Винс Флин
Всичко е лично (30)

29.

Саяд имаше само един вълнен костюм. Беше черен и той го носеше само по специални случаи. Тази вечер го облече, понеже това беше най-топлата му дреха, а също защото при хора като Иванов външният вид имаше важно значение. Заместник-директорът постоянно напомняше на подчинените си да се грижат за външността си и бе известен, че уволнявал служители, задето са напълнели прекалено много, или служителки, задето си слагали прекалено малко или прекалено много грим. Саяд бе подстригал грижливо брадата си и беше прибрал черната си коса зад ушите. На четирийсет, той се смяташе в добра физическа форма, или поне все още не я беше загубил. Черният костюм, бялата риза и вратовръзката помагаха да прикрие няколкото излишни килограма, които бе натрупал през последните две години.

Когато отиваше към ресторанта, веднага забеляза мъжете от охраната на Иванов. Имаше четирима във фоайето, един на главния вход, един до асансьора и двама от двете страни на вратата към ресторанта. Младоликият дребосък неочаквано изникна иззад едно голямо растение. Стискаше цигара между устните си и се хилеше. Когато пристигна, Саяд толкова бързаше да избяга от студа, че не беше забелязал какъв красавец е Николай. Почти като филмова звезда. Нямаше грубите черти, характерни за лакеите на висшите началници от руските служби за сигурност. Имаше светла кожа, зеленикавосини очи и толкова светла кестенява коса, че вероятно щеше да бъде рус, ако живееше при по-топъл климат.

— Стаята е хубава… да? — попита Швец.

— Много.

Швец извади табакерата и предложи цигара на госта. Саяд взе една и клечка кибрит.

— Директор Иванов ви чака на масата ви. Надявам се, че сте гладен.

— Да. Много.

— Заради студа е. Елате насам.

Ресторантът беше декориран в яркочервено и лъскаво златисто, предимно с кадифе. Типичен руски стил. Натруфено и грандоманско. Тези нещастни парвенюта не разбираха какво е истинско великолепие. Саяд не беше сноб, но се гордееше с произхода си. Османската империя бе просъществувала повече от шест века. А за по-малко от сто години тези варвари се бяха превърнали от свръхсила в бандитска държава.

Във въздуха се стелеше синкавосив дим. Всички маси бяха заети до една. В ресторанта имаше сигурно неколкостотин души и всичките изглеждаха в различна степен на алкохолно опиянение. Саяд за първи път забеляза колко шумни са руснаците. Особено когато се смееха. Арабинът не видя познати лица, но предположи, че всички тук са важни клечки. Такъв беше руският начин на живот. Дори в разцвета на диктатурата на пролетариата управляващият елит бе живял в разкош, изолиран от трудещата се класа. Властниците можеха да си позволят лукс, какъвто обикновеният човек не беше и сънувал.

Близо до едно сепаре в дъното стояха две горили. Червените кадифени завеси бяха дръпнати настрани и закрепени с дебели орнаментални въжета за мраморните колони. Саяд видя Иванов, седнал между две млади красавици. Заместник-директорът на СВР беше около шейсетте, но не показваше признаци на застаряване. Консумираше в големи количества от всичко, което харесваше. В известен смисъл той бе най-подходящият човек за ръководен пост на разузнавателна служба, стига интересите му да съвпадаха с тези на държавата.

Саяд знаеше, че през последните години влиянието на Иванов значително се е увеличило. В дните на Политбюро черноборсаджийството бе толерирано, но не и показвано открито. По време на прехода от плановия пазар към централизирано контролиран лъжекапитализъм хората, които бяха съумели най-успешно да се възползват от положението, бяха именно служителите на КГБ. Те имаха необходимото въоръжение, човешки ресурс и информация, за да изнудват и дискредитират всеки, който не иска да ги пусне на трапезата си, а Иванов имаше огромен апетит.

Руснакът видя Саяд и изрева името му. Опита се да стане, но беше заклещен между двете девойки, затова се отказа и пак седна.

— Асаф, радвам се да те видя!

Иванов подаде огромната си ръка с масивни пръстени на показалеца и кутрето.

— Удоволствието е мое, Михаил — излъга Саяд. Пресегна се през масата и стисна ръката на руснака.

— Ако ми беше отказал и този път, щях да изпратя хора да те докарат — обяви Иванов и се изкикоти гръмогласно, но очите му останаха сериозни.

