Винс Флин
Всичко е лично (68)

Послеслов

Цюрих, Швейцария, четири дни по-късно

Томас Стансфийлд седеше на една пейка и гледаше към музея „Ритберг“. Обожаваше Цюрих — езерото, уникалната атмосфера, красивите планини, но най-важното, безопасността, която осигуряваше на човек с неговата професия. Малката държава, в която се намираше, бе съумяла да запази неутралитет през Втората световна война, въпреки че от всичките й страни са бушували сражения. И през годините след това продължаваше да осигурява убежище на бойци от Студената война като него и човека, с когото имаше среща. Тук можеха малко да свалят гарда — не съвсем, но достатъчно, за да се наслаждават на живота и от време на време да се срещат и да обсъждат взаимноизгодни сделки или, както в този случай, да уреждат важни трансфери.

Две черни коли влязоха по алеята в парка и Стансфийлд погледна часовника си. Срещата щеше да започне точно навреме, което го изненада приятно. Човекът, с когото имаше среща, бе известен с големите си закъснения. Колите спряха зад двата автомобила от антуража на Стансфийлд. Всяка подробност бе договорена предварително, за да не се изнервя никой излишно. От първата кола слязоха двама мъже с черни палта и слънчеви очила. Приличаха на източноевропейски копия на двамата мъже, стоящи на десетина метра от заместник-директора по оперативната дейност на ЦРУ.

От втората кола слезе мъж с необикновено големи уши и подпухнали очи и закопча синьото си двуредно сако. Един от подчинените му се приближи с вълнено палто в ръка, но той махна пренебрежително, което предизвика лека усмивка на лицето на Стансфийлд. Американецът бе живял шест години в Москва. На руснака сегашните четири градуса сигурно му се струваха като лятна температура. Евгений Примаков даде знак на хората си да останат при колата и се приближи към пейката.

Стансфийлд не се изправи да го посрещне, а и Примаков не очакваше такъв жест. Никой от двамата не протегна ръка, за да се здрависат. Това бяха хора, чиято работа бе свързана главно с опити да прозрат през измамите на противника.

— Водиш ли моя човек? — попита Стансфийлд.

— Да. А ти моя?

— Това не беше част от сделката.

— А трябваше — изръмжа Примаков.

— Има един проблем, Евгений.

— Какъв?

Стансфийлд се обърна, за да го погледне.

— Моят човек иска да се върне в Америка. А твоят… — поклати глава — … не иска да си ходи в Русия. Какво ти говори това?

— Откъде мога да знам? Не ми дадохте възможност да говоря с него.

Стансфийлд извади изпод сакото си един голям хартиен плик и обясни:

— По телефона ти описах положението в общи линии. Неговият шеф, един от твоите заместници, е откраднал повече от двайсет милиона долара от Майка Русия и нейния трудов народ. Тези пари в момента са разпръснати в различни влогове по целия свят. Каква съдба мислите, че ще сполети другаря Швец, ако ви го предам?

Примаков не отговори.

— Евгений, осъзнаваш ли, че мога да дам това на Белия дом? При подходяща възможност оттам ще го изпратят на вашия президент и ти ще бъдеш заподозрян в източването на тези пари заедно с Иванов.

Примаков нямаше как да му благодари, затова само попита:

— Защо това благоволение?

— Защото не обичам хората ми да бъдат отвличани и третирани като опитни мишки. Водиш ли ми Къминс?

— Да. — Примаков посегна да вземе плика.

— Първо да видя Къминс.

Руснакът даде знак на хората си и те отвориха вратата на първата кола. Единият помогна на Къминс да слезе. Изглеждаше страшно отслабнал, но се държеше. Стансфийлд погледна зад рамото си и щракна с пръсти. Един от хората му изтича към колите, за да помогне при предаването.

— Плика.

Стансфийлд го даде на Примаков, който веднага го отвори. Разлисти двайсетината страници и попита:

— Откъде мога да съм сигурен, че не е изфабрикувано?

