Винс Флин
Всичко е лично (66)

65.

Две от колите влязоха в хангара, а другите три спряха отпред. Всички врати се отвориха почти едновременно и отвътре слязоха една дузина въоръжени мъже. Разположиха се така, че образуваха жива стена, разделяща Иванов от хората на специалните части.

Руснакът тревожно погледна командира.

Мугния се приближи и на лицето му се изписа самоуверена усмивка. Четирима от телохранителите му вървяха на няколко крачки зад него.

— Михаил, добре дошъл в Бейрут.

— Не ме посрещате много добре.

— Моля да ни извиниш, но днес съм в лошо настроение.

— Защо така?

— Защото току-що научих, че кроиш тайни планове зад гърба ми.

— Какво говориш?

— Сигурно си забелязал, че иракските и иранските ни приятели ги няма.

— Защо? — разтревожено попита Саяд.

— Защото се оказва, че Михаил е сключил тайна сделка с тях. Нали така, Михаил?

Иванов се изсмя, сякаш това беше безобидно отвличане на вниманието.

Мугния се обърна към Саяд:

— Определил е праг от пет милиона. Разбрали са се, когато търгът достигне тази сума, те да се откажат.

— Къде са те сега? — поинтересува се Саяд.

— За момента са мои гости. По-късно ще реша дали да ги убия.

Иванов плесна с ръце и се изсмя. Не беше очаквал Мугния да се окаже толкова съобразителен.

— Ти ме надхитри, Имад, а това не се случва много често — отбеляза. — Сега ще ме отпратиш ли, или ще говорим делово? Можем да се споразумеем.

— За нищо няма да преговарям с тебе. Ще кажа цена и ти ще платиш.

— Така ли? Ами ако цената не ме устройва?

— Това ще е голям проблем.

Руснакът кимна, сякаш му беше забавно.

— Преди това обаче искам да върнеш всички пари, които източи от швейцарските ни сметки.

— Парите, които аз съм взел!? — Очите на Иванов почти изскочиха от орбитите си. — Не съм взимал никакви пари.

— Според мен си ги взел.

— Всъщност по-скоро трябва ти да ми върнеш парите.

— Твоите пари ли?

— Да, моите. — Иванов почервеня като рак. — Парите, които ти открадна. Нали не си въобразяваш, че не те подозирам от самото начало? Ти никога не си обичал Шариф. Постоянно се оплакваше колко скъпо взимал. Наричаше го отрепка и предател, задето надувал цените.

— Не съм убил Шариф — спокойно заяви Мугния.

— Защо трябва да ти вярвам?

— Защото съм човек с достойнство. Боря се за кауза, в която вярвам… не съм крадец като теб.

— Достойнство! Колко хубаво звучи. Всички приказвате за достойнство. Имад Мугния, похитителят на пътнически самолети, който отвлича университетски преподаватели и бомбардира цели квартали с жени и деца. Ти ли ще ми говориш за достойнство? Не ме карай да се смея.

Иванов буквално изплю последната дума срещу арабина. Мугния посегна към пистолета си, но командирът на отряда от руските спецчасти го изпревари и насочи дулото на оръжието си към главата му. Изведнъж се оказа, че всички са въоръжени. Отвсякъде се чу щракане на предпазители и зареждане.

— Стига — изкрещя Саяд. — Омразата ви един към друг е замъглила мозъците ви.

— А ти си глупак — изрева Мугния.

Саяд се приближи до него и прошепна така, че само той да чуе:

— Ти пък си без пукната пара. Как ще платиш на хората си тази седмица, ами следващата? Успокой се и ме остави да говоря. — Обърна се към останалите и нареди: — Всички да свалят оръжието.

Даде знак с ръце и повтори още два пъти, преди всички да приберат пистолетите или да ги насочат в безопасна посока.

— Знам със сигурност, че Имад не е откраднал парите, и не мисля, че Михаил ги е взел.

— Откъде можеш да си сигурен? — попита Мугния.

— Кажи ми, защо ще идва днес, ако ги беше откраднал?

Докато Мугния разсъждаваше над този аргумент, Швец направи крачка напред и заговори:

— Мога да ви уверя, че шефът ми няма нищо общо с открадването на парите. Миналата седмица бях при началника на Дорфман в Хамбург. Изчезнали са повече от петдесет милиона долара. Изглежда, че ние не сме единствените потърпевши. — Швец искаше да си тръгне жив оттук, затова бързо добави: — Проверяваме няколко възможности, включително парите да са били откраднати от една престъпна организация в Прага.

— Гарантирам ви — побърза да се намеси Иванов, — че щом намерим виновниците, ще ги накажем и ще върнем парите.

— Благодаря — каза Саяд. — Сега трябва да се споразумеем за нещо много важно. Държим трима американци. Джон Къминс, който е служил четири години в Москва, а после четири в Дамаск, един сравнително млад агент на име Робърт Ричардс и прословутия Бил Шърман. — Саяд взе папката от масата и я подаде на Иванов, за да я разгледа. — Колко са готови да платят началниците ви за тези трима души?

Иванов несъзнателно навлажни устните си с език. Находка като Стан Хърли на практика щеше да му осигури пълна власт. Примаков беше вече стар и не притежаваше животинските инстинкти, необходими, за да ръководи СВР. Иванов можеше да проведе разпита и да използва избирателно информацията, която щеше да получи. Мисълта как ще затвори Хърли в подземието на някое от тайните си скривалища като екзотично животно бе неустоима. Наложи се да си напомни, че това са търговски преговори и не разполага с неограничени средства.

— Началниците ми са готови да платят пет милиона долара за тримата.

— Не е достатъчно — заяви Мугния, преди другите да осмислят предложението.

Започнаха да се пазарят. Накрая Иванов вдигна сумата с още три милиона. За няколко минути сякаш бяха в безизходица, защото Мугния не искаше да свали под шестнайсет милиона. Иванов и Саяд се опитваха да му обяснят, че проблемът с откраднатите пари и цената на отвлечените американски шпиони нямат нищо общо. Иванов вдигна мизата на десет милиона и се готвеше да се откаже, когато Мугния най-после свали на четиринайсет. След трийсет секунди се съгласиха на дванайсет и всички си отдъхнаха облекчено, най-много Саяд.

Това обаче бе само половината от работата. Мугния искаше да получи всички пари, преди да предаде пленниците, а Иванов отказваше да даде дори цент, докато не види Стан Хърли.

Саяд пак се притече на помощ, като попита:

— Трябва да се обадиш в Москва, нали?

— Да.

— Добре. Аз ще отида да доведа пленниците. Не са далеч. През това време вие можете да уредите прехвърлянето на парите и когато се върна, ще ги преведете.

Иванов, който нямаше търпение да се махне от това отвратително място и тези ужасни хора, веднага се хвана за предложението.

— Отлична идея. — Обърна се към Швец: — Николай, отиди с Асаф да докарате пленниците.

Последното, което искаше Швец, бе да напусне сравнително безопасния хангар и да обикаля из Бейрут. Замисли се дали да не поиска няколко души от спецчастите, но знаеше, че няма да му дадат. Когато отиваше със Саяд и хората му към колата, се запита колко още ще продължава да работи за Иванов.