Винс Флин
Всичко е лично (34)

33.

Москва, Русия

Иванов бавно се настани на стола си в главната квартира на Службата за външно разузнаване в район Есенево, Москва. Беше прекарал напрегната нощ. Току-що бе приключил една много полезна сделка. Група чуждестранни инвеститори търсеха позиции на пазара за природен газ и му предлагаха седемцифрена комисионна в комплект с апетитен пакет акции, ако им съдейства. Оставаше само да вразуми един свой сънародник, който вече бе натрупал солидно състояние в газодобива. Ако не успееше да го убеди, щеше да накара Швец и неговия екип да му се обадят с предложение, на което не можеше да откаже. Иванов се замисли за любимия си филм, „Кръстникът“, и се усмихна. Много му се искаше един ден да се види лично с Франсис Форд Копола. Режисьорът бе уловил майсторски същността на властта.

Такова беше положението в Русия след разпадането на Съветския съюз. В крайна сметка двете системи не се различаваха толкова много помежду си. И двете бяха корумпирали в същността си, и двете служеха да пълнят джобовете на властимащите. При социализма системата бе абсурдно неефикасна. Хора без никакъв усет към бизнеса заемаха отговорни постове и с некадърните си решения водеха комунистическия експеримент към провал. Талантливите не получаваха стимули да се стремят към върха. Всъщност мотивацията беше точно обратната. Ако решеше да критикува глупавите хрумвания на някой идиот, поставен на ръководен пост благодарение на ходатайството на тъста си, човек рискуваше да загуби и мизерната заплата, която получаваше. Всички освен малък брой избраници мизерстваха в този порочен строй.

Днес положението беше динамично. Навсякъде можеха да се изкарат пари, и то много. Новите фирми никнеха като гъби и чуждите инвеститори се редяха на опашка, за да се включат в играта. Това обаче беше опасна игра. Останките от социалистическата система все още не бяха ликвидирани и силно затрудняваха развитието на новата икономика. Корупцията бе навсякъде — в полицията, в съда, в службите за сигурност. Сякаш „Кръстникът“, Дивият запад и гангстерската война в Америка от 20-те години се бяха събрали в едно.

При толкова много спънки банките и фирмите можеха или да чакат търпеливо с месеци, губейки ценно време и пари, или да се обърнат за помощ към хора като Иванов, които бързо решаваха проблемите им. За разлика от навъдилите се в последно време адвокати евреи, които твърдяха, че могат да се справят с всичко, Иванов постигаше реални резултати за новите си партньори. Да, винаги имаше съдружие. В зависимост от случая той можеше да намали исканата комисионна, но никога процента си в сделката. Ставката му бе фиксирана — десетпроцентов дял от всяко начинание.

Той не беше единственият и това беше другата прилика с „Кръстникът“. В Москва и по цялата необятна страна имаше много други, които вършеха същата работа, според Иванов обаче не толкова добре, колкото той. Висшият офицер от разузнаването не проявяваше излишна скромност, когато оценяваше ролята си в този дързък нов свят, и виждаше в нея естествена добавка към работата си в системата за държавна сигурност. Някой трябваше да наблюдава всички тези чужди инвеститори и да следи да не грабят природните богатства на Родината. В крайна сметка той много повече заслужаваше комисионните си от някое двайсет и пет годишно новоизлюпило се бизнесменче. Такова беше вътрешното убеждение на Иванов.

Швец влезе. Изглеждаше прекалено красив и отпочинал, което леко вкисели настроението на Иванов.

— Добро утро, другарю директор.

Швец остана прав. Никога не би си позволил да седне без разрешение.

— Донеси ми чаша вода — изръмжа Иванов.

— Изглеждате, сякаш не сте спали тази нощ — отбеляза младежът, докато наливаше вода. — Искате ли и един аспирин?

— Да.

Иванов щракна с дългите си пръсти, за да подкани помощника си да побърза. Чувстваше пулсираща болка в главата си ту на едно, ту на друго място, сякаш сканираха мозъка му с досаден лазерен лъч. Изпи три хапчета с водата. За момент се изкуши да добави и малко водка. Тя със сигурност щеше да му помогне, но беше твърде рано да капитулира пред болката. Швец щеше да види в това израз на слабост.

— Чух, че са приели условията на съдружието — отбеляза младежът.

— Да.

— Да пратя ли Максим да подготви договора?

— Да… Освен това искам да знам кога заминаваш за Бейрут и кого ще вземеш.

— Утре. С Алексей и Иван.

Иванов се замисли. Алексей и Иван бяха двама от най-добрите му служители, бивши бойци от специалните части. Бяха се сражавали храбро в Афганистан, но една сутрин командирът им бил намерен с прерязано гърло в палатката и с това се започнали проблемите им. Най-вероятно те го бяха извършили. Политкомисарите оправдано имаха лоша слава и в последните дни на Съветския съюз мнозина от тях просто бяха изчезнали. Иванов постоянно търсеше хора, умеещи да използват ръцете си, а тези двамата бяха особено талантливи.

