Винс Флин
Всичко е лично (54)

53.

Мугния отказа да дойде на Площада на мъчениците, затова се наложи да отидат при него. Саяд го разбираше. Нямаше търпение тази история с маронитите да свърши и да се отърве от заложниците. Чувстваше се прикачен към тях като кърмачка към невръстните си рожби. Все пак се очертаваше и нещо положително в цялата тази бъркотия. Бил Шърман беше един уникален експеримент. Американецът едновременно възбуждаше любопитството му и го караше да настръхва от страх. Саяд бе участвал в близо сто разпита, но никога не беше виждал нещо подобно на това, на което стана свидетел днес. Другият мъж, когото заловиха, по-младият, беше лесен. Няколко заплахи, няколко юмрука и ритника и един нокът бяха достатъчни, за да пропее. Саяд вече знаеше името му. Всъщност няколко имена. Можеше всичките да са фалшиви, но за момента нямаше значение.

Важното беше, че великата, могъща Америка отново бе победена. Опитаха се да се месят в работите на малкия Бейрут и той ги разгроми със собствените им оръжия. Този път щеше да ги заболи жестоко. Къминс беше полезен, но Бил Шърман знаеше ценни тайни. Тайни, за които Москва щеше да плати прескъпо.

Намираха се в подземието на едно бистро на булевард „Генерал дьо Гол“ — в западния район на града, само на една пресечка от морето. Гражданската война следваше логиката на всяка друга война, но в по-малък мащаб. Къщите на две пресечки от двете страни на демаркационната линия бяха почти напълно разрушени от снаряди и мини. Дори в кварталите, напълно изравнени със земята обаче, тук-там се издигаше по някоя съвършено непокътната сграда. Изглеждаше нелогично точно тази да се е запазила, докато на неколкостотин метра около нея всичко е разрушено, но това беше факт — във война някои хора и някои постройки като че ли имаха невидим предпазен щит около себе си. По-далеч от демаркационната линия имаше запазени цели квартали, само с по една-две сгради, пострадали от хаотичните бомбардировки. Точно тях обичаше Мугния. Набелязваше си ги и ги използваше за важни срещи.

Ресторантът беше в една от тези сгради. Отначало Саяд се подразни от прекалените мерки за сигурност. Разкарваха ги през три сгради и ги накараха да сменят няколко коли, преди да стигнат до бистрото. Мугния беше най-големият параноик сред присъстващите. Намериха го в задния салон с Бадредин. На масата имаше чинии с хумус, бяло сирене акауи, печени фъстъци, кибе, кьопоолу и риба с подправки. През последните няколко дни Саяд не можеше да се сдържа. Взе една плоска питка и загреба от хумуса, после сложи няколко маслини и сирене. Радих си наля само чаша вода.

Мугния наблюдаваше с интерес как Саяд се тъпче с храна. Беше чул за плачевните условия на Площада на мъчениците. Голяма част от живота си бе прекарал в мизерия, затова мръсотията не го плашеше. Мразеше маронитите колкото всички останали, ако не и повече. Онова, заради което не искаше да ходи там, бяха американските пленници. Те привличаха твърде много внимание. Американците ги търсеха и ако ги намереха, щяха да изравнят сградата със земята заедно с всички вътре.

— Радих, защо не ядеш? — попита Мугния.

— Не съм гладен.

Мугния усещаше, че нещо тревожи палестинеца, но не му пукаше много за чуждите проблеми. Той загаси фаса си и отбеляза:

— Сигурно ли е, че това е същият Бил Шърман, който се измъкна от взривяването на посолството през осемдесет и трета?

Саяд кимна.

— Да, той е.

— Научи ли вече нещо от него?

— Трябва да го убием — намеси се Радих. — Той е истински дявол. Не трябва да предизвикваме втори път съдбата. Само кажи и ще го убия още тази вечер.

Мугния се почуди какво е накарало човек, който толкова обича да търгува заложници срещу пари, да вземе такова радикално решение. Обърна се към Саяд:

— Какво мислиш?

— Този Шърман е интересен тип. Професионален лъжец и провокатор, но също и много ценен актив за нас.

— Този човек е проклятие — възрази Радих. — Казвам ви, трябва да се отървем от лъжите му и да го убием още тази вечер.

Сириецът реши да отклони темата и попита:

— Между другото, къде е полковник Джалил?

— Няма да дойде — отговори Мугния и с Бадредин се спогледаха съзаклятнически.

