Винс Флин
Всичко е лично (18)

17.

Люис се обади в късния следобед, след като отдели един час, за да запише мислите и наблюденията си на хартия. С падането на нощта всички се събраха в къщата край езерото в Южна Вирджиния. Първа дойде Кенеди, след нея — заместник-директорът по оперативната дейност, Стансфийлд. Хърли се появи последен. Телохранителите на Стансфийлд останаха отвън. Те бяха двама от най-доверените — добре обучени да не виждат и най-важното, да не запомнят определени неща. С типичния си тих глас Стансфийлд предложи да се съберат в подземието. Всъщност това не беше предложение. Бе заповед.

Четиримата слязоха в централното помещение на подземието. Тази стая служеше за наблюдателен и комуникационен център на имението. Отвътре стените и таванът бяха облицовани със стиропор — за шумоизолация. Покрай едната стена бяха подредени няколко монитора и две станции за подслушване; в средата имаше овална заседателна маса със столове за шестима. След като всички седнаха, Стансфийлд затвори шумоизолираната врата и дръпна резето.

Третият човек в ръководството на ЦРУ седна на главното място до масата и разхлаби вратовръзката си. Погледна останалите от групичката и каза:

— Докторе?

Люис се облегна назад и отбеляза, като събра пръстите си пред лицето:

— Получи се интересна ситуация.

— Определено — прекъсна го Хърли, неспособен да се сдържи. — Чух, че един от инструкторите ми е извън строя поне за шест месеца. С три титанови болта в ръката. Мамка му! Той беше един от най-добрите ми хора. — Той вдигна ръка със съответния брой изпънати пръсти, за да наблегне на думите си. — Три болта!

Лекарят спря бледосините си очи върху Хърли със знаещ поглед, на какъвто е способна само съпруга или психотерапевт. Посланието беше ясно: „Познавам те по-добре, отколкото ти самият. Млъкни и ме остави да се изкажа.“

— Извинявай — измърмори Хърли.

— Избраникът на Айрини се оказа доста способен — продължи Люис, като отново се обърна към Стансфийлд: — Разбра ли как нареди Стан преди няколко дни?

— Не. — Заместник-директорът погледна Хърли. — Тези синини по лицето ти… Рап ли те гримира така?

Отокът беше спаднал и яркочервените натъртвания бяха станали тъмнолилави с жълтеникава периферия. Хърли сви рамене:

— Допуснах грешка. Няма да се повтори.

— Допуснал си да те натупа едно обикновено колежанче без никаква военна подготовка — вметна Кенеди. — Още не мога да повярвам.

Люис се намеси, преди Хърли да избухне. Погледна Стансфийлд:

— Ето накратко какво е станало…

Психиатърът разказа какво се е случило през първите минути след пристигането на Рап в комплекса. Хърли се опита да го прекъсне на два пъти, но и двата пъти Люис го накара да замълчи с рязък жест с ръка. Стансфийлд, от друга страна, слушаше мълчаливо. Кенеди нямаше какво да добави, пък и знаеше колко мрази шефът й празните приказки, затова също мълчеше. В такива ситуации Хърли обикновено сам се излагаше.

— Сега за Виктор — продължи Люис, като премести погледа си от Стансфийлд към Хърли. — Още от самото начало бях заявил ясно, че съм против твоите методи за манипулация.

— Знам — изръмжа Хърли — и съм сигурен, че на теория възраженията ти са основателни. В истинския живот обаче нещата са съвсем други. Аз нямам цяла вечност да се гъбаркам с тия хлапаци. Трябва да определя кой е подходящ и колкото по-бързо стане това, толкова по-добре.

— И колко подходящи си открил с твоята система досега? — не се сдържа Кенеди.

— Моят приоритет — настойчиво обясни Люис — е да създадем атмосфера на доверие и ако ще включваме манипулация в обучението…

— Първо, това не е обучение — тросна се Хърли. — Това е селекция. И второ, нашата работа е такава. Да манипулираме хората. Ако тези момчета не могат да го разберат, нямат място при нас.