— Защо Алексей и Иван?

— Защото са от Грузия и могат да минат за ливанци.

Това беше вярно, но Иванов не искаше да се лиши от двамата си най-добри телохранители. Понастоящем в Москва имаше само едно сигурно нещо — рано или късно някой се опитваше да те отстрани. Точно както в света на американските гангстери. Когато си спомнеше как Сони Корлеоне беше застрелян безмилостно в сепарето, предаден от шурея си, този подлец, Иванов винаги го побиваха тръпки. Той потрепери и реши да задържи Алексей и Иван при себе си. Те бяха неговите верни кучета пазачи — като Лука Брази от филма.

— Вземи Олег и Яков.

Швец се намръщи.

— Не можеш ли просто да изпълняваш заповедите ми?

— Кога не съм изпълнил ваша заповед? — спокойно попита Швец.

— Знаеш какво имам предвид. Какво ми се мръщиш? Тази сутрин не съм в настроение за спорове.

Иванов хвана голямата си глава с две ръце и изстена.

— Мога да отида и сам.

— Много умно. Да отидеш в столицата на отвличанията, да те похитят някъде по улиците и после да ми искат откуп. Гениално!

— Аз ли съм ви карал да се наливате и да си играете с проститутки цяла нощ?

— Не започвай.

— На половината на вашите години съм, а не мога да ви стъпя и на малкия пръст.

— Също така си наполовина на ръста ми, значи пием еднакво.

— Ако не го карате по-умерено, ще имате проблеми.

Иванов се сопна:

— Заплашваш ли ме?

— Не. — Швец разочаровано поклати глава, сякаш питаше: „Защо винаги се съмнявате във верността ми?“ — Говоря за здравето ви. Трябва да си починете. Отидете на някое топло място. Защо не дойдете с мен в Бейрут?

— Бейрут е адска дупка. Навремето беше прекрасно място… но вече не. Ще се убедиш лично.

— Чух, че нещата започват да се нормализират.

— Ха-ха! — изсмя се Иванов. — Не и там, където ще отидеш. Прословутата Зелена линия прилича на Ленинград през четирийсет и първа. Всичко е сринато. Нашите приятели се опитват да си върнат позициите, преди християните да се окопитят. Грозна работа.

В този момент някой почука на вратата. Беше Павел Сокол, един от заместниците на Иванов, отговорен изцяло за финансовата страна на държавната сигурност. С лице като на смъртник, той имаше вид на лош вестоносец, в каквато роля се явяваше и сега.

— Другарю директор — започна с хриплив глас, който използваше винаги когато се боеше, че ще ядоса Иванов, — имаме проблем.

— Какъв проблем, по дяволите?

Сокол почна да обяснява, поколеба се, после си даде сметка, че няма начин да представи лошата новина в по-добра светлина, и измънка:

— Ами… нали ползваме някои задгранични сметки, през които прекарваме парите си. За различните ни дейности…

— Не съм малоумен, Сокол. Имаме сметки навсякъде. За кои по-точно говориш?

— За онези в Цюрих… по-точно тези… — погледна записките си — … в ШБК.

Затвори папката, която държеше, и погледна шефа си. Иванов се втренчи в нещастника с изпепеляващ поглед. В Швейцарската банкова корпорация имаха точно 138 сметки.

— Кои сметки, по дяволите!

Сокол пак отвори папката. Вместо да чете номерата, за които дори той нямаше ясна представа, подаде листа на началника си.

Иванов погледна списъка. Имаше шест сметки и той веднага се досети за кои става дума.

— Какво мога да разбера от това? Тук няма нищо. Показваш ми само някакви номера.

— Ето тук, другарю директор… — Сокол посочи плахо листа — … колоната за наличните средства.

Очите на Иванов едва не изскочиха от орбитите си.

— Тук пише, че сметките са празни!

— Точно така, другарю директор.

— Как е станало? — изрева Иванов, като скочи от стола.

— Тази сутрин в девет нула нула цюрихско време Швейцарската междубанкова система за преводи е изпълнила банков ордер и парите са били източени по електронен път.

— Знам как работи системата, идиот такъв! Къде са отишли парите?

— Не знаем, другарю директор.

Иванов стисна юмрук, сякаш искаше да удари заместника си в лицето.

— Ами, разбери!

— Не можем — отговори Сокол, който вече сериозно се безпокоеше за живота си. — След като парите изчезнат, вече няма как да се проследят. Швейцарското банково право…

— Млъквай, глупак! — изкрещя Иванов. — Много добре познавам швейцарското банково право и изобщо не ми дреме за него. Постарай се да намериш вратичка в закона им, иначе или ще се простиш с живота, или ще си търсиш нова работа.

