Винс Флин
Всичко е лично (29)

28.

Москва, Русия

Саяд стоеше до остъклената врата и гледаше през заскреженото стъкло. Навън вятърът вдигна облак сняг, който премина през нощния мрак като призрак. От гледката и без това скованият от студ арабин го побиха тръпки. Той не обичаше Москва, никога не беше обичал Москва, никога нямаше да заобича Москва. Нито през лятото, а още по-малко през зимата. За човек с горещ южен темперамент тя бе може би най-негостоприемното място, което беше посещавал. Имаше чувството, че кожата му се пука от студа.

С воайорско любопитство проследи една ненормално закръглена лелка, увита от главата до петите с тъмната козина на някакво неизвестно за него животно. Защо живееха тук тези хора? Беше готов да преживее сто граждански войни, ако можеше повече да не идва тук. Отляво се появи голяма кола. Човекът, който го придружаваше, протегна ръка и го докосна по рамото. Посочи джипа и изръмжа по характерния за руснаците начин.

Саяд бе почти сигурен, че усеща миризма на водка в дъха му. Това беше другото характерно за руснаците — пиеха прекалено много. Саяд не беше от мюсюлманите, които се опитват да учат другите как да живеят. От време на време пийваше чаша вино, но никога не прекаляваше. Тази вечер щяха да го накарат да пие. Сигурен беше. Той не искаше нито да пие, нито да излиза, но нямаше как. Бяха го извикали и шефовете му в Дамаск заповядаха да отиде. С голямо усилие стисна яката на дългото черно палто около врата си и излезе на студа.

Мразовитият вятър защипа ушите и бузите му. Очите му се насълзиха и можеше да се закълне, че космите в носа му са се превърнали в ледени висулки за части от секундата. Отвори леко уста, за да си поеме дъх, но зъбите го заболяха от студа. Наведе глава и се затътри към колата. Беше научил това основно правило от собствения си лош опит. Никога не се опитвай да тичаш по московски тротоар през зимата. Колкото и да е студено, винаги влачи краката си. Сякаш караш кънки.

Едва след като се настани на задната седалка на джипа, забеляза, че е чисто нов „Рейндж Роувър“. Явно капитализмът се отразяваше добре на СВР, незаконното дете на КГБ. Мъжът, който дойде да го вземе от главния вход, хвърли куфара му отзад и седна до шофьора.

— Май не обичате студа — отбеляза някой на сносен английски, макар и със силен акцент.

Саяд така бе забил лицето си в яката на палтото, че не беше забелязал дребосъка, седнал до него.

— Как живеете тук, бе, хора? — попита арабинът.

Дребният руснак се усмихна, извади лъскава табакера и предложи цигара на госта си. Саяд си взе една. Всичко, което би могло да му осигури поне мъничко топлина, бе добре дошло. След като дръпна силно няколко пъти, той спря да трепери. Облегна се назад и каза:

— Не си спомням да сме се срещали преди.

— Не сме се срещали. Казвам се Николай Швец.

Саяд му подаде ръка.

— Аз съм Асаф.

— Знам — усмихна се младоликият мъж.

— Да разбирам ли, че работите за Михаил?

— Да. Заместник-директорът е зает човек. Ще се присъедини към нас по-късно.

Саяд нямаше нищо против. Михаил Иванов, заместник-директорът на Директорат Ес, не беше човек, с когото имаше желание да си говори. Саяд бе направил всичко възможно, за да избегне това пътуване, а после измисли всякакви начини да го забави, но не му дадоха право на избор. Преди два дни Иванов се беше обадил в Главния директорат по сигурността в Дамаск и бе казал на генерал Хамуд, че ще сметне за лична обида, ако Асаф Саяд не се яви в Москва до края на седмицата. Срещата вече била насрочена. Генералът не остана доволен от това, което научи, и даде на Саяд ясно да разбере недоволството му.

— Заместник-директорът няма търпение да говори с вас. От доста време говори за това — отбеляза дребосъкът.

Саяд не смяташе да се преструва, че се радва на срещата със стария негодник.

— Трябваше да дойдете в Дамаск. Много е хубаво по това време на годината.

— Представям си. — Дребосъкът се обърна и погледна задното стъкло. — Южняшката ви кръв е твърде рядка за московската зима.

Така продължи с общите приказки, докато пътуваха по околовръстното на огромния град. Саяд почти не поглеждаше назад, макар че имаше навик постоянно да се озърта за опашки. Нямаше да му помогне в този вледенен град по това време на нощта. Светлините на уличните лампи и фаровете на колите, усилени от снега, го заслепяваха всеки път, когато се опиташе да види къде се намират. Това място наистина беше ужасно. Нищо чудно, че комунизмът се беше провалил. Как би могло да успее кое да е управление, ако целият народ е депресиран?

Най-накрая спряха пред един хотел в сърцето на стара Москва. Портиер с черна кожена шапка и червен вълнен мундир с два реда лъскави медни копчета отвори рязко вратата и Саяд почувства прорязващо мразовито течение през глезените си. Придружен от втори портиер, той влезе през главния вход на хотела и продължи навътре. През вратата все още проникваше студен въздух и той искаше да се махне колкото можеше по-далеч. След осем крачки навътре във фоайето усети топлина и след като се огледа, най-после видя буен огън в дъното на помещението. Усмихна се широко и тръгна към камината, влачейки краката си, без да си дава сметка, че подът на фоайето не е заледен.

— Какво мислите?

Саяд паркира задника си точно пред пламъците. Огледа безвкусно натруфеното помещение и кимна. Изглеждаше много по-хубаво от дупката, в която го бяха настанили последния път.

— Много добре.

— Съвсем наскоро го отвориха. Това е хотел „Балчуг“. Мястото е с голяма историческа стойност. И е много скъп.

Швец премълча факта, че шефът му притежава дял от хотела. Иванов имаше дял от почти всичко в Москва. Поне от хубавите неща. Група руски, австрийски и швейцарски бизнесмени бяха купили хотела малко след падането на комунизма и се бяха опитали да го реставрират. След година на безплодни опити да вземат нужните разрешителни, постоянни кражби и разправии с майстори, които не идват на работа, един от руснаците се беше обърнал към Иванов. Проблемите изчезнаха буквално на другия ден. Единственото, което трябваше да направят в замяна, бе да му прехвърлят десет процента от собствеността.

На Саяд не му се искаше да се отдалечава от огъня, но трябваше да се подготви за вечеря. Убедиха го уверенията, че в стаята му има две камини, и двете — запалени. Стаята също беше хубаво украсена, с позлатени орнаменти и стенописи на тавана, гоблени на стените и прекрасна гледка към Кремъл и Червения площад. Беше достойна за султан.

Тогава Саяд осъзна какво се случва. Иванов, старата лисица, никога не правеше нищо хубаво на никого, освен ако не искаше нещо в замяна, а сегашното му поведение беше необичайно мило. Арабинът си пусна горещ душ и започна да умува какво е намислил руснакът. Беше слушал истории, че новото СВР било по-лошо от старото КГБ. Веднъж паднеш ли им в ноктите, повече не те пускат. Изведнъж му стана мило за надупчените от бомби бейрутски улици. Той беше лъвът на онези места. Тук имаше опасност да стане нечий обяд.