Винс Флин
Всичко е лично (37)

36.

Бейрут, Ливан

Белите дробове и бедрата на Саяд го боляха от изкачването на изронената бетонна стълба. Седмицата му вървеше от отвратително към непоносимо, започвайки с пътуването до Москва и завършвайки с прибирането в Дамаск, където получи от началниците си една от най-идиотските заповеди в цялата си кариера. Окуражени от дългото примирие, проклетите маронити бяха решили да ускорят заграбването на земи. Явно бяха хвърлили око на важния исторически район около Площада на мъчениците в центъра на Бейрут. Началниците в Дамаск наредиха на Саяд да отиде на площада и да забие флага си там, и то бързо. Като пълководец, получил заповед да задържи определена територия на всяка цена и без допълнителна помощ, на него оставяха да измисли как ще го постигне.

От петнайсетгодишния си опит в този град той знаеше колко е важно да стоиш настрана от другите въоръжени групировки. Автоматите и картечниците бяха опасно нещо, а в ръцете на малолетни деца, и доста непредсказуемо. Идеята да окупира единия край на площада, докато маронитите завземат другия, го накара да потрепери. Един случаен изстрел, един млад побъркан католик, който иска да отмъсти за убийството на брат си или изнасилването на сестра си, и целият град отново можеше да пламне. Заповедите, уви, трябваше да се изпълняват и колкото и да се изкушаваше, не можеше да се престори, че не ги е разбрал. Затова Саяд изпрати Самир и Али да изберат подходяща сграда. И докато размишляваше как да я напълни с достатъчно мъже, за да спре маронитите, изведнъж му хрумна гениална идея.

Швец трябваше да дойде от Москва само след няколко дни, за да вземе агента от ЦРУ. Така при Саяд щеше да остане само американският бизнесмен Закари Остин. Той не беше шпионин, Саяд бе сигурен в това. Единственият въпрос беше колко могат да вземат за него и как ще разделят парите с оня тъпак Абу Радих. Стрелецът от „Фатах“ плачеше като малко дете, задето го принудиха да предаде бизнесмена. Ако Саяд му го върнеше, другите щяха да видят в това голям жест на зрялост и благоволение. И може би щяха така да се споразумеят, че хората на „Фатах“ да окупират цялата западна страна на площада.

Миналия следобед двамата се бяха видели на чай. Радих доведе повече от дванайсет души — абсурдно голяма охрана при сегашното положение на нещата. Саяд му обясни как маронитите се опитват да установят контрол над Площада на мъчениците. Надяваше се емоционалната стойност на тази ивица земя да подтикне Радих към действия и не се разочарова. Човекът от „Фатах“ толкова искаше да демонстрира верността си към каузата, че сам предложи да завземе западната половина на площада. Без да поиска нищо в замяна, заяви, че ще изпрати петдесет души.

Тази численост изненада дори Саяд и той се изкуши да отложи предаването на американеца. Радих беше емоционален глупак. Хвърляше толкова сили, без да спазари нито една отстъпка за себе си. Саяд обаче имаше един проблем. Не можеше да изпрати всичките си хора на площада и да остави двамата американци в подземието на улица „Хамра“ само с няколко души охрана. Преди да постъпи в сирийското разузнаване, той беше служил три години в армията и си спомняше много добре какво го бяха учили там. Никога не разпокъсвай силите си. Руснаците щяха да се появят само след няколко дни и да откарат шпионина от ЦРУ. Саяд не се интересуваше какво ще се случи с бизнесмена след това, стига само да получеше своя дял от откупа.

Сириецът погледна събеседника си и обяви:

— Приключих с разпита на бизнесмена от Тексас.

— Е, шпионин ли е? — поинтересува се Радих.

— Не. Със сигурност е бизнесмен.

— Чудесно. Значи мога да започна преговори за освобождаването му.

Саяд не каза нищо. Чакаше предложение от Радих — същото, за което се бяха споразумели предишния път.

