Винс Флин
Всичко е лично (9)

8.

Езерото Ана, Вирджиния

Нямаше луна и освен няколко външни лампи всички светлини бяха изгасени, за да не привличат насекоми. Новобранците току-що бяха свършили с кроса, набиранията и още няколко упражнения, имащи за цел да понатоварят някои по-рядко използвани мускулни групи, а може би и да накарат един-двама да се откажат, преди да започнат по-сериозната подготовка. За съжаление и седмината влязоха в бараката, макар и с вид на крави, връщащи се от паша. Всички гледаха в земята, стъпваха бавно и неуверено, но за щастие никой не показваше желание да се кара с другите. В момента единственото, за което бяха в състояние да мислят, беше за сън.

Хърли отпи глътка бърбън и погледна през моравата. Въпреки че това бе седмата му чаша за последните три часа, той не беше пиян. По отношение на алкохола, както и за много други неща, шпионинът издържаше три пъти повече от обикновен човек с неговия ръст. Тази вечер обаче самоувереността му бе малко поразклатена. Хърли изпитваше натрапчиво чувство за колебание, което можеше да е нормално за един средностатистически човек, но не и за целеустремен, решителен мъж като него. Насиненото му око и пулсиращата болка в главата му бяха само досаден симптом. Още няколко чаши „Мейкърс Марк“, и щяха да отшумят.

Истинският проблем беше много по-дълбок — един белег в душата му, който го връщаше към рядко посещавано, но ставащо все по-познато за него място. Едно глождещо чувство, опитващо се да завладее мозъка му и да го изкара от строя. Признаците бяха налице: стягане в гърдите, учестено дишане и паническо желание да се махне, да отиде някъде другаде, където ще да е, само не и тук. За човек, свикнал винаги да контролира положението, винаги да е прав, това беше най-неприятното чувство, което можеше да си представи. Предпочиташе да го ритат в главата, докато изпадне в безсъзнание, отколкото да се бори с този вътрешен враг.

Хърли знаеше, че лечението е свързано с нещо, с което не беше свикнал. С години пренебрегваше проблемите, стараеше се да не мисли за тях, криеше ги от себе си. Работата му беше твърде важна — имаше прекалено много врагове, срещу които да се борят, и прекалено малко мъже, имащи желание да го правят. Имаше твърде много задачи и твърде малко време, за да седи и да се самосъжалява. Все пак Хърли беше рожба на Студената война. Докато връстниците му вършеха щуротии и тичаха по момичета, той беше рязал гърла и бе прекъснал почти всички връзки с нормалния живот. В края на петдесетте и началото на шейсетте сновеше из цяла Европа, по-късно — в Югоизточна Азия. Седемдесетте го запратиха в Централна Америка и накрая, за капак на цялата гадост, се озова в Близкия изток. Всичко бе една многоизмерна игра на шах със Съветите, продължение на събитията от края на Първата и последиците от Втората световна война.

Да анализира мислите, чувствата си или каквото друго го тормозеше, не беше сред любимите занимания на Хърли. За него имаше добро и зло, а в пропастта между двете живуркаха отрепките на обществото, хората, които приемаха сигурността и свободата не като лукс, а като даденост, без да са направили нищо, за да ги заслужат. Защо не беше чувал никога майка си или баща си да хленчат като тези нещастници? Те просто бяха корави хора. Хърли бе роден по времето на Голямата депресия, но семейството му беше оцеляло. Родителите му се бяха преместили от Чикаго в Боулинг Грийн, Кентъки, с петте си деца, за да избягат от дългите опашки за храна и невижданата безработица в големия град. Хърли бе израснал в същите тежки условия. Животът му не беше по-добър от този на хиляди други негови връстници. Затова стоически прие съдбата си и се записа в армията. След като изслужи отреденото време, влезе във Вирджинския технически университет със стипендия по Закона за висше образование на ветераните и завърши със сносен успех. Тогава при него дойде един тип от федералните служби, който силно се беше заинтересувал от военното му досие, и го попита дали иска да види света. Попита го дали желае да промени света. Хърли се хвана на уловката.

