяваше. При една от спирките ни си бях купил самобръсначка и се опитах да се избръсна. Нямаше автомати за ризи. А аз изглеждах така, сякаш бях правил това, което наистина бях правил.

— О, ето го мистър Ромео! — извика Анита.

Кой, по дяволите, й беше казал?

— Точно така пише на пуловера ви: „Алфа Ромео“. Мислех, че така се казвате. Вие не може да сте мистър Барет. Той винаги идва на работа призори.

— Успах се — казах аз и тръгнах да се скрия в стаята си.

— Оливър, приготви се за шок.

Спрях.

— Какво се е случило?

— Цветарите ни нападнаха.

— Какво?

— Не усещаш ли оттук?

Влязох в това, което някога беше мой офис, а сега огромна ботаническа градина. Навсякъде цветя. Дори бюрото ми бе… леха с рози.

— Някой те обича — каза Анита, като душеше въздуха от вратата.

— Имаше ли бележка? — попитах аз и се молех да не я е отворила.

— На розите — искам да кажа, на бюрото — каза тя. Намерих я. Слава богу, беше запечатана и надписана: „Лично“.

— Много дебела хартия — каза Анита. — Когато я вдигнах срещу светлината, нищо не можах да прочета.

— Можеш да отидеш на обяд — казах аз и се усмихнах не особено топло.

— Какво се е случило, Оливър — попита тя, докато ме разглеждаше. (Ризата ми бе малко смачкана, но нямаше други улики. Бях проверил.)

— Какво искаш да кажеш, Анита?

— Напълно престана да ме питаш за съобщения.

Още веднъж й казах да изчезва на обяд. И закачих на дръжката на вратата табелка: „Не ме безпокойте“.

— Какви са тези знаци? Това не е мотел! — Тя излезе и затвори вратата.

Едва не накъсах плика на парчета докато го отварях. Съобщението беше: „Не знаех любимите ти цветя и не исках да те разочаровам. С обич М.“

Усмихнах се и грабнах телефона.

— Тя е на конференция. Може ли да й предам кой се обажда?

— Чичо й Абнър — казах аз с възможно най-чичовския глас.

Пауза, щракване и се обади шефката.

— Да?

Тонът на Марси беше изключително свеж.

— Как така тонът ти е толкова свеж?

— Имам среща с директорите на „Уест Коуст“.

Аха, висшият ешелон. И тя ми представяше своята имитация на хладилник.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Марси, загрижена да запази хладния си тон.

— Ще бъда кратък — казах аз. — Цветята са прекрасен жест…

— Радвам се — отговори тя, — ще ти се обадя…

— И още нещо. Имаш най-фантастичния задник…

Изведнъж щракна. Тази кучка ми затвори телефона!

Сърцето ме болеше и сънлива скованост изпълни душата ми.

— Мъртъв ли е?

Смътно започнах да различавам повече думи на хоризонта на съзнанието си. Гласът приличаше на този на Бари Полак, току-що завършил право и започнал работа във фирмата.

— Изглеждаше така добре сутринта.

Сега Анита се опитваше да спечели Оскар за ролята на опечалена роднина.

— Как е стигнал дотам? — попита Бари.

Надигнах се. Господи, бях заспал върху лехата си от рози!

— Здравейте — измърморих, прозявайки се, но се престорих, че винаги си почивам на бюрото. — Следващия път почукайте.

— Направихме го — каза Бари нервно. — Много пъти. И после отворихме, за да видим дали сте… хм, добре.

— Много съм добре — отговорих аз, като безгрижно изтърсвах листенцата от ризата си.

— Ще ти направя кафе — каза Анита.

— Какво има, Бари? — попитах аз.

— Хм… нали знаете, делото за училищния съвет. Нали го подготвяме заедно.

— Да — казах аз и започнах да се сещам, че в един друг свят бях адвокат.

— Нямаме ли заседание за него по някое време?

— Да, днес в три — каза Бари като шумеше с някакви листа и пристъпваше от крак на крак.

— Добре, ще се видим тогава.

— А… сега е около четири и половина — каза Бари, надявайки се искрено, че точността няма да ме обиди.

— Четири и половина? По дяволите! — скочих на крака.

— Направих доста проучвания… — започна Бари, като си мислеше, че заседанието започна.

— Не. Бари, нека да говорим утре за това, а? — тръгнах към вратата.

— Кога?

— Ти кажи, първото нещо сутринта.

— Осем и половина?

Спрях. Делото за училищния съвет не бе точно първото нещо, което бях планирал за сутрешната си дейност.

— Не. Имам среща с един… началник. Да го направим в десет.

— Добре.

— Десет и половина ще е по-добре, Бар.

— Добре.

Докато излизах през вратата, го чух да мърмори:

— Аз наистина направих много проучвания…

 

 

Отидох по-рано при доктора, но с радост си тръгнах. Ландън не бе на моята вълна, а освен това имах спешна работа. Например да се подстрижа. И да си подбера тоалета. Трябва ли да нося вратовръзка?

Да си взема ли четка за зъби?

По дяволите, все още имах часове да чакам. Отидох да тичам в Сентрал Парк, за да си уплътня времето.

А също и да мина покрай къщата й.