Винс Флин
Всичко е лично (35)

34.

Южна Германия

Пътуването мина гладко. Подкараха големия мерцедес на юг и само с две спирания стигнаха германско-швейцарската граница. Осем часа се движиха с почти постоянна скорост от 120 километра в час по гладкия, плавно криволичещ аутобан. Налагаше се да намаляват само когато преминаваха покрай големи градове, а в планините криволичещият, издигащ се с лек наклон път почти не ги забави. Добре, че нямаше сняг.

Минаха покрай Хановер, Касел, Франкфурт, Страсбург и множество други градове и през цялото време Хърли внимателно изучаваше съкровището от информация, което бяха взели от сейфа на банкера. Ричардс включи лаптопа и с помощта на дешифрираща програма прехвърли данните от дисковете на Дорфман по сателитния телефон. Във Вашингтон Кенеди бе събрала екип от специалисти, които превеждаха и анализираха информацията. Когато стигнаха в Касел, Ричардс вече бе приключил с трансфера. След това се отпусна на седалката и поспа два часа. Рап чуваше откъслечни разговори от задната седалка и се питаше какъв ще бъде следващият им ход. Хърли обичаше да им дава само информацията, свързана с непосредствената задача, а това означаваше, че според него спътниците му не трябваше да знаят почти нищо.

След няколко часа пътуване Хърли нареди на Рап да отбие и да се смени с Ричардс. Заредиха, отидоха до тоалетна и Хърли купи кафе и нещо за ядене за себе си и Ричардс. Рап нямаше нищо против да кара, но старият шпионин настоя да се сменят. Много беше важно да си починат добре. Никога не се знаеше кога ще стане напечено. Типично в негов стил, той не последва собствените си съвети и продължи да работи на пълни обороти. Мич седна на задната седалка и след няколко минути мълчание попита:

— Какво правиш?

Нетипично за него, Хърли се засмя:

— Ще ви обясня, преди да стигнем до границата. Сега ме остави да разнищя тази работа.

Рап си помисли, че шефът му вече е позамаян от умората, но това не го засягаше особено. След няколко минути от плавното полюшване на колата, носеща се с висока скорост по гладката магистрала, започна да се унася. Той сгъна якето си, пъхна го между главата си и вратата и заспа. В продължение на няколко часа ту се будеше, ту пак задрямваше, пронизителният звън на сателитния телефон прекъсваше сънищата му за пудели, лоши прически и овързани като кренвирши дебели германки. При едно от разсънванията си се запита какво ли ще прави фрау Дорфман с кучетата сега, след като съпругът й напусна този свят. Незнайно защо се замисли за локвата кръв около главата на банкера. Колко се беше разпростряла? Беше ли започнала да съхне на сухия зимен въздух? Колко кръв всъщност имаше в човешката глава? Половин литър? Преди да направи окончателно предположение за количеството, отново заспа.

Хърли не спираше. Преглеждаше внимателно всеки документ, всяка папка, всяка бележка или разписка. Изписа почти цял бележник с най-важната информация. В 5:00 спряха пред един мотел в покрайнините на Фрайбург и наеха две свързани помежду си стаи, където се изкъпаха и преоблякоха за преминаването през границата. Хърли ги накара да приберат оръжията си в тайниците на куфарите. В шест отново бяха на път, с топло кафе и кифли. Хърли бе готов да обясни какво прави. За съжаление избра неподходяща военна кампания, за да илюстрира действията си.

— Запознати ли сте с морския поход на Шърман?

Рап шофираше. Тъй като беше израснал в Северна Вирджиния, той не се смяташе за южняк, но познаваше историята на Гражданската война. За истинския южняк Ричардс, израснал в Ковингтън, щата Джорджия, самото споменаване на Уилям Текумсе Шърман бе достатъчен повод за сбиване.

— Война по всички фронтове — обяви Хърли. — Точно както Шърман. Ако врагът не иска да излезе на открито, ще го бием в собственото му леговище. Трябва да унищожим съпротивителните им способности. Трябва да ги подплашим така, че да изпълзят на открито и там да ги смачкаме.

Рап виждаше лицата и на двамата си спътници в огледалото. Хърли не забелязваше отвратеното изражение на Ричардс.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че ние сме Шърман? — попита Ричардс.

— И още как — вдъхновено заяви старият шпионин. — Той е излязъл победител, нали?

Рап не можа да се сдържи и прихна да се смее.

— Какво е толкова смешно? — изръмжа Хърли.

Когато се овладя, младият мъж отговори:

— Седнал си до един от най-запалените патриоти на Джорджия. Все едно да хвалиш Андрю Джаксън пред индианци.

— О… — Хърли осъзна грешката си. — Не исках да обидя никого. Някоя вечер можем да обсъдим тази тема на по бира. Шърман е бил негодник. А пък Лий и Джаксън са гениални стратези, не може да се отрече. — Реши да смени темата: — Добре. Ходили ли сте на лов за патици?

— Да.

— Защо използваме кучета?

— За да подплашат птиците да излетят.

— Точно така. През последните десет години арабите доста успешно ни убягваха, докато се занимавахме с проблемите в Латинска Америка и се опитвахме да не дразним ония малоумници на Капитолия. Нали ви казах за агента ни, който беше отвлечен в Бейрут преди няколко месеца… Е, това не е първият такъв случай. През осемдесетте политиката ни много се смекчи и позволихме на тези мръсници да се измъкнат безнаказано с много престъпления. — Погледна лицето на Рап в огледалото и продължи: — През април осемдесет и трета взривяват посолството ни… шейсет и трима убити. ЦРУ загуби осем от най-способните си служители, включително директора за Близкия изток и началника на местната централа.

