Ерик Сийгъл
Любовна история (46)

24

Разберете ме. Ние не живеем заедно.

Въпреки че изкарахме едно вълнуващо лято.

Ние наистина ядем заедно, разговаряме, смеем се (и спорим) заедно, стоим заедно под един покрив (т.е. моят сутерен). Но нито едната страна не поема ангажименти. И, разбира се, никакви задължения. Всичко е ден за ден. Въпреки че полагаме всички усилия да бъдем един с друг. Мисля, че постигнахме нещо много рядко. Нещо като… приятелство. И още по-странното е, че не е платоническо.

Марси държи гардероба си в замъка и събира пощата и съобщенията, когато си сменя тоалетите. За щастие от време на време взима и храна, приготвена от нейния, сега безработен, персонал. Ние я изяждаме на масата за кафе с различни лъжици и обсъждаме всичко, което съобщават по радиото. Какво шоу на ужасите ще постави Никсън във Виетнам? Д-р Спок. Джеймс Ърл Рей. Спиро Т. Джаки О. Ще се подобри ли светът, ако Коузъл и Кисинджър си разменят професиите?

Понякога Марси трябва да работи почти до полунощ. Взимам я, изяждаме по един среднощен сандвич и бавно вървим към къщи — тоест към моя апартамент.

Понякога ходя в Уошингтън, което значи, че тя е сама, въпреки че винаги има работа. После тя посреща самолета ми и ме кара у дома. Но най-често аз съм този, който осигурява транспорт до летището.

Естеството на работата й изисква много пътуване. Задължителните посещения на всеки клон. Което означава най-малко една седмица за обиколка на Източния район, част от другата седмица за Кливлънд, Цинцинати и Чикаго. И, разбира се, Западната обиколка: Денвър, Сан Франциско. Естествено отсъствията не са последователни. Защото, от една страна, Ню Йорк е центърът на управлението, където тя трябва да „зарежда батериите си“. И, от друга страна, това е мястото, където тя зарежда и моите. Прекарваме много дни заедно. Понякога дори се събира цяла седмица.

Разбира се, аз искам да я виждам по-често, но разбирам нейните ангажименти. В наши дни вестниците осъждат това, което те наричат мъжко ограничаване на индивидуалността на партньорката. Но аз няма да се оставя да ме обесят на тази примка за втори път. А и виждам други двойки с много по-лош късмет от нашия. Луси Данзигер работи в Психиатричното отделение в Принстън, а съпругът й, Питър, преподава математика в Бостън. Дори двете академични заплати не им позволяват лукса, на който ние с Марси се наслаждаваме: безбройните телефонни разговори, откраднати уикенди в екзотични места (Мога да напиша песен за нашата идилия в Цинцинати наскоро).

Признавам, че съм самотен, когато тя е извън града. Особено през лятото, като гледам влюбените в парка. Телефонът е доста жалък заместител. Защото след като затвориш, ръцете ти са празни.

Според това, което научавам от медиите, ние сме модерна двойка. Той работи. Тя работи. Делят отговорностите — или липсата на такива. Вероятно не искат деца.

Всъщност, бих искал деца някой ден. И не мисля, че женитбата е отживелица. Но това е спорен въпрос. Марси никога не е говорила за майчинство или съпружество. Явно е доволна от това, което имаме. Което е, мисля си, обич, необвързана от време и дефиниции.

Но ние не говорим за това, когато сме заедно. Прекалено сме заети. Една от причините за постоянното ни движение е фактът, че то ни държи извън жилището ми (въпреки че Марси не се оплакваше от клаустрофобия). Тичаме. Често играем тенис (не в 6 сутринта). Гледаме много филми и това, което според Уолтър Кер е добро от театъра. И двамата имаме фобия към празненства. Всеки ревнува компанията на другия и обичаме да сме сами. Понякога инцидентно се срещаме с приятели.

По справедливост, Стив Симпсън получи правото на избор за нашата първа вечер навън. Гуен имаше силно желание да готви, но остро предчувствие за лошо храносмилане ме накара да гласувам за „Джамати“. Добре, чудесно — ще се видим в осем.

