Винс Флин
Всичко е лично (32)

31.

Хърли обясни, че най-важното не е да намериш най-подходящата ситуация, а да елиминираш неподходящите. Разбира се, ако имаш време да анализираш всички възможности. Два дни след пристигането на Рап и Ричардс старият шпионин взе решение, с което всички се съгласиха. През нощта в неделя беше идеалното време за удара, а най-подходящото място — домът на жертвата. Къщата се намираше на трийсет и пет минути с кола от центъра на Хамбург, на хубав парцел от няколко декара с горичка. Рап беше почти сигурен, че Хърли е знаел още от началото, че това ще е часът на атаката, но е искал да им даде възможност да се поупражняват. Целта му беше Рап и Ричардс също да участват в изготвянето на плана и лично да се убедят, че няма по-добро време за покушение над Дорфман. В продължение на тези два дни младежите се занимаваха най-вече с това.

Един от най-полезните разговори за Рап бе този, когато той попита намръщения Хърли:

— Ами кучетата?

— Кучетата са нож с две остриета. Да вземем например този мръсник. — Посочи черно-бялата снимка на Дорфман. Предишната вечер бе нарисувал с маркер мустачки като на Хитлер под носа на банкера. — Тоя запечен нацистки боклук иска да има пълен ред в живота си, затова си е купил два пудела… защо?

Хърли погледна с очакване двамата младежи.

— Защото не си сменят козината — отговори Ричардс.

— Точно така. Ханс е маниак на тема чистота. Иска всичко да е като по конец. Всеки делничен ден се буди по часовник, в събота и неделя си позволява да дреме с час повече. Смята, че религията на родителите му е под неговото ниво, затова в неделя, вместо да ходи на църква, прочита два-три вестника, преглежда борсовите индекси, или каквото друго преглеждат германските банкери, и извежда кучетата на разходка покрай реката, после се прибира и ляга да подремне. Вечеря печено месо с картофено пюре и зелен фасул, гледа някой скапан сериал, извежда за последно пуделите около десет часа, после си ляга.

Ричардс погледна данните от наблюдението и попита:

— Откъде знаеш всичко това? Тук не пише нищо.

Старият шпионин се усмихна:

— Това не е първият банкер, когото убивам.

Рап настоя на първия си въпрос:

— Хубаво, но какво правим с кучетата?

— О, да. Кучетата. Те са основното в нашия случай. Трябва да се извеждат. Всяка сутрин точно в седем, още два пъти през деня и за последно вечерта. Какво се налага да прави всеки път, преди да ги изведе?

— Да изключи алармата — отговори Рап.

— Виждали ли сте да използвам аларма в къщата при езерото?

— Не.

— Така е, защото алармите притъпяват вниманието. Да сте ме виждали някога да затварям кучетата?

— Не.

— Каква полза има от кучето, ако е вързано?

— Ако е куче пазач, никаква.

— Именно. — Хърли погледна Рап. — Обзалагам се, че мога да отгатна следващия ти въпрос. Мислиш, че трябва да го застреляме, докато разхожда кучетата край реката.

— Хрумна ми.

— Има три причини, поради които предпочитам да не го правим така. Първо, защото на обществено сме по-ограничени. Разбира се, има шанс да улучим момент, когато наоколо няма други хора, но нищо не ни го гарантира. Другите две причини обаче са по-важни. Искам да говоря с него, а паркът изобщо не е подходящ за такъв разговор.

Тази новина изненада двамата младежи.

— Защо? — попита Ричардс.

— По-късно ще ви обясня.

— Каква е третата причина? — поинтересува се Рап.

— Никой не трябва да разбира, че е мъртъв преди девет сутринта в понеделник.

— Защо? — попита Ричардс.

Рап отговори вместо Хърли:

— Ще ни каже, след като свършим.

В събота вечерта нарязаха материалите за Дорфман и ги изгориха. Сутринта събраха пепелта в найлонов плик и я изхвърлиха на боклука. Отделиха два часа, за да заличат следите си от апартамента. Можеха да се върнат да свършат тази работа след атентата, но Хърли искаше да го избегнат. В осем вечерта натовариха всичките си неща в багажника на наетия мерцедес и тръгнаха.

