Винс Флин
Всичко е лично (15)

14.

Доктор Люис влезе в кабинета, усмихна се леко на посетителя си и затвори вратата. През последните три дни бе наблюдавал новобранеца внимателно. Двайсет и три годишен, той беше най-младият, когото се опитваха да обучават в рамките на секретната програма, и от онова, което Люис бе видял, резултатите изглеждаха обещаващи. Преди да седне, психиатърът погледна бележника и химикалката върху бюрото си. До тях бе оставена папка, надписана с името на Рап с големи черни букви. Нямаше начин да не я забележи и точно това беше целта. Знаеха невероятно малко за новобранеца, но в крайна сметка колко информация можеш да събереш за толкова млад човек, толкова неопитен? Ако слушаш твърдоглавия Хърли, липсата на опит беше бедствие; за по-прагматичната Кенеди тя бе огромен плюс. Той не знаеше кой от двамата е прав, но му беше дошло до гуша от постоянните им дрязги.

Психиатърът отиде зад бюрото си, седна на изтъркания кожен стол и се облегна назад. Столът изскърца. Лекарят не обърна внимание на шума и премести погледа си от лицето на младежа към папката върху бюрото. Той използваше много инструменти в занаята си — всякакви трикове, с чиято помощ изпитваше хората, изпратени му за преценка. Някои бяха тънки, други — по-очевидни, но всички му помагаха да надникне в душевността на кандидатите за шпионска кариера. Папката на бюрото беше един такъв трик. През последните пет минути Люис бе наблюдавал младежа със скрита камера. Рап седеше неподвижно като статуя. Психиатърът хвърли поглед към папката, после зае спокойна поза, издаваща скука. Люис не го познаваше достатъчно добре, за да каже дали се преструва, но в този Мич Рап имаше нещо, което говореше за големи възможности. Небрежното му държане криеше нещо много по-дълбоко.

Люис се замисли дали да посегне към бележника и химикалката. Това беше начин да покаже авторитет, да постави събеседника под напрежение. Да му внуши страх от последствията, ако се опита да лъже. Люис се отказа от този подход. Съдейки по видяното през последните три дни, не вярваше това да смути новобранеца. Досега нищо като че ли не бе в състояние да наруши спокойствието му.

Люис реши да импровизира. Протегна се, сключи ръце зад тила си и попита:

— Осъзнаваш ли с какво си се захванал?

Рап го погледна с тъмнокафявите си очи и сви рамене, сякаш не смяташе за необходимо да посочва очевидното.

— Не умея да чета мисли — каза Люис. — Искам да ми отговаряш с думи.

— Ако всичко върви добре, ще ме превърнете в живо оръжие… в убиец.

Психиатърът се замисли за момент над този прям отговор, после уточни:

— Не аз лично, но по принцип, да, това е целта.

Рап кимна леко, сякаш нямаше нищо против, и продължи да гледа право в сините очи на човека, който през последните дни го наблюдаваше от разстояние.

— Имаш ли някакви опасения?

— По-скоро не.

Люис опря длан на бюрото и след като известно време я гледа втренчено, отбеляза:

— Нормално е да имаш.

Младежът се усмихна леко:

— Вероятно.

— Е, имаш ли някакви опасения?

Въпросът не беше конкретен, а Рап обичаше ясните неща.

— В какъв смисъл?

— Това е сериозно обвързване. Повечето ти връстници сигурно вече гонят кариера в големия бизнес.

Наистина, имаше доста такива, но Рап само кимна.

Люис забеляза, че младежът не се старае да му се хареса. Не показваше и открито неуважение, което много кандидати използваха като защитен механизъм. Поведението му бе идеално балансирано. Люис реши да пропусне обичайната двайсетминутна подготвителна част и да говори по същество.

— Запитвал ли си се някога какво е да убиеш човек?

Рап кимна. Бе преминал през много душевни терзания по този въпрос, но не смяташе да ги споделя нито с този човек, нито с друг.

— Това хубаво ли е според теб?

Този път младежът се изсмя. Люис познаваше този метод за избягване на истинския отговор, но реши да не реагира агресивно. Затова и той се усмихна.

— Кое е смешното?