Сокол се поклони и излезе, без да продума повече.

Водката беше на страничния плот. Винаги стоеше там. Пет различни марки. Иванов не виждаше ясно, главата му се пръскаше от болка. Изобщо не го интересуваше коя бутилка ще вземе, водката си беше водка. Той си наля четири пръста в една висока чаша, като разплиска малко отстрани. Отпи солидна глътка, стисна зъби и усети щипането на бистрата течност, стичаща се в гърлото му. Никой не би трябвало да знае за тези сметки, камо ли някой да успее да ги източи. Това сериозно компрометираше позицията му не само в Службата за външно разузнаване, а и пред цялата държавна машина. Можеше да провали всичките му инвестиции. Без властта, произтичаща от поста му, нямаше да бъде от никаква полза за партньорите си. Враговете, които си беше създал през годините, нямаше да се поколебаят да го ударят. Ръката му затрепери.

След малко Швец попита:

— Колко пари?

Иванов трябваше да изпие още една чаша, докато събере кураж да заговори:

— Двайсет и шест милиона долара… приблизително.

— На кого бяха?

— На нашите приятели в Бейрут.

— Техни или наши?

— И на двете страни…

— Как така?

— Приеми го като един вид съвместен бизнес.

— Инвестирали сме заедно с онези фанатици? — не скри изненадата си Швец.

— Става дума за контрол, кретен такъв. Чудя се защо изобщо се опитвам да ти обяснявам. Участваме с наши пари, за да имаме думата как ще се харчат. Приеми го като международна помощ.

Нещата бяха доста по-сложни, но точно сега Иванов нямаше нито време, нито желание да обяснява това, нито факта, че с годините бе отклонил около десет милиона долара от фондовете на КГБ.

— Международна помощ за терористи? Прекрасно.

— Стига с твоите коментари. Нищо не разбираш. Те също бяха вложили пари в сметките. Всъщност повечето бяха техни.

Иванов бе помогнал на арабите да намерят нови източници на доходи от незаконна търговия с оръжие, наркотици и порнофилми. Дрогата и оръжията отиваха за Близкия изток и Северна Африка, а порното се вкарваше нелегално в Саудитска Арабия.

— Ако повечето пари са били техни, защо ние сме имали контрол над тях?

Иванов въздъхна отчаяно. Даде си сметка, че трябва да се качи да уведоми директора. Началникът му си затваряше очите за тези нелегални сделки, но само до известна степен. Новината никак нямаше да му хареса. Най-вероятно щеше да заподозре, че Иванов лично е източил парите.

Швец повтори въпроса и той отговори:

— Това беше част от сделката. За да получат пари от нас, трябваше да знаем какво правят с тях, а също да вкарат и свои средства във фонда.

Това бе само половината истина, но генералът не се чувстваше длъжен да споделя всичко с подчинените си.

— Предполагам, че двайсет и шестте милиона са били основната част от финансирането им.

— Да.

Иванов отпи още една глътка. Водката започваше да смазва механизмите на мозъка му. Той започна да си съставя мислен списък на хората, с които трябваше да говори.

— Кой имаше информация за сметките и кодовете за достъп?

— И те, и аз. Всяко теглене над двайсет и пет хиляди трябваше да бъде одобрено поотделно и от двете страни.

— Значи вие сте имали едната част от кодовете, а те — другата.

— Точно така — отговори той, подразнен от въпросите на Швец.

— Кой имаше достъп и до двете части на кода?

— Никой.

Болката започваше да се връща, но този път обхвана врата му. Иванов започна да масажира мускулите си с една ръка, а с другата вдигна чашата.

— Нарочно бяхме направили така, че никой да няма достъп до целия код — добави.

Швец се замисли за момент, после каза:

— Все някой трябва да е имал целия код. Някой в банката. Как иначе ще става тегленето?

Иванов спря да разтрива врата си. Защо не се беше сетил по-рано?

— Дорфман!

— Кой?

— Банкерът.

Намери служебния номер на Дорфман и го набра със светкавична скорост. След като го прехвърлиха през трима души, стана ясно, че нещо не е наред. Дорфман не бил отишъл на работа и не можели да го открият. Иванов затвори и облегна главата си на бюрото.

Швец отвори вратата на кабинета и поръча на секретарката кафе за двамата. После се приближи до бюрото и взе чашата с водка. Иванов се опита да го спре.

— Това няма да ви помогне — каза Швец с наставнически тон. — Искам или не, аз съм свързан с вас и ако ви предстои разпит пред колегите във Федералната служба за сигурност, трябва да запазите бистър ум.

Иванов потрепери при мисълта как агентите от ФСС ще го завлекат в подземията на Лубянка, страховитата бивша главна квартира на КГБ. Много добре знаеше какво се случва в онези мрачни килии. По-скоро щеше да се самоубие, отколкото да отиде там.