Рап караше. Хърли и Ричардс щяха да изпълнят задачата. Хрумна му, че това може би е наказание за своеволното му поведение в Истанбул, но какво можеше да каже? Все някой трябваше да чака в колата. По пътя Хърли още веднъж им припомни плана. Почти всяка минута изстрелваше по някой въпрос: какво биха направили, ако едно или друго нещо не се случи според плана. Почти нямаше движение и стигнаха само за трийсет минути.

Беше тъмна, студена, ветровита нощ и се очакваше температурата да спадне под нулата. И тримата носеха дънки и тъмни якета. Хърли и Ричардс бяха сложили черни плетени маски. Вдовицата, живееща в къщата зад Дорфман, имаше котки, но не и куче. Планът беше да минат през нейния двор. В девет за последен път провериха радиостанциите, в девет и петнайсет Рап зави със сребристия мерцедес по криволичещия път. Лампата в купето бе изключена. Той намали покрай къщата на вдовицата. Ричардс и Хърли скочиха от бавно движещата се кола, внимателно затвориха вратите и изчезнаха в мрака. Рап продължи. След по-малко от минута зави пред дома на Дорфман. Къщата бе разположена навътре, на около двайсет и пет метра от улицата. Фасадата беше тъмна, но отзад се виждаше бледа светлина, вероятно от дневната или от столовата.

Мич натисна копчето за предаване на радиостанцията.

— Отпред е чисто.

Хърли и Ричардс бързо минаха през обраслия с бурени двор на Дорфмановата съседка. Старият шпионин не идваше за първи път и изобщо не се чувстваше неудобно, че е скрил това от двамата новобранци. Не им трябваше да знаят всичко. Той лично бе събрал всички данни за мишената осем месеца по-рано. Това за кучетата му беше известно от дългогодишен опит, а колкото до изказването за запека, всички банкери го имаха. Информацията, че Дорфман не ходи на църква и е нацистки боклук, бе натрупана от двугодишно внимателно наблюдение.

За да действа ефикасно, всяка организация имаше нужда от адекватно финансиране. Хърли и Кенеди бяха хвърлили сериозни усилия, докато изяснят как различни терористични групи движат авоарите си по земното кълбо, и бяха стигнали до извода, че ключът е в Дорфман. В тази неравна битка нямаше как да използват мощта на Съединените щати, затова се налагаше да проявят изобретателност. Щом не можеха открито да бомбардират базата за обучение на терористи в долината Бекаа, трябваше да намерят друг начин да ги ударят.

В девет и половина Хърли и Ричардс заеха позиция при задния вход. Ако по някаква причина не успееха да го хванат, щяха да прережат телефонните кабели и да влязат с взлом. Това обаче криеше две опасности. Ако разбиеха вратата, охранителната система щеше да се включи и макар че в станцията за наблюдение нямаше да се получи сигнал, алармата на къщата щеше да се включи и шумът можеше да привлече вниманието на съседите. Освен това Дорфман имаше пистолет, ловна пушка и карабина. Вероятността банкерът да реагира достатъчно бързо, за да спре нападателите, не беше голяма, но Хърли не обичаше да оставя нищо на късмета.

Лампата над кухненската врата светна точно в десет и една. Хърли стоеше подпрян на коляно близо до входа, Ричардс — непосредствено зад него. Отвътре се чу пиукане от въвеждането на електронен код. Вратата се отвори и два обикновени пудела изскочиха на терасата. Хърли трябваше да се довери на Ричардс, че ще си свърши работата. Възрастният шпионин скочи и подпря с рамо вратата, преди да се затвори. Удари я с все сила и тя отскочи назад, удряйки нищо неподозиращия Дорфман в лицето.

Зад гърба си Хърли чу кучешко ръмжене. Той хвана вратата за ръба и през стъклото видя лицето на зашеметения банкер. Ръмженето премина в лай и той едва устоя на подтика да се обърне да види дали някое куче не се кани да го захапе за задника. Вместо това дръпна вратата към себе си и още веднъж удари Дорфман в лицето. Чу тропане на нокти по плочките на терасата, после — глухото изпукване на въздушна пушка. Два изстрела, последвани от две слаби изскимтявания, леко пъшкане, сетне — тишина. Хърли видя ключовете на лампите отляво. Общо три. Изгаси ги едновременно с пистолета си и всичко потъна в полумрак. Бързо влезе през вратата, притвори я и напъха заглушителя в устата на уплашения Дорфман.