— Ще ти дам двайсет процента от откупа.

Саяд се изкушаваше да поиска петдесет. Другите щяха да го подкрепят, но сега имаше нужда от помощта на Радих за решаване на проблема с маронитите.

— Мисля, че трийсет процента е по-справедливо… като вземем предвид всичко останало. — Преди Радих да възрази, той добави: — Ще го докарам в новата сграда довечера заедно с другия американец. Можеш да организираш командния си пункт там за няколко седмици.

Това беше чест, която Радих не би могъл да откаже. Така щеше да застане на предната линия в борбата срещу настъплението на християните.

Самата сграда в крайна сметка щеше да бъде разрушена. Беше наклонена към площада под пет градуса, сякаш някой по-силен вятър можеше да събори всичките й седем етажа върху улицата, но конструкцията беше от гъвкав железобетон и трябваше да я взривят, за да я сринат. От всички сгради около площада това бе може би втората най-силна позиция. За съжаление маронитите бяха заели най-добрата, на не повече от сто метра срещу тях.

Радих вече бе допуснал една грешка и Саяд обвиняваше отчасти себе си за това. Честолюбивият глупак тръгна от мизерните предградия около летището с конвой от десет автомобила и накара местните селяни да изпратят него и хората му като храбри воини на исляма, тръгнали на поход за прогонване на кръстоносците. Вместо да се промъкнат незабелязано, те нахлуха на площада, развявайки яркожълтото знаме на „Фатах“. Предпоставките за ескалация на напрежението бяха налице.

Саяд би предпочел да го избегне. Последното, което му трябваше сега, беше Швец да дойде за пленника от ЦРУ и да завари открит конфликт. Пленниците бяха дошли миналата вечер само с две коли. По най-подходящия начин. Без никакъв шум. През следващите няколко часа постепенно прехвърлиха всички хора и оборудване от улица „Хамра“. Успешно бяха преместили почти всичко и накрая, само с един жест на егоцентрична помпозност, Радих обявяваше пред целия град, че са решили да разширят периметъра си. Дори да постигнеше краткосрочните цели на Дамаск, рискуваха в града отново да настъпи хаос.

Когато излезе на покрива, Саяд си даде сметка, че така могат да го убият. Надникна зад ъгъла и огледа улицата. Сградата на маронитите беше с един етаж по-висока и от пръв поглед той успя да преброи пет глави и три дула на покрива й. Току-що му бяха докладвали, че противникът трупа торби с пясък и барикадира вратите и прозорците на първия етаж. Логично. Той също го правеше. Хубаво щеше да бъде, ако успееха да се измъкнат от тази ситуация без стрелба, защото един изстрел бе достатъчен, за да се превърне целият площад в бойно поле. Беше виждал как става. За броени минути щяха да се изстрелят хиляди куршуми. Непременно трябваше да предупреди хората си да държат оръжията си на предпазител.

Саяд намери Самир от другата страна на таванското помещение по средата на покрива. Това беше мястото с най-добра защита от огневите позиции отсреща. Самир подаде на командира си сателитния телефон, който женственият помощник на Иванов беше дал на Саяд преди заминаването му от Москва.

— Ало.

— Как вървят нещата, приятел?

Саяд се намръщи. Иванов звучеше, сякаш беше пиян, а едва беше минало обяд.

— Добре съм — отговори, като хвърли бърз поглед зад ъгъла.

Слънцето се отразяваше в нещо отсреща и той изпита ужасяващото предчувствие, че е мерник на снайпер.

— Как е положението във вашия прекрасен град?

Саяд свали телефона от ухото си и го погледна подозрително. На Иванов му ставаше нещо. Той ненавиждаше Бейрут. Сириецът въздъхна и отново вдигна апарата.

— Малко е напрегнато в момента, но ще се оправя.

— Какво има?

— Една от местните милиции се опитва да разширява позициите си. Получи се малко напрежение.

— Други мюсюлмани?