Според официалните документи през последните двайсет и една години той бе обикалял различни раздирани от война страни, за да даде своя принос в подклаждането на конфликтите. Неофициално вършеше тази работа доста по-отдавна. Бе наблюдавал отблизо конфликта между Съветите и Америка и не хранеше никакви илюзии за това, чия кауза е по-благородна. Достатъчно беше да прекараш известно време в Берлин, за да видиш отблизо последиците от комунизма и капитализма. Двойният град, разделен на източен и западен, беше ярък пример. Двете му половини бяха като големи рекламни афиши на правителствата, които ги управляваха. Едната страна беше пъстра снимка с ярки цветове, другата — черно-бяла нескопосана гнусотия.

Хърли никога не се беше гордял толкова, колкото при падането на проклетата Берлинска стена. Той бе пролял и от своята кръв в тази битка, бе загубил няколко близки приятели и много информатори, чийто брой не можеше или не искаше да си спомня, но в крайна сметка бяха победили. Уви, не му остана много време да се радва на победата. Хърли и други негови колеги вече внимателно наблюдаваха ислямските фундаменталисти. Беше опознал тези хора по време на операциите за изтощаване на съветските части откъм средства, оборудване и жива сила. Бе участвал в битката на Хайберския проход и отначало не видя нищо обезпокоително. Народът просто искаше да си върне земята, окупирана от съветските войски. Проблемът започна с религиозните фанатици, докарани от Саудитска Арабия, Йемен и други упадъчни държавици.

Хърли обичаше да псува, да пие и да ходи по жени, което го сблъска със задръстените, отричащи всяко удоволствие фанатици уахабити от Саудитска Арабия. Още тогава ги намрази, но все още не осъзнаваше, че една от целите им е да прехвърлят свещената си война отвъд границите на затънтените планини на Централна Азия. Това се случи по-късно, когато се намесиха в палестинския проблем. Играта започна отново. Съветите бяха обуздани и поставени на колене, но на сцената се появи нов злодей. Хърли имаше лошо предчувствие за насоката, в която се развиваха нещата, и на всичкото отгоре за първи път в кариерата си се чувстваше уморен. Тази заплаха нямаше да си отиде сама. Изведнъж го обзеха съмнения, че ще успее да открие, камо ли да обучи, новото поколение бойци, необходими за справяне с опасността. Нуждаеше се от помощ. За съжаление да моли за помощ не беше нещо, което се удаваше на Хърли.

Едно от кучетата излая и измежду боровете се чу бръмчене на мотор. Не беше ревът на американска машина, а по-скоро мъркането на японска или германска. Хърли въздъхна леко, отчасти с облекчение, отчасти примирено. Това трябваше да е докторът. Явно Кенеди го бе извикала. Между дърветата се появи светлина от фар и след няколко секунди мотоциклетът излезе иззад завоя. Двигателят му бе толкова безшумен, че Хърли чуваше скърцането на чакъла под гумите му. Машината спря пред къщата, Люис смъкна стъпенката с крак и изключи двигателя. Извади от една от страничните чанти плоско дървено трупче, постави го под мотоциклета, после свали каската си.

Психиатърът прокара пръсти през рошавата си руса коса и погледна Хърли. Веднага забеляза подутото му око, но това, което го разтревожи повече, бе изражението му, което едва наскоро бе започнал да разбира.

— Труден ден, а?

Инструкторът се опита да се засмее непринудено:

— В този занаят няма лесни дни. Знаеш го.

Люис кимна. Много добре знаеше какви поражения нанася тази професия върху човека, и не само върху тялото. При физическите рани положението беше ясно. Или заздравяваха, или не. Пораженията върху душата и ума бяха съвсем друго нещо.