Марси има един малък проблем в общуването. Появата й спира разговорите. А това е нещо, за което тийнейджърките трябва да мечтаят. Първо, не може да се пренебрегне видът й (всъщност, това е същността на проблема). Да вземем Стив — обикновен, щастлив съпруг. Той изучава физиономията на Марси, макар и отдалеч, по не съвсем равнодушен начин. Той не се втренчва, но си позволява доста продължителни погледи. Между другото, Марси вече бе изместила нечия съпруга по този начин. И въпреки че тя по принцип се облича сдържано, другите жени изглеждат демоде. И не са особено доволни от това.

Вървим по дървения под на „Джамати“. Стивън вече е станал (от добри маниери или за по-лесно разглеждане?). Гуен се усмихва.

Представянето е още едно препятствие. Казваш „Бинъндейл“ и дори най-опитните не могат да не се развълнуват. При повечето знаменитости съществуват установени реакции („Хареса ми статията ви за бокса, мистър Мейлър“, „Как е националната сигурност, професор Кисинджър?“ и т.н.). Винаги може да се спомене нещо, с което да изпъкнеш. Но какво да кажеш на Марси: „Хареса ми новото ви ревю?“.

Марси, разбира се, се справя. Нейният метод е винаги да започва разговора. Въпреки че тя го и завършва, след като дълго ви е говорила. Което явно пречи на човек да я опознае. И това обяснява защо хората често я мислят за студена.

Както и да е, започнахме с шеги, за това че „Джамати“ много трудно се открива. („Вие също ли се загубихте?“). Джон Ленън яде тук, когато идва в Ню Йорк. Баналните реплики.

После Марси буквално сграбчва топката. Тя много държи да се покаже дружелюбна към моите приятели. Засипва Стив с въпроси по неврология. И с това разкрива повече от общи познания в областта.

Когато разбра, че Гуен преподава история в Далтън, тя се разпростря върху състоянието на частното образование в Ню Йорк. По времето, когато тя е била в „Бриърли“, нещата са били доста строги и консервативни. Говореше ентусиазирано за нововъведенията. Особено за математическите програми, които учат децата да използват компютри от малки.

Гуен малко бе чувала за тези неща. Разбира се, при всички тези часове по история, тя няма време да получи обратната връзки от другите науки. И все пак забеляза колко добре е запозната Марси с академичната картина в Ню Йорк. Марси отговори, че чете много списания, докато е в самолета.

Става ми неудобно за много от тези неща. И ме боли за Марси. Никой не успява да открие грозното патенце в лебедовата външност. Никой не знае колко неуверена е Марси и колко се пресилва, за да го компенсира. Аз разбирам. Но нямам възможност да направлявам разговора.

Въпреки това се опитвам. И измествам темата към света на спорта. Стив е развеселен, а Гуен — облекчена. Скоро вече обсъждаме надълго и нашироко спортните новини на деня — купата Станли, купата Дейвис, Фил Еспозито, Дерек Сендерсън, Бил Ръсел, дали Янките ще отидат в Джърси. И аз бях много весел, за да забелязвам друго, освен че ледът е счупен. Всички се отпуснаха. Дори употребявахме фрази от съблекалните.

Чак когато сервитьорът взе поръчката, забелязах, че песента е била трио. Когато чух Гуен Симпсън да казва, присъединявайки се към разговора:

— Бих желала scaloppine alia minorse.

— Какво й е на Марси, по дяволите?

Това ми каза Стив няколко дена по-късно, след като бяхме свършили с бягането. (Това бе седмицата на Марси за обиколка на източния район.) Бях го помолил между другото да ми каже какво мислят с Гуен. След като излязохме от парка и пресякохме Пето Авеню, той отново попита:

— Какво й е?

— Какво искаш да кажеш с това „Какво й е?“. Нищо й няма, дявол да те вземе.

Стивън ме погледна и поклати глава. Не бях разбрал.

— Това е проблемът — каза той. — Тя е дяволски идеална.