— Направи проверка. Всички кодове за достъп са тук. Парите още са на сметките, макар че, честно казано, се изкушавах да ги използвам за няколко от по-нестандартните ни програми.

Примаков се замисли. След малко най-сетне измънка:

— Благодаря.

— Моля. — Стансфийлд се изправи. — Направи ми само една услуга, Евгений. Нека да спазваме старите правила. Ти стой далеч от моите хора и аз няма да закачам твоите.

Стансфийлд се отдалечи, последван от другия си телохранител. Спря при първата кола да види как е Шноз, после отиде до втората и се качи отзад. Телохранителят затвори вратата му, после заобиколи от другата страна и се качи до него. Когато излязоха от парка, бодигардът свали черните си очила и попита:

— Хвана ли се, сър?

Стансфийлд погледна Мич Рап и отговори:

— Сто процента.

Рап погледна през прозореца и се замисли за Хърли, който имаше репутацията на най-коварния кучи син в занаята. Само на един истински зъл гений би му хрумнало да върне парите на Иванов в сметките му и после да накара Швец да го издаде.

— Какво ще стане сега с Иванов?

Стансфийлд го погледна и нагласи вратовръзката си, преди да отговори:

— Мисля, че през следващите няколко месеца Михаил Иванов ще бъде щателно разследван от специализираното поделение в СВР.

— Ами после?

— Няма да може да отрече, че е присвоил парите, нали?

— Не.

Стансфийлд кимна:

— Ти си умно момче. Можеш сам да се досетиш какво следва.

— Каквото повикало, такова се обадило. — Рап сви рамене, сякаш му беше все едно. — Ами Саяд?

— За някои неща не е хубаво да се пита.

Рап се намръщи. Не обичаше да го държат в неведение.

— Виж какво — добави Стансфийлд. — Не мога да пусна човек като Саяд. Той просто ще се върне и ще изтезава още наши хора. — Поклати глава. — Този човек ще получи каквото заслужава.

— Сър, надявам се, знаете, че не давам пукнат цент какво ще се случи с него.

— Хубаво.

— Ами Швец?

— Нищо няма да му се случи, ако продължи да ни съдейства. След няколко години ще го освободим и ще го оставим да си живее живота.

Замълчаха за известно време. След малко Рап попита:

— Сър, защо ме извикахте с вас? Работата ми не е да охранявам началниците си.

Стансфийлд беше очаквал този въпрос от новобранеца. Усмихна се и се обърна към него:

— Мислиш ли, че Стан Хърли е гадно копеле?

— Най-гадното, което съм виждал.

Стансфийлд се изсмя:

— Да. Е, нали знаеш, че не го бива много по комплиментите?

Рап кимна.

— Когато се върнахте от Бейрут, той ми каза някои много изненадващи неща за теб. Ридли също. Айрини от две години ме убеждава, че имаш данни, и от това, което ти показа през последната седмица, изглежда, че е права.

— Благодаря, сър.

— Затова исках да те видя по-отблизо… и да ти покажа, че каквото и да си си помислил за мен в Бейрут, аз съм готов на всякакви мерки, за да измъквам хората си от беда.

Рап кимна. Явно Ридли бе предал горчивите му упреци към началството.

— Вече знам, сър.

— Хубаво. Сега мисля, че можеш да си вземеш една седмица отпуск. Заслужи си го. Не ме интересува къде ще го прекараш, стига да е на запад от тук. След седем дни, смятано от днес, ще се явиш пред Стан. Имам нова задача за вас.

Рап се изкушаваше да попита каква, но реши, че не иска да мисли за това, докато си почива.

— Имаш ли вече идея къде искаш да отидеш? — попита Стансфийлд. — Да знам, ако решим да се свържем с теб.

Рап се загледа към заснежените планински върхове и си помисли за Грета. Усмихна се и отговори:

— Мисля да остана тук, в Цюрих.