Винс Флин
Всичко е лично (62)

61.

Самолетът Ту-154 получи разрешение за кацане на единствената работеща писта на бейрутското летище. Иванов бе възвърнал самоувереността си. Примаков го подкрепяше безрезервно в тази кратка екскурзия. Палестинските псета си мислеха, че са предвидили всичко, но както винаги, той беше с три хода пред тях. Съжаляваше само за една грешка, която бе допуснал досега. Защо не се беше сетил първи да убие Дорфман? Сега всички пари можеха да са негови. Как можеше да изпусне такава възможност? Предполагаше, че го е пропуснал от необходимост. В неговия свят беше абсолютно задължително да имаш опитен банкер, който знае как да заобикаля законите и да крие пари. Това бе друг проблем, с който трябваше да се заеме. Къде щеше да търси друг човек с такива умения? След като закараше американците на Примаков, трябваше спешно да замине за Хамбург. Щеше да се срещне с шефа на Дорфман, хер Кьониг, и да му поиска някакво обезщетение.

Това беше идея на Швец. Да принудят Кьониг да одобри няколко заема за няколко фиктивни фирми, регистрирани на името на Иванов и управлявани от Швейцария. Швец обясни, че банка с такива размери ежегодно губи по сто милиона долара от лоши кредити. Ако действат по правилния начин, можеха да убедят хер Кьониг да се лиши от по няколко милиона годишно. Можеха да приложат същия принцип към няколко новопоявили се банки в Москва. Само за няколко години Иванов щеше да си възвърне изгубеното богатство. Тоя Швец беше умно момче. Може би прекалено умно.

Иванов погледна помощника си, който влезе в кабината и затвори вратата. Младежът седна и погледна чашата с водка на шефа си, без да прави опит да скрие раздразнението си.

— Кацаме след по-малко от минута — отбеляза, като закопча колана си.

— Хубаво. Нямам търпение да свършим тази работа и да потегляме обратно към Москва.

Швец се почуди кой нормален човек ще иска да се махне от определено място още преди да е пристигнал.

Иванов погледна през прозореца и попита:

— Дали ще успеем да убедим Кьониг да дойде в Москва в началото на идната седмица? Как мислиш?

— Едва ли.

— Опитай все пак. Ако не пожелае, аз ще отида при него. Искам обаче първо да опитам с добро. Като между делови хора, търсещи взаимна изгода.

— В някои страни го наричат изнудване.

Иванов изпи водката си и погледна мрачно помощника си. Швец осъзна, че шефът му е преодолял кризата и отново е в обичайното си свирепо настроение.

— Извинявайте.

Иванов замълча за момент. Беше забелязал как с годините помощникът му става все по-нагъл, но през последната седмица започваше да прекалява. Може би беше време да го смени. Въпросът бе с кого. В частния сектор имаше доста ценни кадри и СВР не отбираше каймака. Иванов реши, че не трябва да се лишава от Швец. Можеше да му даде някой хубав урок, за да го дисциплинира, и ако това не помогне, чак тогава да нареди да го очистят. Голяма глупост би било, ако го изгони. Швец знаеше твърде много тайни.

Самолетът се приземи на сравнително късата писта. Докато отиваха към района за разтоварване, Швец се наведе към шефа си и попита:

— Какво смятате да правите, ако наддаването мине пет милиона долара?

Иванов се изсмя:

— Няма.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото съм много по-умен от тези псета.

— Какво сте замислили, другарю директор? — заинтригувано попита Швец.

— Ще ти кажа само, че се обадих на няколко приятели в Техеран и Багдад.

— И?

— Съгласиха се, че би било глупаво да плащат за нещо, което съм готов да им дам безплатно.

— Откъде знаете, че може да им се има доверие? — подозрително измърмори Швец.

Самолетът спря пред един стар, ръждясал хангар. Вратата беше отворена, от дупките в покрива проникваха светли лъчи. Саяд излезе от полумрака и им помаха. Когато го видя, Иванов се изсмя:

— Има две неща, които трябва да знаеш за Близкия изток. Първото е, че всички мразят евреите. Второто е, че презират палестинците.