— Мога да ви отговоря по шест различни начина и в зависимост от поведението ви и шестте могат да ви се сторят приемливи или безумни.

— Как така?

— Всичко зависи от обстоятелствата.

— Обстоятелствата са важни — съгласи се психиатърът. — Дай ми пример.

Рап се замисли за момент, преди да отговори:

— Ако лежа през нощта в леглото си и обмислям как да убия някого, който е разбил колата ми и ме е обрал, може би най-точната преценка ще бъде, че не мога да контролирам гнева си и не разбирам принципа, че наказанието трябва да е съизмеримо с престъплението. — Той постави загорялата си от слънцето ръка на облегалката на стола и се загледа през прозореца, като се двоумеше каква част от истината да издаде. — Но ако не мога да заспя, защото копнея от желание да издълбая с ножа си очите на терорист, който е убил двеста невинни граждани… — Рап сви рамене — … това може би не е толкова неоправдано.

Този прям отговор хареса на Люис. В желанието си да предизвика по-силна реакция той попита:

— Мъчно ли ти е за приятелката ти?

Мич го погледна разочаровано и поклати глава.

— Какво има? Обидих ли те по някакъв начин?

— Не… не бих казал…

— От начина, по който ме погледна, ми се стори, че се засегна.

— Дойдох по собствено желание, но не ми е до такива игрички.

— Какви игрички?

— Вие сте психолог, нали? — Без да изчака отговора, продължи: — Наблюдавахте ме през последните три дни. Забелязах, че ми отделяте голямо внимание. Повече, отколкото на другите. Внимателно обмисляте какво говорите и със сигурност сте чели досието, което сте сложили на бюрото. Знаете за какво съм тук.

Люис не издаде изненадата си от това, че Рап се беше досетил за професията му.

— Работата ми е да задавам въпроси.

— Хубаво, но защо ме питате дали ми е мъчно за нея? Не е ли очевидно?

— Затова ли си тук?

— Не съм дошъл, защото ми е мъчно за нея. Мъчно ми е за много хора. За баща ми, който почина, когато бях на тринайсет. За дядо ми и баба ми. Някой ден ще ми бъде мъчно за майка ми, когато почине, а ако станем приятели, и за вас ще ми бъде мъчно. Това е част от живота. Дошъл съм тук по много очевидна причина. И съм сигурен, че я знаете.

Новобранецът изведнъж бе поел водещата роля в разговора, но това напълно устройваше Люис.

— Отмъщение?

— Предпочитам думата „възмездие“, но това е въпрос на гледна точка.

Люис остана доволен, че младежът прави разлика между двете думи.

— Искам да чуя какъв смисъл влагаш ти в това.

— Отмъщението е по-спонтанно, необмислено… твърде лично.

— А възмездието?

Рап се замисли за момент, после отговори с много ясен глас:

— Възмездието е морално оправдано и заслужено наказание.

— Какво мислиш за виновниците за взривяването на „Пан Ам 103“?

Мич се наведе напред, опря лакти в коленете си и отговори:

— Всички до един заслужават да умрат.

Психиатърът погледна папката на бюрото и попита:

— Католик ли си?

— Да.

— Как съчетаваш това с вярата в Господ? Идеите ти за възмездието някак не се вписват в призива на Исус да подлагаме и другата буза.

— Добър ход — подсмихна се Рап.

— В какъв смисъл?

— Ще ви кажа нещо за себе си. Аз не съм най-търпеливият човек на света. Имам много неща да уча и искам да ги науча, но когато някой започне да ми вади поучения от селективната теология, започва да ми се драйфа.

— Селективна ли?

— Да. Никога не съм разбирал двуличието на хора, които твърдят, че Библията е Божието слово, а в същото време избирателно вадят само определени цитати от Новия завет. Принципът „ако те ударят, подложи и другата си буза“ е любимата им мантра и я повтарят наляво и надясно, без да отчитат факта, че в Стария и части от Новия завет е пълно със стихове, според които виновниците за свалянето на онзи самолет напълно са си заслужили смъртта.

Люис кимна в знак на съгласие.

— Значи, ако се наложи… за теб не е проблем да отнемеш чужд живот?

— Зависи.

— От какво?

— От човека и най-важното — от това, дали наистина е виновен.