— Има огромна разлика между това, да се мамят помежду си и да манипулират врага. Повтарям, за изграждането на сплотен отряд е необходимо взаимно доверие. Можем да ги обучаваме на манипулация на някой по-късен етап.

— Глупости. Вие двамата идвате и си отивате, когато поискате, но аз съм този, който по двайсет и четири часа в денонощие се прави на бавачка. Аз не се опитвам да ви уча как да си вършите работата… затова бъдете така добри и не се месете в моята.

— Толкова си елементарен — измърмори Кенеди с нескрито презрение.

— Слушай какво, госпожичке, това е сериозна работа. Не е за аматьори. Ние избираме кандидатите сред най-добрите в този занаят, а това са спецчастите на армията и полицията. Не ни трябват аматьори, които не различават приклад на автомат от задника си, не могат да се ориентират на тъмно в гора и не знаят хиляди други неща.

— Да не би сегашните терористи да живеят в горите? — контрира Кенеди с подигравателен тон. — Според последната ми информация те се крият в градовете, затова не съм убедена, че умението да запалиш огън с джобно ножче и катарама на колан е много полезно в борбата с тях.

— Изобщо не ме учи как да обучавам хората си. Нямаш никаква представа какво е необходимо, за да превърнем тези момчета в убийци.

— Очевидно и ти нямаш.

— Поне знам как да селектирам кандидатите, което не бих казал за теб.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че не си си свършила работата. Тия дни направих едно малко проучване. Знаеш ли къде е бил твоят любимец през последните няколко месеца?

— В къщата на майка си в Маклейн.

— Да, и по цял ден е киснал в един клуб по бойни спортове в Арлингтън.

— И какво лошо, по дяволите, има в това? Бях го предупредила, че трябва да влезе в добра физическа форма, и го посъветвах да вземе уроци по джудо.

— Аха… е, аз говорих с инструктора му.

— Какво си направил? — сепна се Кенеди, възмутена, че е действал зад гърба й.

— Отидох в клуба и разговарях с инструктора. След кратката ми схватка с младежа усетих, че има нещо гнило.

Кенеди погледна Стансфийлд, търсейки подкрепа:

— Няма право да постъпва така. Рап е мой кадър. Близо две години го подготвям и не съм оставила нито една следа. Никой от познатите му не подозира, че се интересуваме от него.

— Все още не подозират — успокои я Хърли.

— Така ли? Като какъв, ако мога да зная, се представи?

— Като инструктор от Ричмънд. Казах, че съм имал спаринг с младеж на име Рап и съм останал впечатлен. Попитах инструктора какво е мнението му за него.

— И? — вметна Люис, внезапно заинтригуван.

— Около това хлапе нещо намирисва. Появил се в клуба преди три месеца, като твърдял, че няма абсолютно никакъв опит. След месец и половина побеждавал всеки с изключение на инструктора.

— Бразилско джиу-джицу? — попита психиатърът.

— Да… как разбра?

— Видях как разби Виктор днес. Този стил трудно може да се сбърка.

— Това е, изтърсва се тук, за малко не ме побеждава и счупва лакътя на Виктор… Казвам ви, този хлапак не е този, за когото се представя.

Стансфийлд започна да се изнервя.

— Бъди по-конкретен — намеси се той.

— Не знам какво е, но нещо не е наред.

— Какво? Да не мислиш, че е внедрен… шпионин? — подигравателно попита Кенеди.

— Не знам. Просто казвам, че около него нещо намирисва. Не можеш да станеш толкова добър за толкова кратко време.

Кенеди погледна Стансфийлд:

— Хайде да си кажем нещата в очите. Стан не харесва Рап, защото аз съм го вербувала. — Облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Женомразец.

— Не ми харесва, защото не знам кой е в действителност. Трябва да знаем всичко за живота на тези момчета, преди да ги пуснем в базата. Точно затова искам да са служили в армията. Така научаваме всичко за тях за минимум четири години назад.

— Добре, но какво печелим от това, Стан? — възрази Кенеди. — Досега не сме подготвили нито един агент, а работим по тази програма от близо две години.