Явно криеха нещо, за Саяд беше очевидно. Е, ако искаха да действат зад гърба на иранеца, той нямаше нищо против. Мугния изведнъж се начумери. Саяд беше виждал как се променя настроението му и знаеше, че в такива моменти е склонен и към насилие. Като капризен султан от петнайсети век можеше неочаквано да поиска нечия глава да бъде отделена от тялото. В групичката им нямаше официално утвърдена йерархия, но нещата изглеждаха ясни. Мугния командваше всички по простата причина, че беше най-жесток.

Той знаеше от личен опит, че в такива случаи трябва много внимателно да подбира думите си.

— Какво си намислил, Мустафа? — попита.

Преди Мугния да отговори, Радих отново занарежда:

— Мисля, че трябва да го убием. — Не поглеждаше другите и гласът му, лишен от обичайния му младежки ентусиазъм, звучеше зловещо. — Мисля, че този човек е самият Шейтан. Трябва да го заведем пред статуята и да го изкормим жив. Да го оставим да умира бавно. Нека да крещи лъжите си на луната. Това ще бъде за назидание на американците и всички други, които изпращат убийците си в Бейрут.

Саяд затаи дъх. Очите му се стрелкаха ту към палестинеца, ту към свирепия му колега. Радих не беше много религиозен и твърденията му, че новият пленник е въплъщение на дявола, би трябвало да стъписа двамата водачи на „Ислямски джихад“, но Мугния не обичаше да го прекъсват.

— Асаф? — обърна се той към сириеца.

Саяд издиша бързо и отговори:

— Не бих нарекъл този човек Шейтан, но наистина на тоя Бил Шърман нещо не му е наред. — Погледна Радих и добави: — Разбирам защо Абу иска да го убием, но така ще се лишим от една много ценна стока.

Мугния се усмихна с разбиране. Двамата бяха на едно мнение.

— Преди да се решим на толкова крайна стъпка — намеси се Бадредин с обичайния си небрежен тон, — трябва да обмислим някои неща. Например финансовото ни състояние.

Мугния вдигна ръка:

— И до това ще стигнем. Нека преди това да поговорим за Шърман. Защо се е върнал след толкова години?

— Казва, че е дошъл да ни избие, но не е разумно да вярваме на всичко, което излиза от устата му. — Саяд погледна Радих и кимна. Казаното от Шърман за майката на младежа нямаше нужда да се повтаря тук. — На колегата му може да се вярва повече. Той ми каза, че са дошли да преговарят за освобождаването на Къминс.

— Не вярвам на никого от двамата — измърмори Радих и разтри подутите кокалчета на ръката си.

— Съмняваш се, че са дошли да преговарят за Къминс? — попита Мугния.

— Не вярвам на нищо, което излиза от устите им.

Мугния очевидно вече едва се сдържаше да не избухне.

— Знаеш ли какво означава терминът „непредвидени обстоятелства“?

Младият водач на „Фатах“ сви рамене, сякаш не му дремеше.

— Нека да го кажа по-просто. Късмет… добър или лош късмет.

Този път Радих кимна.

— Добре, нека сега да ти обясня защо поведението ти започва да ме дразни. Преди шест месеца решаваш да отвлечеш един американски бизнесмен, който се оказа, че е точно такъв. Не е шпионин. Отвлече го, без да поискаш одобрението ни. Само това беше достатъчно, за да те застрелям. Въпросното отвличане повлече след себе си редица събития. Американците изпратиха агент Къминс, за да преговаря за освобождаването на бизнесмена. Ти реши да отвлечеш и него, вместо да преговаряш. За щастие или за нещастие открихме, че Къминс е шпионин от ЦРУ.

— Защо за нещастие? — измърмори Радих.

Мугния се облегна назад и стисна страничните облегалки на креслото, сякаш това му помагаше да се сдържи.

— Тази вечер съм в много лошо настроение, Абу, затова те съветвам да не ме прекъсваш. Има опасност да изгубя самообладание и да ти счупя хилавия врат като на пиле. — Замълча, за да се увери, че е приковал вниманието на по-младия мъж, преди да продължи: — Така, какво говорех? А, да, оказа се, че Къминс не е този, за когото се представя. Той е американски шпионин. Сега, няколко дни преди да го предадем на руснаците, довтасват прословутият Бил Шърман и някакъв друг слуга на ЦРУ. Следваш ли мисълта ми?

Радих кимна.

