Винс Флин
Всичко е лично (28)

27.

— Слава Богу — възкликна Люис, когато Стансфийлд влезе в стаята. — Не мога да вразумя тези двамата.

Без да крие разочарованието си, шефът погледна към масата: първо, към Хърли, който седеше вляво, после към Кенеди, точно срещу него. И двамата скочиха на крака.

— Сядайте — заповяда Стансфийлд.

Айрини седна. Възрастният мъж остана прав.

— Първият, който повиши глас, ще бъде изпратен в Йемен до края на кариерата си — заплаши началникът.

— Мен никъде не можеш да ме пратиш — изръмжа Хърли.

Стансфийлд се втренчи в стария шпионин, като съсредоточи цялата си решителност в ледения си поглед, давайки да се разбере, че може да направи много повече, отколкото просто да изпрати неблагодарния му задник в Йемен. От тримата само Хърли бе виждал този поглед. Това беше станало преди близо три десетилетия, но той още си спомняше как глупостта му едва не му коства живота. Ако не беше една благородна постъпка на Стансфийлд, вероятно щеше да загине. Хърли бавно се отпусна на стола.

— Толкова ли сериозно съм сбъркал с вас, та се стигна дотук? — попита шефът със спокоен, но разочарован глас. — Карате се като деца, които си мислят, че който надвика другия, ще победи в спора. — Погледна Кенеди. — Очаквах повече от теб. Какво съм ти казвал за загубата на контрол над емоциите?

— Че е признак на слабост.

— Точно така. И какво постигна с това сега… като крещиш на един от най-големите кавгаджии в столицата? Успя ли да обясниш тезата си? Успя ли да изложиш доводите си? Успя ли да го убедиш в нещо, като му крещиш като побесняла вещица?

Кенеди засрамено поклати глава.

Стансфийлд пак насочи ледения си поглед към Хърли:

— Ами ти… доволен ли си, че най-накрая успя да принудиш Айрини да падне до твоето ниво?

— Това са глупости. Тя е зряла жена. Може сама да се защитава. Писна ми всеки път, когато не хареса нещо, което правя, да тича при теб и да ти се оплаква. — Той размаха пръст. — Много добре знаеш правилата. Аз командвам полевите операции. Заповедите ми се изпълняват безпрекословно. Думата ми е закон, а този самонадеян келеш стигна толкова далеч, че е направо чудо как още не съм му пръснал мозъка.

— Така ли избираме вече агентите си? Ако не спазват указанията до запетайката, им пръсваме мозъка?

— Знаеш какво искам да кажа. Той наруши всички правила на операцията. Направо ги изсипа в кенефа и действа на своя глава.

— И успя. Да не забравяме това.

— Глупости — изсумтя Хърли. — Дори сляпата катерица може да намери орех.

— Така ли ще спориш с мен? С нескопосани метафори за катерици?

— Знаеш, че съм прав.

— Само донякъде. Освен това си се превърнал в непоносим кавгаджия, когото не съм сигурен, че ще мога да изтърпя още дълго.

— Само кажи и ще си подам оставката. И без това ми писна от тези простотии.

— И после какво ще правиш, Стан? — Заместник-директорът по оперативната дейност постави ръцете си на масата. — Ще се превърнеш в алкохолик. Поредният обиден, изхвърлен стар шпионин, който иска да се изолира от неблагодарните цивилни. Ти вече наполовина си го постигнал. Пиеш прекалено много. Пушиш прекалено много. Вайкаш се и мрънкаш като нещастна жена, която се сърди на мъжа си, защото вече не е млада и хубава. Но същността на проблема е съвсем друга, нали, Стан?

— Каква е същността на проблема?

— Може би вече и друг ти го е казал. Не харесваш Рап, защото ти напомня за тебе на неговите години.

— Какво? Това нахакано колежанче?

Стансфийлд кимна:

— И може да се окаже по-способен от теб. Ето това е което най-много те плаши.

— Дрън-дрън.

Заместник-директорът си даде сметка, че е трябвало да го предвиди. Той рязко се изправи и попита:

— Значи ме съветваш да го изхвърля, така ли?

— Абсолютно. Прекалено самонадеян е. Рано или късно ще започне да ти създава прекалено много проблеми.

— И с кого предлагаш да го сменя?

— Има двама подходящи кандидати.

Стансфийлд се обърна към Люис, който седеше на челното място на масата.

— Докторе?

Люис поклати глава:

— Никой от тях все още не е достатъчно обучен. Дори цяла година да работим с тях, пак няма да могат да се мерят с него.

— Не е вярно — възрази Хърли, като се намръщи, сякаш е отхапал лимон.