— Не — отговори Саяд, подразнен от намека.

Руснакът си умираше да се напие и да започне да го поучава. Любимата му тема беше, че мюсюлманите обичали да се избиват помежду си и спирали да го правят само когато решели да избиват евреи, християни или индуисти.

— Маронити.

— Аха… пожарът в Близкия изток не спира да тлее. Не се ли опитвате да ги унищожите вече хиляда години?

— Какво искате?

— Моята пратка — заваляно измънка Иванов, — готов ли е? Нали не си започнал да преговаряш с персийците?

— Спазвам уговорката. Кога да очаквам да го вземат? Предполагам, че ще изпратите някого.

— Да… макар че се чудя дали да не дойда лично. — Последва дълга пауза. — Ти ме покани… нали?

— О… — Саяд се изненада, че Иванов е запомнил лицемерното му предложение. — Разбира се.

— Добре. Ще дойда след три дни. Може и по-рано.

— Чудесно. Ще подготвя всичко. Сега трябва да тръгвам. Имам да свърша нещо спешно. Обадете се, ако ви трябва нещо друго.

Саяд прекъсна връзката. Огледа пустия пейзаж с надупчени от куршуми и снаряди постройки и се запита как ще посрещне Иванов в тази купчина развалини.

Когато се обърна, за да слезе по стълбите, се озова лице в лице с Имад Мугния, водача на „Ислямски джихад“. Мугния, който и без това трудно се владее, изглеждаше, сякаш е готов да убие някого.

— Имад, какво има?

Мугния погледна към стълбите и даде знак на телохранителите си да ги оставят насаме.

— С кого говореше? — попита, като посочи телефона.

— С Иванов.

— Какво искаше?

— Да ме обиди, струва ми се, но не се хванах.

— Нещо друго?

— Щеше да изпрати свой човек да вземе шпионина, но сега е решил да дойде лично.

— Просто така е решил, а?

— Да — отговори Саяд, който вече се питаше какво означават всичките тези въпроси. — Какво е станало?

Другият се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша, и понижи глас:

— Банковите ми сметки… в Швейцария… празни са.

— Как така празни?

— Празни… източени… няма нищо в тях.

Саяд беше сигурен, че е станала грешка.

— Не е възможно.

— Проверих три пъти. И не са само сметките на „Ислямски джихад“. Личната ми сметка, с чиято помощ създадох организацията, също е празна.

Думите на Мугния звучаха като обвинение.

— Не може да бъде. Сигурно има грешка. Обажда ли се в Хамбург?

Мугния кимна:

— Братовчед ми звъня шест пъти.

— Свързал ли се е с Дорфман?

Мугния поклати глава:

— Дорфман е мъртъв.

— Какво?

— Снощи са го убили в дома му.

Коленете на Саяд се подкосиха. Той лично бе препоръчал Дорфман на Мугния и останалите.

— Ти беше единственият сред нас, който познаваше банкера. Уверяваше ни, че никога няма да съжаляваме, че сме вложили парите си при него.

Саяд усети накъде върви работата. Търсеха си виновник и той беше най-удобният.

— Сигурен ли си, че е мъртъв?

— Толкова сигурен, колкото мога да бъда, докато стоя тук.

Не му харесваше как го гледа водачът на „Ислямски джихад“.

— Ще изясним какво е станало. Уверявам те, че нямам нищо общо с това. Ела с мен. — Искаше да слязат по-бързо от покрива, преди Мугния да реши да го хвърли от горе. — Ще отидем в моята банка тук, в града. Сигурен съм, че има грешка. Аз също имах пари при него.

— Кажи ми пак… откъде познаваше Дорфман?

Саяд вече бе стигнал до първата площадка на стълбите. Той се закова на място и погледна Мугния.

— Иванов ни запозна преди шест години.

— И той току-що ти се обади, без да спомене нищо за това?

— Нито дума.

— Проклети руснаци… това е тяхна работа!