— Всичко това беше предизвикано от едно-единствено събитие. Отвличането на бизнесмена. Ето това са непредвидени обстоятелства. Колко още събития ще повлекат след себе си? Има ли в града още американци, ще се появят ли други? Ще оцелеем ли четиримата до края на седмицата? Това са въпроси, на които няма да разберем отговорите, докато не видим резултата. Сърцето ти е на правилното място и си предан на каузата, но трябва да разбереш, че всяко твое действие води последствия. Ясно ли е дотук?

— Да.

— Така. Лошото сега е, че американците явно са си научили урока, след като изпратихме предишния им главен агент в Техеран, за да го разпитат качествено, и разкрихме и обезвредихме цялата им мрежа от шпиони. Този път изглежда, че са решили да освободят своя човек. Единственото странно нещо е, че не опитаха по-рано, но сега, след като държим легендарния Бил Шърман, положението става още по-опасно.

— Как така? — попита Радих, като се стараеше да говори смирено.

— Шърман е особено хитър агент и несъмнено пази много важни тайни в безумната си глава. ЦРУ със сигурност не иска тези тайни да станат чуждо достояние, затова се опасявам, че ще се опитат да го освободят.

— Затова трябва да действаме бързо и внимателно да се отървем от всички американски пленници — намеси се Бадредин.

— Тук се намесва руснакът. — Мугния погледна Саяд. — Асаф, кога за последно се чу с него?

— Вчера. Днес не успях да го намеря.

— Спомена ли нещо за Дорфман и изчезналите пари?

— Не.

Мугния и Бадредин се спогледаха и кимнаха едновременно. Бадредин попита:

— Това мълчание не ти ли се струва подозрително?

— Да, определено.

— Има три възможни обяснения. — Бадредин вдигна един пръст. — Първо, руснакът да не знае, че банкерът е бил убит в неделя в дома си, а на следващата сутрин депозитите ни, които той ни помогна да открием, са били източени. Някой тук вярва ли, че руснакът не знае нищо? — Когато никой не се обади, Бадредин вдигна втори пръст. — Руснакът е алчен мръсник. Може той да е убил Дорфман и да е взел всички пари.

Мугния вдигна два пръста и обяви:

— Аз съм за тази възможност.

— Каква е третата? — попита Саяд.

— Някой друг е убил Дорфман и е откраднал парите. Единственият проблем в тази теория е, че банкерът много внимателно избираше клиентите си. Нямаше навик да общува с хора. Интересуваше се единствено от кучетата си.

— Все пак някой може да е научил за него — отбеляза Саяд, който не искаше да отхвърлят напълно тази вероятност.

— Нека да те попитам нещо — каза Мугния, като се наведе напред. — Познаваш ли някого, който има репутация на мошеник, ограбващ парите на съдружниците си?

— Не се опитвам да защитавам Иванов, но мисля, че трябва да имаме доказателства, преди да го обявим за крадец.

— Не ми отговори на въпроса.

Саяд кимна:

— Прав си. Михаил Иванов не е най-почтеният човек, когото познавам.

— Нека да не забравяме и малките му търкания с турския ни приятел — добави Бадредин.

Имаха тази информация именно от Саяд, който я беше получил от Дамаск. Говореше се, че Хамди Шариф, търговецът на оръжие, с когото работеха повече от десетилетие, е имал спорове с Иванов за някаква пратка. Месец по-късно бяха намерили Шариф застрелян на пейка в градинката пред дома му. Саяд бе попитал Иванов, но той, разбира се, отрече да има нещо общо.

Мугния постави голямата си космата десница върху масата. Потупа по повърхността с дебелия си пръст и каза:

— Москва е свърталище на крадци. Преди няколко години ви предупреждавах. След падането на комунизма там всеки си прави каквото иска.

— Е, какво ще правим? — попита Саяд.

— Руснакът трябва да дойде в петък, нали?

— Да.

— Хубаво. Ще направим малък търг.

Тази дума като че ли събуди Радих.

— Какъв търг? — сепна се той.

— Ще предложим американските шпиони на този, който е готов да даде най-голяма сума.

— Кои ще са другите играчи? — поинтересува се Саяд.

— Ще видиш. Ти само се погрижи руснакът да дойде, а аз ще уредя другото.

— Ами Дамаск? Трябва да докладвам за изчезналите пари.

Мугния поклати глава:

— Още не. Изчакай още няколко дни, преди да им кажеш.