— Много добре съзнавам, че нямам нито един успешно обучен агент. Болезнено добре го съзнавам. Но това не означава, че трябва да прибързваме и да рискуваме да се провалим в нещо толкова важно.

Люис се намеси с нервен тон:

— Стан, какво толкова не ти харесва в Рап?

След кратко замисляне Хърли отговори:

— Не мога да определя точно. По-скоро е предчувствие. Имам лошо предчувствие.

— Знаеш ли според мен какъв е проблемът? — измърмори Кенеди. — Всъщност два проблема. Първо… мисля, че ревнуваш. Не можеш да понесеш факта, че не си участвал в избирането му. И второ… чувстваш се заплашен.

— Какво? — сепна се той и на лицето му се изписа удивление.

— Виждаш в него свое отражение. Виждаш себе си преди четирийсет години и това адски те плаши.

Хърли презрително поклати глава:

— Глупости.

— Така ли? Е, аз мога да кажа същото за твоето предчувствие. Това са пълни глупости. Да не би да искаш да ни кажеш, че от ООП са го внедрили в предградията на Вашингтон преди двайсет и три години, възпитали са го в католическо семейство и са го пратили в Сиракюз да играе лакрос? Или е бил в КГБ преди разпадането на Съветския съюз и сега работи за своя сметка в дълбока секретност? Това е смешно. — Кенеди махна пренебрежително. — Търсиш под вола теле.

Няколко секунди никой не каза нищо. Люис заговори първи:

— Айрини е права. — Бутна стола си назад и се изправи. — Искам да ви покажа нещо. Преди да дойдете, поговорих с него. Мисля, че ще ви бъде интересно.

Отиде при конзолата на системата за наблюдение и натисна няколко копчета. На екрана се появи черно-белият образ на Рап. Седеше в кабинета на първия етаж. От високоговорителя прозвуча гласът на Люис. Психиатърът седеше отстрани на камерата и не се виждаше на монитора.

— Това, което се случи днес, беше доста неприятно.

Рап поседя неподвижно няколко секунди, после кимна.

— Съжаляваш ли за това, което направи на Виктор?

След известно замисляне младежът отговори:

— Тук всеки отговаря за себе си.

— Не изпитваш угризения, така ли?

— Съжалявам, че се случи така, но Виктор си го просеше.

— Ясно. Дали случайно не му счупи ръката нарочно?

— „Нарочно“ е силна дума. Схватката беше разгорещена, едно нещо естествено доведе до друго.

— Едното, което доведе до друго, е това, че ръката му се счупи, преди да успее да сигнализира, че се предава.

— Не съм сигурен, че щеше да се предаде.

— Могат да те изхвърлят заради това.

— Защо?

— Сержант Смит мисли, че умишлено си счупил ръката на Виктор.

— Не виждам на какво основание. Никой не е определял какви хватки имаме право да използваме. Не трябваше само да нанасяме удари в главата и слабините.

— Ако се окаже, че си счупил ръката му умишлено, изхвърчаш.

Рап сведе очи към земята и след дълго мълчание каза:

— Тези игрички не ми харесват.

— Игрички ли?

— Да… игрички.

— За какви игрички говориш?

— Знаете за какво.

— Не съм убеден.

— Папката на бюрото ви онзи ден. — Рап посочи празната повърхност на масата. — Папката с моето име отгоре.

— Какво за нея?

— Бяхте я оставили, за да ме изпитате.

— Така ли?

— Да. Виждам как наблюдавате какво става тук. Следите внимателно всичко. — Рап посочи бюрото. — Вие не сте човек, който ще остави папка с поверителна информация без надзор, ако няма тайна цел. Сигурен съм, че тук има скрити камери и микрофони. — Младежът посочи библиотеката, после полилея. — Преди няколко дни, когато ме повикахте и ме оставихте да седя петнайсет минути сам, сигурно сте ме наблюдавали от някоя скрита стаичка. Следили сте дали ще отворя папката да видя какво има в нея.

Люис се покашля смутено.

— Дори това да е така — каза след малко, — това не те оправдава да счупиш ръката на Виктор.

