Винс Флин
Всичко е лично (25)

24.

Хубавият младеж разхлаби вратовръзката си и побутна куфара си към митническото гише на летище „Кенеди“. Небрежно, но внимателно огледа лицето на служителя, който проверяваше документите на пристигащите. Носеше американски паспорт и така не се налагаше да се реди на по-бавните и по-дълги опашки пред гишетата, обслужващи чужди граждани, идващи на посещение в САЩ. Беше се наредил на тази не защото вървеше най-бързо, а защото служителят, който работеше на нея, изглеждаше най-възрастен и най-отегчен от шестимата на смяна в момента. Когато дойде редът му, младежът се приближи до високото гише и постави паспорта си върху евтиния син ламинат.

Служителят, около петдесетте и с прошарена коса, го изгледа сериозно, после погледна паспорта. Придаде си важен вид и попита отегчено:

— Добре ли пътувахте, Майк?

Младежът сви рамене:

— Нормално. Командировка.

— С какво се занимавате?

— Софтуер. Управление на работния ресурс.

Служителят зададе още няколко стандартни въпроса, преди да се върне на втория:

— Управление на работния ресурс… какво е това?

— Всъщност разпределяне на работното време. Казвам управление на работния ресурс, защото звучи по-тежкарски.

Служителят се изкиска и сложи необходимите печати. Затвори паспорта и го подаде на притежателя му.

— Приятен ден.

— Благодаря, подобно.

Търговецът на софтуер тръгна към главния вход и връзката с един от вътрешните терминали. По нищо не се различаваше от десетки други мъже със сини костюми, бели ризи и виненочервени вратовръзки, опитващи се да си изкарват прехраната. Извън факта, че беше с по-тъмен тен и по-добра спортна форма от обичайното, нищо друго не го отличаваше от множеството. Той влезе в тоалетната до билетната каса на „Делта“. Отвори черното си куфарче и прибра вътре паспорта на името на Майк Крус и портфейла, в който имаше кредитни карти, шофьорска книжка от Мериленд, намачкана и олющена студентска карта от Университета на Вирджиния и чисто нова карта „Блокбастър“ на същото име.

Извади по-тънък портфейл само с една кредитна карта, шофьорска книжка от Вирджиния и осемстотин долара в брой. След като затвори куфара, излезе от тоалетната и отиде на гишето на „Делта“, където любезната млада служителка го попита с какво може да му бъде полезна.

— Ще искам един билет за следващия ви полет до „Дълес“ — отговори той и й подаде шофьорската си книжка.

Жената натисна няколко клавиша, кимна към екрана и погледна книжката.

— Имаме полет в един и четирийсет и осем, господин Рап.

Даде му подробности за часа на пристигане и цената. Рап само се усмихна и остави четири стодоларови банкноти на гишето. Три минути по-късно вече отиваше към терминала с билета и рестото си в портфейла. През последните три дни бе обиколил цяла Европа, представяйки се за друг. Чувстваше облекчение, че отново е на американска земя, но не беше толкова наивен да си мисли, че проблемите му са свършили.

След убийството на Шариф се беше върнал в тайната квартира. Колкото и да не му се искаше, трябваше да забави темпото. Прекаленото бързане в град с такива размери би събудило подозрения, че бяга от нещо. Когато се върна в апартамента, си сложи гумените ръкавици, почисти и разглоби пистолета. Прибра пълнителя, затвора и рамата заедно с комплекта за следене в изтърканото кожено куфарче, заключи го и го върна в гардероба под възглавницата и одеялата. Цевта и заглушителя, плътно увити с горнището на анцуга, пъхна в кафяв хартиен плик. В друг прибра останалите дрехи и обувките, които носеше по време на убийството.

Изкъпа се набързо и облече костюма си. За две минути обиколи апартамента, за да се увери, че не е забравил нещо, после напъха двата плика в черна брезентова торба и я закрепи на задната част на черния си куфар с колелца. Четирийсет и една минути след като бе екзекутирал Шариф, заключи апартамента и слезе на трамвая. Най-близката спирка беше на три пресечки, но преди да се качи, трябваше да реши два важни проблема.

Първо — да намери подходящо място, където да изхвърли двата хартиени плика, и то бързо. И второ, трябваше реши как да напусне страната. Имаше три възможности: със самолет, с влак или с кола под наем. Вариантът с нает автомобил не му харесваше, освен ако не го използваше, за да стигне до Анкара — на осем часа път, където можеше да го зареже на аерогарата и да отлети със самолет. Напускането на страната с кола щеше да му създаде редица проблеми, които искаше да избегне. Щеше да се наложи да остави име, по което полицията можеше да го проследи. Щеше да се представи с фалшива самоличност, но дори фалшивите имена трябваше да се пазят. Най-бързият начин беше да отиде направо на истанбулското летище, но така трябваше да мине през щателна полицейска проверка. Съмняваше се да имат негово описание, но не можеше да бъде сигурен.