Саяд също се засмя престорено. Последната забележка на руснака явно бе с цел да бъде запомнена. Той трябваше да се сеща за нея всеки път, когато Иванов искаше да го види. Толкова му се искаше тази вечер да свърши, а тя едва сега започваше.

Руснакът поръча бутилка скъпо бордо и представи момичетата на Саяд. Русата се казваше Алиса, а червенокосата — Светлана. Втората изведнъж силно се заинтересува от сирийския шпионин. Точно така го представи Иванов — шпионин, не нещо друго. На руснаците това определение вероятно им звучеше вълнуващо, но за арабина то бе обида — една от многото, които несъмнено щеше да се наложи да изтърпи в тази зимна вечер.

Руснакът поръчваше бутилка след бутилка, ястие след ястие. Саяд се почувства преял още преди да донесат основното. Иванов отклоняваше разговора от всяка сериозна тема, а ръцете на Светлана все се оказваха в скута на арабина. Саяд нямаше илюзии за външния си вид. Той бе хубав мъж, но не достатъчно, за да привлече вниманието на двайсетгодишна манекенка. Несъмнено Иванов я беше извикал, за да обслужва госта. Арабинът се запита дали ще я бият, ако той откаже да спи с нея.

След като раздигнаха чиниите, Иванов се обърна към Алиса и й посочи изхода, кимна на Светлана да я последва. Каза им да отидат на бара и да си поръчат десерт. Когато тръгнаха, той ги изпрати с пошляпване по задника. Те се обърнаха, като едната го изгледа кокетно, а другата се престори на нацупена. Иванов се изсмя и ги изпрати с поглед, докато се отдалечаваха към бара. После, сякаш изведнъж превключи на друга програма, лицето му стана сериозно. Прошепна нещо на единия телохранител, стана и се настани само на педя от Саяд. Завесите се спуснаха и двамата останаха сами.

— Опитваш се да ме избягваш — отбеляза, като се усмихна накриво. Очите му заблестяха заплашително.

Гостът се опита да се измъкне:

— Не обичам да пътувам и тялото ми не е свикнало с този студ. Не исках да ви обидя.

— Аха… Е, разбирам те. През лятото Дамаск е непоносим. Но не се притеснявай, не съм се обидил — излъга руснакът. — Просто случаят е спешен. Имаме да обсъждаме много важни неща.

— Да, знам — опита се да не му противоречи Саяд.

Иванов отпи глътка вино и попита:

— От колко време се познаваме?

— Отдавна. Може би от дванайсет години.

— По-точно тринайсет. И сме създали на американците повече главоболия от всеки друг. — Той размаха юмрук. — Всеки път, когато се опитат да се бъркат в нашите работи, ние ги натирваме.

— Вярно е — съгласи се Саяд, без да споменава за многобройните пъти, когато руснаците се бяха месили в неговите работи.

— И сега отново са решили да ни се месят.

Арабинът седеше и втренчено гледаше скъпото френско вино в чашата си. Чувстваше погледа на Иванов върху себе си. Сви рамене и измърмори:

— Не съвсем.

— Аз дочух друго.

— Какво сте чули?

— Чух, че сте заловили един от тайните агенти на ЦРУ.

Саяд закипя от гняв, идеше му да убие някого. Сигурно ония кретени в Дамаск бяха издали информацията на руснаците. Изобщо имаше ли в тайните служби на правителството му някой, който да може да пази тайна? Съзнавайки, че няма как да отрече, той отговори:

— Хванахме ги да душат наоколо, но не съм убеден, че този агент играе някаква важна роля.

Руснакът се усмихна:

— Не бъди толкова скромен.

Саяд не знаеше какво да отговори, затова вдигна чашата и отпи глътка вино.

— Казаха ми, че този човек работи за оперативния им отдел. Че е пряко подчинен на заместник-директор Стансфийлд. Че е работил в Берлин и Москва.

Някой в Дамаск наистина не знаеше да си държи езика зад зъбите.

— Както знаете от собствен опит, тези хора са обучени лъжци — отбеляза Саяд. — Не мога да кажа със сигурност дали твърденията му отговарят на истината.

— Те обикновено омаловажават ролята си, не я преувеличават.

— Най-важното е, че отново им нанесохме болезнен удар, а както знаете, те нямат куража да отговорят със същото.

— Не съм сигурен в наши дни — измърмори Иванов, като го погледна подозрително.

— Не се тревожете за такива дребни риби.

