Винс Флин
Всичко е лично (51)

50.

Торбата, която му нахлузиха на главата, вонеше на цял букет от гадости: изпражнения, повръщане, сополи и кръв, смесени с потта на всички, които я бяха носили преди него. И не пот от физическо натоварване, а пот от страх, атака върху обонянието, предназначена да сломи съпротивата му срещу този, който щеше да влезе в стаичката и да започне да го разпитва. Хърли нямаше представа къде се намира, знаеше само, че е в някакво подземие. Беше преброил стъпалата, докато го водеха надолу.

Докараха го в багажника на втора кола, не тази, в която го бяха вкарали отначало. Сред ударите и ритниците бе успял да извика единственото име, което имаше някаква надежда да му помогне:

— Левон Петросян! Приятел съм на Левон Петросян!

Изведнъж побоят спря и един от мъжете го накара да повтори. Хърли разпозна гласа на едрия тип с костюма. Той накара подчинените си да му сложат белезници и да го качат на задната седалка на едната от колите. Отнасяха се доста грубо с него, но той и не очакваше друго. Тогава му сложиха първата качулка. Тя всъщност не беше много зле. Имаше нужда да се изпере, но поне не вонеше на лайна.

Хърли отмерваше времето, което минаваше, докато го превозваха, като броеше секундите и се опитваше да долови някакви звуци отвън. Металните белезници се забиваха в плътта му. Той завъртя китките си, за да провери дали не може да се освободи, но нямаше шанс. След двайсет и седем секунди вратите на колата се отвориха. Не беше сигурен, но му се стори, че отпред се качиха двама, а един се настани до него отзад. Някакъв твърд предмет го сръга в ребрата.

— Не мърдай, или ще те убия.

Хърли не можеше да определи дали предметът е дуло на оръжие или палка.

— Майната ти.

Предметът се заби по-силно.

— Не смей да държиш такъв тон на полицай — чу се глас от предната седалка.

— Полицай ли? — презрително изсумтя Хърли. — Ако сте от полицията, за какво ме арестувате?

— За нападение над полицай. Счупи носа на един от хората ми.

— Оня, дето се канеше да ме удари по главата с палка ли? Имам едно предложение. Не се опитвайте да ме баламосвате и аз няма да ви баламосвам.

— Нападението над полицай е сериозно престъпление.

— Да… отвличането също. Затова хайде да ме пуснете и ще се погрижа никой да не обявява награда за главата ви.

— Заплашваш ли ни?

— Само ви казвам истината. По принцип не убивам полицаи, освен ако не са корумпирани.

Мъжът до него го удари с неизвестния предмет и Хърли се преви от болка. След като се окопити, добави:

— Нямам търпение да разкажа на Петросян как се отнасяте с мен… и първото, което ще направя… — Хърли се обърна надясно, сякаш виждаше човека до себе си — … ще е да взема тая палка и да ти я завра в задника. Макар че това сигурно ще ти хареса, а?

Този път очакваше удара и бързо сви ръце, като блокира предмета между бицепса и предмишницата си. В следващия момент рязко наклони глава и нанесе удар с все сила по посока на негодника. Челата им се сблъскаха като билярдни топки. Чу се силно издумкване. Въпреки болката Хърли се разхили като обезумял, започна да рита и да се мята.

Тогава решиха да спрат и да го напъхат в багажника. Не след дълго, може би след десет минути, отново спряха, измъкнаха го навън и го съблякоха гол, както майка го е родила. Хърли изтърпя това мълчаливо. Имаше лошо предчувствие за намеренията им. Само се надяваше Ричардс да се е измъкнал. Похитителите бързо го напъхаха в багажника на втората кола и потеглиха. Друсаше ужасно. Автомобилът сигурно беше стар, защото така димеше, че Хърли започна да се опасява, че ще се задуши. Хрумна му, че може би това ще е най-добрият изход за него. Просто да заспи и да умре от отравяне с въглероден окис. Така щеше да избегне мъченията и да запази тайните си.

За съжаление го докараха жив и го довлякоха във влажното подземие, вонящо на клозет. Смениха качулата, която му бяха сложили полицаите, с тази брезентова торба. Хърли си поемаше въздух на малки глътки през устата и се опитваше да запази самообладание. Ако повърнеше под торбата, щеше да бъде изключително неприятно, но при униженията и мъченията, които вероятно му предстояха, какво значение имаше всъщност?