На път за трамвайната спирка влезе в една закусвалня, където си взе кафе, вестник и бюрек. Плати в лири и поиска кафето и храната за вкъщи. Когато излезе, вдигна капачето на пластмасовата чашка, духна парата и погледна близката кофа за боклук. Имаше електронна карта за транспорта и не се налагаше да си купува билет. Електронното табло на спирката показваше, че до пристигането на неговия трамвай остават две минути. Рап отново захлупи чашката и отвори черната брезентова торба. Извади по-уличаващия хартиен плик и го пъхна под мишница.

Тракането на приближаващия трамвай привлече вниманието на всички и Рап използва този момент. Тръгна към тълпата от чакащи на спирката и за части от секундата спря до кофата за боклук. Остави за момент куфара и пъхна хартиения плик в големия кръгъл контейнер. Трамваят спря, тълпата тръгна като един човек и след десет секунди вече пътуваха към гара „Сиркеджи“.

След като спряха пред величествения стар дом на „Ориент Експрес“, Рап огледа тълпата за полицаи. Не видя никакви и прие това за добър знак. Слезе от трамвая и веднага тръгна към най-близката каса. Знаеше наизуст разписанията на влаковете за Гърция и България — и двата експреса тръгваха вечерта. Да кисне цял ден на претъпкания с хора транспортен възел само за да хване вечерния влак, беше глупаво. По-добре беше веднага да тръгне към границата. След петнайсет минути имаше влак за Алпулу. Рап си купи билет и спря за момент пред няколко обществени телефона. Набра дълга последователност от цифри, след което остави кодирано съобщение на арабски, предупреждаващо Ричардс и Хърли да не ходят в Истанбул. След това се вмъкна между тълпата на гарата и когато минаваше покрай една кофа за боклук, се отърва и от втория хартиен плик, съдържащ дрехите, с които бе излязъл да тича.

Намери влака си, качи се и седна в едно купе. Престори се, че чете вестника, но внимателно наблюдаваше перона. Когато влакът потегли, най-после изпита известно облекчение, че се отдалечава от местопрестъплението. Разстоянието, както казваше Хърли, бе най-добрият ти съюзник и най-спешната ти цел, след като очистиш някого. Докато влакът преминаваше през някои от по-бедните предградия на Истанбул, Рап се замисли за стария шпионин. Хърли щеше да побеснее, когато чуеше съобщението.

Рап продължи в западна посока с различни влакове и към два следобед премина гръцката граница. Гърците и турците не бяха в добри отношения, затова в Гърция се почувства на сигурно място. Беше му писнало да се клатушка с влакове и да слуша разговорите на другите пътници, затова взе кола под наем. Щеше да я върне в представителството на фирмата на солунското летище и стига да не убиеше някого на гръцка територия, никой нямаше да обърне внимание, че някой си Майк Крус е наел очукано червено четирицилиндрово фиатче.

Рап подкара таратайката на юг, към крайбрежието. Когато наближи морето, смъкна стъклото и вдиша дълбоко соления въздух. Пейзажът навън нямаше нищо общо с туристическите брошури, които бе прелистил в агенцията за коли под наем. Александруполис беше индустриално градче без значими археологични забележителности. Беше далеч от величието на Истанбул. Сивите, мръсни, лишени от живец улици нито за миг не повлияха на настроението му. Рап не беше от хората, които допускат ландшафтът или климатът да ги депресира стига да не се застоеше твърде дълго на едно място. Мина покрай Александруполис малко преди залез и продължи покрай морето още петнайсет километра, докато видя едно крайбрежно хотелче, боядисано в светлосиньо. Рап влезе с куфара си във фоайето, което служеше също за бар и трапезария.

Едър възрастен мъж му махна от бара. Той отиде при него и двамата уточниха подробностите на развален английски. Собственикът вдигна бутилка алкохол и го попита дали иска да пийне. Рап се почуди за момент какво ли правят Хърли и Ричардс в Атина, после реши, че едно питие няма да му се отрази зле. Собственикът постави на бара една бира „Митос“, пълна бутилка узо и две чаши. Напълни чашите и бутна едната към Рап. Очертаваше се дълга нощ.

След три бири и още толкова чашки узо Рап погледна телефона във фоайето и се подвоуми дали да не се обади на Хърли в хотела му. Бързо се отказа от идеята и си поръча нещо за ядене. След още четири бири и няколко чашки узо вдигна очи и погледна отражението си в огледалото. Тогава осъзна, че вижда един убиец. Втренчи се в отражението си и взе чашата с узо. Вдигна тост за човека от огледалото, после се качи да си легне. Събуди се малко преди обяд на другия ден.