— Рибата може да е по-голяма, отколкото изглежда — предупреди руснакът, давайки да се разбере, че знае още нещо.

— Каква информация имате?

— Разни неща… слухове оттук-оттам. Нищо конкретно, но аз съм в този занаят достатъчно отдавна, за да надушвам, когато има нещо гнило.

— Какви неща?

— Хамди Шариф.

Саяд се замисли за убития наскоро търговец на оръжие.

— Да, познавах го добре.

— Кой мислиш, че го е убил?

Саяд беше чул два слуха:

— Най-вероятно „Мосад“, но дочух още нещо.

— Какво?

Той не се боеше да повтори слуха. Човек като Иванов би го приел като комплимент.

— Чух, че ви е мамил и затова сте го ликвидирали.

Иванов го погледна с немигащи очи, но не коментира.

— Ако това е вярно — добави Саяд, — направили сте го с пълно право.

Събеседникът му поклати глава:

— Ако ме е мамил, щях да разбера и да го убия. Само че не ме мамеше.

— Значи са били евреите.

— Не… съмнявам се.

— Кой тогава?

Иванов поседя замислено около минута. Сетне заяви:

— Искам да говоря с американския плъх, когото държите в онова подземие в Бейрут.

Саяд не беше казал на никого в Дамаск къде държи пленника от ЦРУ. Това означаваше, че Иванов или е получил информация от така наречените му съюзници, или се опитва да гадае. Какъвто и да беше случаят, американецът трябваше да се премести веднага щом Саяд се върнеше от Москва.

— Можете да говорите с него по всяко време. Винаги сте добре дошли в Бейрут, знаете го.

При споменаването на ливанската столица Иванов поклати глава:

— Не мога. Прекалено много неща се случват тук, в Москва. Неща, на които спешно трябва да обърна внимание.

Саяд се опита да промени темата:

— Значи мислите, че американците се опитват да се върнат в играта, така ли?

— Не мисля, а знам.

Саяд погледна скептично руснака.

— Откъде знаете?

— Сигурен съм, защото Томас Стансфийлд най-сетне се добра до командването на секретния им отдел.

— Мислите, че един човек е способен да обърне нещата? Не, според мен няма да имат куража да се върнат в Ливан. Този негодник, когото заловихме…

— Нека да ти разкажа за Томас Стансфийлд — прекъсна го Иванов, като удари с юмрук по масата. — В началото на кариерата си съм се сблъсквал с него. Този човек предвижда повече ходове напред, отколкото ние с теб заедно можем да си представим. Той е майстор на измамата. Може да те накара да се въртиш в кръг като куче, което се опитва да захапе опашката си. — Иванов разклати чашата си. — Създава страх от предатели в собствените ти редици и така забравяш да си вършиш работата. Започваш да виждаш сенки навсякъде, където се обърнеш, принуждава те да се свиеш в изцяло отбранителна позиция, но това е само едната страна на проблема. Другата е, че този човек е повече руснак, отколкото американец.

Арабинът не разбра:

— Как така повече руснак, отколкото американец?

— Той е последен от поколението американци, които знаеха как да използват най-коварните ходове на най-подлите си врагове. Не се лъжи по хрисимия му вид. Този тип е уличен боец, надарен с големи руски топки.

Саяд не разбираше защо топките на американеца трябва да са точно руски. Освен това смяташе, че Иванов преувеличава.

— Американците не са се опитвали да ни досаждат от години — отбеляза презрително.

— Така е, защото бяхме заврели ЦРУ в миша дупка и Стансфийлд нямаше власт. Сега обаче той командва службата им за подривна дейност. Помни ми думата, той ще се опита да се намеси в нашите работи, а това не можем да допуснем. Позволим ли да провре дори само крака си през вратата, ще трябва да се борим за живота си.

Саяд все още не беше убеден. Иванов се наведе напред и го стисна за ръката.

— Ще те попитам само веднъж. Няма да има втори път. Ще ми дадеш ли този американец, за да разберем какво знае? Известно ми е, че иранските ти приятели също го искат, но ще се погрижа да те компенсираме.

Ето защо Саяд не искаше да идва в този прокълнат от Бога мразовит град. Тук не можеха да му предложат нищо, което той да иска, особено сега, преди да е приключил с дисекцията на ума на агент Джон Къминс. Уви, нямаше как да се измъкне. Ако не изпълнеше желанието на руснака, можеше дори да не се прибере в родината си. Той въздъхна и увери Иванов, че ще му изпратят американеца.