— Не съм казал, че оправдава нещо. Казвам, че се опитвате да си играете с нас. Оставяте папки наляво-надясно, определяте правила, а после позволявате на Виктор да ги нарушава. Вие бяхте в бараката днес. Кой е дал право на Виктор да счупи носа на Фред?

— С това ще се заемем отделно. Сега обсъждаме твоето поведение.

— Видях как реагирахте, когато Виктор счупи носа на Фред. — Рап замълча за момент и сведе очи към ръцете си. — Знаете ли какво си мисля? Мисля, че Виктор не се вписва в картината.

— Как така?

— Ако съдя по това, което наблюдавам, откакто съм тук, има две възможни заключения за Виктор. Или е кандидат като всички нас, или е част от процеса на селекция.

— Част от процеса?

— Той работи за вас. Виктор е един от инструкторите.

— Защо ни е да правим такова нещо?

— За да ни наблюдавате по-отблизо. Внедрявате Виктор сред нас и той започва да ни предизвиква, докато някой допусне грешка. Разпитва ни как се казваме и откъде сме. Подтиква ни да се прецакаме сами, за да можете да изритате онези, които не са достатъчно дисциплинирани.

— Интересна теория.

— И в двата случая методите ви куцат. Доколкото разбирам целта на тази програма, Виктор не е от хората, които търсите. Ако е кандидат за агент и вие не осъзнавате, че не става за това, не съм убеден, че искам да работя за хора, които не схващат очевидното.

— А ако е един от инструкторите?

— Ако е инструктор, това е доста лош метод да обучавате хора с добра военна дисциплина.

— Да приемем, че второто ти предположение е правилно. Въпреки че знаеше всичко това… ти реши да счупиш ръката на Виктор.

Рап поклати глава:

— Имах подозрения, но не бях сигурен. Когато счупих ръката му, видях как реагирахте вие и другите инструктори. Тогава се убедих, че е един от вас.

Последваха няколко секунди мълчание. След малко Люис попита:

— Мислиш ли, че си човек с добри морални принципи?

Рап се изсмя:

— Ето пак тези мъгляви въпросчета.

— Знам, че не ти харесват, но моля те, постарай се да отговориш на този.

— Имате предвид дали разбирам разликата между добро и зло, така ли?

— Да.

Рап се подвоуми.

— Бих казал по-скоро да.

— Но…

— Тук… на това място… изглежда, че тази граница постоянно се измества.

— Дай пример.

— Онзи вкиснат дъртак… оня, за когото ме предупреди агентката, дето ме вербува… Идвам тук и само след пет минути двамата се озоваваме в бараката. Той ми казва да се откажа, за да не си губим времето взаимно. Не съм съгласен и му предлагам да проверим дали ставам за тази работа. Той ясно определя правилата — че не можем да използваме удари в главата и слабините. Излизаме на тепиха и след двайсет секунди аз вече го държа на земята. Още две секунди, и щеше да изгуби съзнание. Тогава той ме стисна за топките и на практика почти ме направи евнух. Едно „извинявай“ не ми каза. Просто изчезна и оттогава не съм му видял очите. После пускате Виктор да си прави каквото иска, докато инструкторите издевателстват над останалите. Днес пак излизаме да се бием и инструкторите съвсем ясно забраняват ударите в главата и под кръста. А какво прави Виктор? Фред за малко да го надвие, а той прас — в лицето. Видях изражението ви, но другите двама дори не реагираха. Абсолютно лайняна история. Не разбирам как очаквате от нас да спазваме каквито и да било правила. Сега сте ме извикали тук… и макар че технически не съм направил нищо забранено, заплашвате, че ще ме изритате.

— Не съм те заплашвал.

— Казахте, че според сержант Смит трябва да ме изхвърлите. Това си е чиста заплаха.

Люис спря записа и погледна Хърли. Скръсти ръце и заяви:

— Това е един от най-трудните сеанси, които съм водил. И знаеш ли защо?

Хърли поклати глава.

— Защото бях съгласен с всичко, което той каза.