— Айрини? — попита Стансфийлд.

Тя не отговори, само поклати глава.

След кратко замисляне Стансфийлд каза:

— Ето какъв е проблемът ми сега. Ситуацията в Ливан и Сирия е извън контрол. Въпреки несъгласието ми директорът и президентът изпратиха Къминс да преговаря за освобождаване на тексаския бизнесмен.

Замълча за момент. Още не можеше да се примири с това глупаво решение и нанесената вреда след вземането на Къминс за заложник.

— През последните шест месеца врагът залавя агентите ни един по един. Цялата ни мрежа, която с толкова труд успяхме да възстановим, отново се срина. Тази ситуация трябва да се обърне и затова ми трябват хора на място. Трябват ми стрелци. Всички имаме достатъчно опит в Близкия изток, за да знаем, че всяка проява на слабост поражда презрение. Искам това да спре. Искам да вземем спокойствието на онези мръсници, да ги накараме да треперят за живота си. Искам водачите на „Ислямски джихад“ и „Хизбула“ да не смеят да се покажат от дупките си от страх да не ги отнесе някой куршум. Искам да видят, че ако отвлекат някой от хора ни, изпратен да преговаря честно с тях, и започнат да го изтезават… дявол да го вземе, ние ще се нахвърлим върху тях като побеснели. — Стансфийлд отново погледна Хърли. — Не искам да те изгубя, но това хлапе ми е необходимо. Твърде добър е, за да го изхвърлим просто така. Той умее да поема инициатива.

— Инициатива ли? Така ли го наричаш?

— Ох, за бога, Стан, би ли укротил егото и двуличието си, за да ме изслушаш? Тук не става дума само за теб. Имаме голяма дупка в оперативната дейност. В мизерните квартали на Близкия изток се въдят терористи като зайци, а ние не можем да направим нищо срещу това. Искам да си върнем позициите там.

— Двуличник ли ме нарече?

— Започнал си много удобно да забравяш някои неща. Кажи ми, Стан, колко пъти през първите си две години в Управлението си се забърквал в неприятности, нарушавайки заповедите и действайки на своя глава?

— Тогава времената бяха други. Имахме много повече свобода на действие.

— Все пак се забъркваше в неприятности, нали? — Стансфийлд поклати глава, сякаш се опитваше да се примири с нещо неприемливо. — Истината има ли изобщо някакво значение за теб, или смяташ цяла нощ да повтаряш едно и също, докато на всички ни писне от теб? Спомняш ли си колко пъти съм спасявал неблагодарния ти задник? А сега критикуваш новото момче, сякаш ти си бил светец.

Хърли понечи да каже нещо, но Стансфийлд го прекъсна:

— Не съм свършил още. Ако хлапето не беше успяло, нямаше да водим този разговор. Тогава нямаше да го има. Само че той успя, нали? Преценил е ситуацията правилно. Реши проблема ни, без да остави нито една улика, и то съвсем сам. Той е талант, много добре го знаеш.

Хърли инатливо поклати глава. Стансфийлд вече нямаше намерение да спори с него. Обърна се към Кенеди:

— Айрини, какво ще кажеш да го пуснем да действа самостоятелно? Да го изключим от екипа. Можем да оставим Стан и Ричардс да работят заедно.

Хърли не чу отговора на Кенеди, защото бе твърде зает да си спомня всички случаи, когато не се беше подчинявал на някого от местните управления на ЦРУ в чужбина или на началството в Ленгли. Бяха твърде много дори да започне да ги брои. Отчасти това бе причината Стансфийлд и Чарли Уайт да решат да го пуснат като самостоятелно действащ агент преди близо двайсет години. Беше станал неудобен за посолствата от Хелзинки до Претория. Накратко казано, Хърли не го биваше да изпълнява заповеди, затова Уайт и Стансфийлд го бяха отстранили от системата. Сериозно се беше наложило да го защитават пред Лесли Питърсън, оня долен натегач, дето искаше да обезглави Службата за секретно разузнаване и да я замени със сателитни подразделения. Обичаше да казва: „Сателитите не ги ловят за незаконно проникване в посолства.“ Е, да, ама сателитите не можеха да съблазнят секретарката на посланика, да я вербуват за ЦРУ и да я накарат да убие човек. Поне за момента. Хърли неохотно осъзна горчивата истина — той беше един неблагодарник.

— Ще се опитам да работя с него — обеща. — Ако се окаже, че не мога, ще го върна на Айрини, нека тя да го използва.

Стансфийлд занемя от удивление. Кенеди и Люис бяха като вцепенени.

— Не ме зяпайте учудено — изръмжа възрастният шпионин. — Никой не мрази онези гадове повече от мен.