Знаеше, че човек може да издържи само определени издевателства, преди да се огъне. Казваха, че всеки рано или късно проговаря, но той не беше всеки. Той бе коварен, жесток човек, който, макар и може би загубил тренинг, все още доста добре владееше ума си. Замисли се за изпитанието, което му предстоеше, и се усмихна под смрадливата торба. Мислено изброи дълъг списък от гадости, които можеха да му сторят. Беше решен да се съпротивлява при всяка възможност и ако имаше късмет, можеха неволно или умишлено да го убият. А това щеше да бъде победа, която бе готов да приеме на драго сърце.

Седя така близо час. Беше му скучно, защото познаваше методите им и искаше да се започва по-скоро. Изолацията бе стандартен метод за изтезание и разпит и макар че действаше при повечето хора, не вършеше никаква работа с Хърли, защото той си беше темерут. Познаваше единици, които печелеха симпатията му, но повечето хора го дразнеха и отегчаваха.

Отвън се чуха стъпки, гласове и вратата се отвори. Хърли се опита да преброи хората по стъпките им. Доколкото можеше да прецени, бяха трима или четирима. Застанаха около него. Някой се приближи зад гърба му и той преодоля рефлекса си да се свие. Оня хвана торбата и я вдигна от главата му. Хърли примигна и се огледа. На тавана висеше силна крушка. От нея към вратата вървеше кафяв кабел. Той погледна тримата, които стояха пред него. Две от лицата му бяха познати.

— Господа, сигурно има някакво недоразумение — заговори спокойно. — Мислех, че бойните действия в Бейрут вече са минало.

Двамата мъже пред него се усмихнаха леко и се спогледаха. По-възрастният каза:

— Господин Шърман, от години чакам този ден.

— Аз също, Саяд.

— Знаеш кой съм? — вдигна вежди сириецът.

— Разбира се. Ти си главният агент на сирийските тайни служби в Бейрут.

— А ти, Шърман, си професионален убиец на ЦРУ.

Хърли си даде вид, че премисля това определение. След секунда кимна:

— Звучи много точно. Убивам хора като теб и така си изкарвам прехраната. Всъщност навремето убих предшественика ти Хишам.

Саяд кимна. Очертаваше се много интересен разговор.

— Много жалко, че не беше в посолството онзи следобед. Бяхме планирали операцията с надеждата да си там.

— Да… много жалко. Макар че с годините се опитах да се реванширам, като избих доста мръсници от вашите.

Арабинът се усмихна безгрижно:

— Скоро няма да можеш да убиваш.

— Възможно е. — Хърли огледа мрачното помещение. — Нещата не изглеждат много добре за мен, но аз винаги търся нови предизвикателства.

— С това предизвикателство няма да се справиш.

— Вероятно не, за съжаление. Виж какво, аз съм побъркан човек. Не съм добре с главата и повече мразя импотентните глупаци като теб, отколкото обичам живота. Затова доста ще се наложи да се изпотиш.

— Ох, Шърман, тази типично американска престорена храброст… като в холивудски филм.

Хърли присви очи при споменаването на Холивуд, сякаш самото име му беше неприятно.

— Това не е престорена храброст, Саяд. Ще те баламосвам до последния си дъх. Ще ти изпея толкова много фалшива информация, че няма да знаеш на какво да вярваш. Ще те накарам да избиваш собствените си хора. Няма да можеш да заспиш нощем, а когато успееш, ще сънуваш предатели на всеки ъгъл. Шпиони в собствения ти лагер. Животът ти ще стане ад.

— Нима?

— Да. Двамата заедно ще предприемем едно малко пътуване из дебрите на съзнанието ми и повярвай, няма да се измъкнеш невредим.

— Ха-ха — изсмя се другият. Това му звучеше като виц. — Чудесно. В такъв случай нека да започваме. Съгласен ли си?

— Разбира се. Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е моят девиз.

— Защо се върна в Бейрут след толкова години?

— Знаеш защо.

— Да предположим, че не знам.

Хърли се усмихна:

— Имаш нещо, което искам да взема.

— И какво би могло да бъде то?

Той беше мислил за този разговор, докато седеше с вонящата торба на главата. Иванов се очакваше да се появи вдругиден и сигурно беше отчаян. Всички бяха отчаяни заради източването на тайните им сметки. Хърли се надяваше, че не са хванали Ричардс, а ако са, да запази достатъчно самообладание и да не издава за Хамбург, когато го разпитват. Трябваше да споменат основната цел на идването си, без да намесват парите.

— Идвам да преговарям за освобождаването на Джон Къминс.

— Защо си мислиш, че ще ти го дам?

Хърли вдигна лице към тавана.

— Ами, нека да помисля. Ако ми го предадеш, няма да те убия.

Избухна дружен смях, към който се присъедини и Хърли.

