Винс Флин
Всичко е лично (20)

19.

Бейрут, Ливан

Саяд избърса челото си с един парцал. Отпред фланелката му бе опръскана с кръвта на мъжа, който току-що се беше признал за виновен в хиляди грехове. В подземието беше топло и влажно, а той киснеше тук почти цял ден. Не си спомняше кога за последно му се беше наложило да се труди толкова, докато накара някого да проговори. Беше жаден и гладен, но трябваше да почака. Всички се бяха събрали горе и неспокойно чакаха да чуят какво е открил.

Саяд остави клещите на металната количка. Инструментът отскочи и се отвори; измежду щипците изпадна окървавен нокът. Бяха общо осем, разхвърляни върху неръждаемата стоманена повърхност, лепкави и изцапани с кръв и тъкан. Саяд спря да се полюбува за секунда на творението си. С всеки пленник беше различно. За някои само заплахата с физическа болка бе достатъчна, за да признаят коварството си. Други, като тази еврейска свиня, искаха малко повече усилия. Саяд бе изпробвал множество различни методи, но предпочиташе изтръгването на ноктите на ръцете и краката по простата причина, че бяха общо двайсет. И отново порастваха.

Беше наблюдавал разнообразни способи за мъчение. Повечето бяха зверски жестоки и изпълнени без мисъл и планиране. Най-разпространеният метод бяха ударите и ритниците, но приложени към човек, трениран да търпи болка, най-често не водеха до нищо. Пробождането с нож, нанасянето на порезни рани и прострелването бяха по-ефикасни, но те налагаха на пленника да се окаже лекарска помощ, ако искаш да продължиш да го разпитваш. Имаше издевателства от рода на набутване на главата в кофа с човешки екскременти, натикване на предмети в отверстия, където не им беше мястото, и други подобни, от които Саяд се отвращаваше. Другият метод, който използваше, беше електрошокът. Изключително ефикасен и чист способ. Единственият му недостатък бе рискът от инфаркт и дълготрайни мозъчни увреждания. Саяд обичаше да отделя повече време на пленниците си. Един пълен разпит можеше да продължи месеци.

Той не разбираше защо някои негови колеги толкова бързаха да се отърват от такава ценна придобивка. Глупаво беше да убиеш пленника веднага след като признае за лъжите си. На този етап разпитващият започваше да вижда едва върха на айсберга. Признанието за вина бе само това и нищо повече. Истински ценната информация се криеше заровена дълбоко в мозъка на пленника и трябваше бавно и внимателно да се измъкне на повърхността. А това искаше време.

Саяд избърса ръцете си в мокра от кръв кърпа и каза на пазачите:

— Почистете раните и превържете пръстите. Не искам да се инфектират.

Отново облече черната си риза и излезе от стаята за разпити. Когато се качи на горния етаж, във фоайето се мотаеха десетина души. Повечето бяха цивилни, имаше няколко с камуфлажни униформи, но всичките бяха въоръжени с автомати и пистолети. Саяд продължи по стълбите до втория етаж, където в коридора се тълпяха още въоръжени мъже.

Той се намръщи. Присъствието на толкова много хора можеше да привлече вниманието. Колегите му бяха прекалено ограничени. Все още си мислеха, че водят сухопътна война с враждебно настроени групировки. Колите бомби, снайперистите и нападенията на въоръжени отряди продължаваха да бъдат заплаха, но най-голямата опасност идеше от израелските и американските самолети. Всички тези мъже не бяха дошли пеша, което означаваше, че пред сградата има спрени прекалено много коли. Точно по тази причина Саяд пътуваше само с ограничен контингент от телохранители. Трима-четирима обикновено бяха достатъчни. Останалите му колеги бяха или прекалено страхливи, или прекалено горделиви, или прекалено глупави, за да разберат каква лудост е да пътуват с толкова големи конвои.

В коридора пред залата в задната част на сградата стояха осем телохранители. Саяд се приближи към един, чието лице му беше най-познато, и промърмори:

— Моля се в името на нашата кауза отвън да няма спрени повече от шест коли.