Хърли премълча факта, че същия ден е бил в града. Че можеше и той да е сред жертвите. Премълча също, че сред загиналите бе бащата на Кенеди. Не беше сега моментът да влиза в такива лични подробности. Ако тя искаше да им каже, можеше да го направи някой ден.

— Как постъпихме ние? Изпратихме морски пехотинци. През октомври осемдесет и трета срещу американските и френските части бяха извършени два атентата със заредени с експлозив камиони. Двеста деветдесет и девет души загинаха, защото няколко тъпоумни дипломати подлъгаха командването, че вземането на прекалено строги охранителни мерки можело да се изтълкува грешно. Забележете, че нито един от тези дилетанти не беше прекарал дори един ден в онзи проклет град. Как реагирахме след удара над базите ни? Казахме, че няма да си тръгнем, пуснахме няколко бомби и си тръгнахме.

Хърли изпсува.

— Така мръсниците си въобразиха, че могат да ни разиграват като маймуни. През март осемдесет и четвърта отвлякоха новия началник на ливанската ни централа, стария ми приятел Бил Бъкли. Беше ветеран от Корея и Виетнам. Прекрасен човек. — Хърли тъжно се загледа през прозореца за момент. — Измъчвали са го близо година и половина. Изпратиха го в Техеран. Бяха записали всичко. Гледах някои откъси.

Той поклати глава, за да прогони мрачните мисли.

— Изстискали са всяка капчица информация от него, после го продадоха на руснаците или друг, който е имал интерес. Бил знаеше много неща. Информацията, която получиха от него, им позволи да ни нанесат тежки поражения. Не мога да ви опиша колко нощи не съм мигнал да умувам по какъв начин да се справя със ситуацията. Използваха един така наречен „експерт“. Азиз ал-Абуб, член на „Хизбула“, психиатър по образование. Обучен от руснаците в Университета за дружба между народите. От имената, които измислят тия негодници, направо ми се драйфа. Ал-Абуб го напомпал с наркотици, подложил го на какви ли не изтезания. Говори се, че имал двама помощници. Превърнали разпита в истински научен експеримент. Накрая сърцето на Бил не издържало, но преди това успели да се доберат до някои от най-строго пазените ни тайни.

— Един по един агентите ни започнаха да изчезват. Информатори на високи постове из целия регион и не само. Какво направихме ние? Не си мръднахме пръста! Това още повече ги окуражи. Кадафи, тоя шарлатанин, нареди да взривят онази дискотека в Берлин. Тогава най-сетне решихме да му пуснем няколко бомби. За съжаление не особено точно. После, през юли осемдесет и осма, на самонадеяния капитан на „Венсен“ му идва гениалната идея да преследва пластмасови катери за по десет хиляди долара с ракетоносач „Егида“ за половин милиард в Ормузкия проток.

Хърли спря и затвори очи, сякаш още не можеше да повярва, че това фиаско наистина се е случило. Рап довърши вместо него:

— Полет 655 на иранските авиолинии. Двеста и деветдесет цивилни загиват.

— Да. — Старият шпионин осъзна, че покрай смъртта на приятелката си в атентата над Локърби по-късно същата година Рап вероятно е добре запознат с този случай. — Срамно петно в нашата история. Каквото и да разправят някои, вината за това беше само наша. Вместо да си признаем и да покажем на иранския народ, че не се бием срещу него, ние се опитахме да отричаме. Дори стигнахме дотам, че да обвиняваме тях. Е, не че и те не са имали вина. Обаче капитанът е имал два хеликоптера, с които е можел да се справи с катерите. Силата на ракетоносача „Егида“ е в далекобойността. Не се налага да се приближаваш до врага и да използваш оръдия от Втората световна война. Ако има реална опасност, отстъпваш и изпращаш самонасочващите се ракети.

— И всичко това доведе до трагедията над Локърби — вметна Рап.

Хърли кимна:

— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии… да.

— Хубаво, но каква е нашата роля сега?

— Нека просто да кажа, че някои хора във Вашингтон осъзнаха грешката си. Тероризмът, особено радикалният ислямизъм, сериозно стресна определени лица, и с право. Те видяха какво стана, когато допуснахме човек като Бъкли да бъде отвлечен, без да си мръднем пръста. Това създава грешно впечатление. Сега отвлякоха Шноз и нещата започват да се повтарят. Не би трябвало да ви казвам това, момчета, но пък какво ще навреди? През последните няколко месеца бяха убити петима наши информатори. Наложи се да отзовем повече от десет други. Пипаме на сляпо. И отново, като не правим нищо, затвърждаваме убеждението на ония мръсници, че каквото и да правят, няма да си мръднем пръста.

— Ами това, върху което работиш цяла нощ? Каква е неговата роля? — попита Рап.

— Представи си, че имаш пет милиона долара в швейцарска банка. Спечелил си ги от рекет, търговия с наркотици и оръжие, фалшифициране на банкноти и куп други престъпни дейности. С години си се трудил да натрупаш тези пари. Какво ще направиш, ако една сутрин се събудиш и установиш, че някой е източил сметката, твоята сметка?

— Ще превъртя.

— Сигурно веднага ще се хванеш за телефона и ще започнеш да звъниш насам-натам, за да разбереш какво е станало.

— Да.

— И още как. Сега онези мръсници спят спокойно в леглата си, като си мислят, че парите им са на безопасно място в Швейцария. По някое време през следващите двайсет и четири часа ще научат, че незаконните им авоари са изчезнали, ще хванат телефоните и ще изпаднат в бяс. И когато това стане… — Хърли посочи небето — … ние ще слушаме.