Саяд рязко престана да се смее и щракна с пръсти. Погледна единия от хората си и посочи вратата. Другият излезе и след няколко секунди докара количка от неръждаема стомана. Саяд я пое и я постави до пленника. Усмихна се на Хърли, взе клещите и започна да ги отваря и затваря.

— Маникюр? — попита американецът.

— Мога да го нарека „Двайсетте въпроса“.

— Много си умен, Саяд. — Хърли симулира възхищение. — Звучи като някаква игра. Нямам търпение да започваме.

— Добре. Да започнем с истинското ти име.

— Дамигод Ухаш — отговори Хърли абсолютно сериозно.

— Дамигод Ухаш? Това ли е истинското ти име?

— Разбира се, че не, кретен такъв. Дамигод Ухаш… да ми го духаш! Хайде да започваме. Първи нокът. Аз загубих. Ти печелиш. Хайде, давай.

Саяд се вгледа в лицето на пленника за признаци на страх. Никога не му се беше случвало някой доброволно да го кара да му изтръгне нокътя. Е, американецът скоро щеше да запее друга песен. Той хвана показалеца на лявата му ръка и пъхна клещите под нокътя.

— Последен шанс. Истинското ти име!

— Не променяй правилата заради мен. Така ще се объркаш. Нали каза „Двайсет въпроса“. На първия не успях да отговоря. Хайде, действай.

Саяд стисна клещите и разклати нокътя.

— Ох, да — извика Хърли. — Да започваме купона.

Другият дръпна силно и изтръгна нокътя.

— Леле-мале… — Хърли избълва куп ругатни, после прихна да се смее. — Мамка му, боли! Идеално за разсънване. Супер! — Разхили се толкова силно, че изгуби контрол. Очите му се насълзиха. — Ох… нямам търпение за следващия въпрос. Това беше яко.

Саяд запази самообладание.

— Как се казваш?

— Бил Донован.

— Наистина ли?

— Не.

— Стига, Шърман, какво толкова, ако ни кажеш името си?

— Предполагам, че нищо. Просто обичам да се ебавам с такива като теб.

— Ще попитам още веднъж. Какво е истинското ти име?

— Юлисъс С. Грант.

— Лъжеш ли?

— Разбира се, кретен такъв. Не четеш ли история?

Саяд избра друг нокът. Пъхна клещите отдолу, стисна здраво, разклати и го погледна в очите. Онова, което видя, не му хареса. Безумния поглед на един луд.

— Хайде. Давай — подразни го Хърли. — Какво чакаш? Нали не се плашиш от мен?

Саяд съзнаваше, че е най-разумно да спре и да се върне по-късно сам. Хората му обаче гледаха и той знаеше, че трябва да изтръгне и втория нокът, после да остави този луд и да обмисли по-добре нещата. Можеше да използва електрически ток. Той стисна клещите и изтръгна нокътя.

Хърли отново се разкикоти като откачен. Целият се тресеше от смях. От очите му потекоха сълзи. Той закрещя:

— Още осемнайсет! Ииихууу!

Саяд остави клещите на количката и обяви:

— Точно така. Ще те оставя да си починеш, преди да продължим.

Тръгна към вратата. Хърли погледна другия арабин, който му беше познат.

— Я, това май е Абу… Абу Радих. Не съм те виждал от години. Чух, че си имаш собствена терористична група. „Фатах“. Я, колко си пораснал.

Радих поклати глава и се усмихна. Вече беше убеден, че американецът е луд.

Хърли наклони главата си назад, сякаш се опитваше да си припомни нещо.

— Струва ми се, че беше съвсем мъничък, когато чуках майка ти. Казвал ли си на приятелите си, че беше проститутка? — Погледна другите двама. — Майка му умееше да духа по-добре от всяка друга курва, с която съм бил, а повярвайте ми, през мен са минали много.

Усмивката тутакси изчезна от лицето на Радих. Той замахна с юмрук и го заби в устата на Хърли. Главата на американеца се килна назад, но преди палестинецът да нанесе втори удар, Саяд го хвана отзад.

— Не — заповяда сириецът. — Не му позволявай да те изкара от нерви.

Хърли тръсна глава, за да се отърси от болката и замайването, и се ухили. Един от предните му зъби липсваше и устата му беше пълна с кръв.

— Виж какво направи! — изкрещя, като показа езика си през дупката. — Счупи ми зъба!

Двамата араби спряха да се борят за момент и тогава Хърли изплю кръв заедно с избития зъб право в лицето на Радих. С вързани ръце и крака заподскача, като местеше стола, затрака със зъби и залая като куче.