Телохранителят погледна към улицата и без да отговори, се отдалечи тичешком.

Саяд остана доволен, че поне един от тези малоумници знае как да изпълнява заповеди. Той отвори вратата на залата и завари четирима души вместо очакваните трима. Мустафа Бадредин, предводителят на „Ислямски джихад“, седеше на главното място на масата. Вдясно от него бе водачът на военизираното крило на организацията, Имад Мугния, а до него — полковник Амир Джалил от иранското разузнаване. Той бе иранската свръзка между „Ислямски джихад“ и „Хизбула“. Четвъртият присъстващ, Абу Радих, не беше желан тук, поне доколкото това засягаше Саяд. Той бе представител на „Фатах“, тази изключително ненадеждна шайка негодници, които претендираха, че изразяват волята на близо петстотинте хиляди палестинци, живеещи в Ливан. Според консервативното мнение на Саяд те бяха обикновени улични бандити, които постоянно търсеха въоръжени конфликти, за да се замесят. Ставаха само за две неща: за буфер срещу израелците на юг и за пушечно месо срещу християнските милиции на изток.

— Е? — попита полковник Джалил.

Саяд се престори, че не забелязва иранеца, и се обърна към Мустафа Бадредин:

— ЦРУ.

— Знаех си! — възкликна Радих.

Саяд погледна малоумника, който им бе навлякъл този проблем, и изсъска:

— Нищо не си знаел.

— Знаех — настоя Радих.

— Откъде си знаел? Какви доказателства имаше за принадлежността на този човек към ЦРУ?

— Имам информатори.

Саяд се изсмя. Това бяха празни приказки и всички в стаята го знаеха.

— Ами бизнесменът, когото отвлякохте миналата седмица? Той какво ви каза?

— Призна, че е американски агент.

Саяд се съмняваше в това, но глупакът току-що си беше вкарал автогол.

— В такъв случай трябва незабавно да ми го предадеш.

Радих осъзна грешката си.

— Абе… той призна още много неща — измънка той. — Хората ми още не са приключили с разпита.

Погледът на Саяд ясно подсказваше, че не вярва на нито една негова дума.

— След няколко дни ще докладвам подробности — увери го Радих.

Саяд го изгледа презрително и се обърна към останалите мъже:

— Пленникът долу е агент на ЦРУ, който е прекарал по-голямата част от изминалите четири години в Дамаск. Моето правителство ще иска да направи оценка на щетите, които е нанесъл. За да го направя, Радих ще трябва да ми предаде заложника си. Това е заповед, неподлежаща на обсъждане.

— Ама той е мой заложник — почти изкрещя Радих. — Това е моя операция.

— Операция, която никой не е одобрил.

Радих се престори, че не е чул последното, и продължи да нарежда:

— Той е изключително ценен. Каза ни, че фирмата му е обещала да плати голяма сума, ако го освободим.

— Не и ако е американски агент. — Саяд тъжно поклати глава и почеса черната си брада. — Както много добре знаем, американците не преговарят за заложници. Особено ако са от ЦРУ. — Посочи тавана и добави: — По-вероятно е да го проследят и да ни пуснат някоя бомба.

Другите мъже се спогледаха тревожно.

— Ами другият американец? — попита Бадредин, като се обърна към водача на „Фатах“. — Онзи, когото отвлече пред хотела му. Той призна ли, че е агент?

— Така подозирам — отвърна Радих, доволен от смяната на темата.

— Какво правеше в Бейрут?

— Работи в една от големите им телекомуникационни компании.

Радих продължи да говори за пленника си, но Саяд не го слушаше. Агентът от ЦРУ в подземието беше потвърдил, че другият американец наистина е бизнесмен. Саяд обаче нямаше намерение да помага на глупака от „Фатах“. Можеше да бъде сигурен само след като прекара месеци в разпити на двамата мъже. Саяд погледна Мугния и каза:

— Сред тези американци има много способни лъжци. Необходима е умела ръка да изтръгне истината.

Мугния кимна и за първи път заговори:

— Това съвпадение не ми харесва. Трябва да предадем пленника на Саяд. Той ще разнищи всичко.

Саяд изпита тайно задоволство. Мугния имаше славата на човек, който убива всеки, дръзнал да му противоречи. Радих нямаше да посмее да не му се подчини.

— Всичко това е много обезпокоително — промърмори иранецът.

Саяд не можеше да понася този тип. Той бе самопровъзгласил се интелектуалец, участвал в кликата, която беше свалила шаха и довела ислямската революция в Иран.

— Връщането на американците не е добър знак — отбеляза Джалил, като поглади долната си устна с показалец. — Нищо хубаво няма да излезе от това, че се бъркат в работите ни.

— Аз ще разбера какво са намислили — уверено заяви Саяд.

Тримата мъже се спогледаха, без да обръщат внимание на Радих, който с всяка секунда изглеждаше все по-нервен. Бадредин заговори от името на цялата групичка, като се обърна към палестинеца:

— Моля те, предай заложника на Саяд възможно най-скоро.

— Това означава още тази вечер — добави Саяд, за да не даде на негодника възможност да шикалкави.

— Това е невъзможно — възкликна Радих, сякаш го караха да лети до луната. — Този човек е прекалено ценен. Аз съм напълно способен да разкрия истинската му самоличност. — Махна с ръка. — До няколко дни ще ви представя пълен доклад.

— Не става — настоя Саяд. — Искам го довечера.

— Няма да ти го дам. Той е мой пленник.

Мугния се наведе напред и се втренчи в палестинеца. В стаята като че ли изведнъж стана по-студено.

— Не си спомням да си ми искал разрешение за провеждането на тази операция — отбеляза той.

— Ами ти кога си ми искал разрешение за твоите операции?

— Аз нямам нужда от твоето разрешение — с леден глас изсъска Мугния.

— Не е честно.

— Ти си поканен на тези срещи само от уважение. Нищо повече.

— Всички вие постоянно вземате заложници и натрупахте тлъсти печалби, докато над моя народ се сипеха бомби, но аз нищо не съм ви казал. Сега искам само да ми позволите да взема своя дял от плячката. Не ме допускате като партньор в никое от начинанията си, затова се налага сам да взема онова, което ми се полага по право. Винаги съм ви бил верен, а ето как се отнасяте към мен.

Мугния безсилно разпери ръце. Погледна Бадредин и Джалил:

— Вразумете го, преди да съм го застрелял.

Саяд не издаваше чувствата си, но всяка минута от този разговор го забавляваше.

Бадредин въздъхна дълбоко и каза:

— Това е само временна мярка. Предай пленника на Саяд. Той несъмнено е най-подходящият човек за тази работа. След като свърши, ако американецът наистина е бизнесмен, ще ти го върне и ще можеш да се пазариш за откуп. Така е справедливо.

Радих нервно се размърда на стола. Не искаше да предава пленника си, но не можеше да не се подчини на тези четирима мъже. Всеки един от тях можеше да го убие преди зората на новия ден. Той разбираше какво е замислил Саяд. Ако американецът наистина работеше в телекомуникационна компания, цената му можеше да достигне няколко милиона долара. Изпусне ли го веднъж, Радих можеше да се смята за късметлия, ако успее да прибере половината от подкупа. Все пак половин подкуп беше по-добре, отколкото да е мъртъв. Затова с голяма неохота отговори:

— Добре. — Погледна косо Саяд и добави: — Можеш да го разпиташ в моя лагер.

Саяд се изсмя:

— Абсурд.

— Защо?

— Защото аз казвам. Не съм длъжен да ти обяснявам.

— Това е безумие — оплака се Радих, като погледна останалите трима.

Преди някой от тях да коментира, Саяд заяви:

— Трябва да информирам Дамаск за създалото се положение и да продължа разговора си с американския агент. Искам пленника до десет часа довечера, за да разнищя по-скоро тази история. Затова те съветвам да побързаш. — Погледна към тавана. — Ние четиримата сме твърде апетитна мишена, а с този американец в мазето от тях можем да очакваме всичко. Може да имат и други шпиони в околността. — Тръгна към вратата и заключи: — Утре ще ви съобщя още информация.