Винс Флин
Всичко е лично (63)

62.

Минаха не повече от пет минути. Багажникът се отвори. Рап не можа да определи колко са, но бяха повече от двама и по-малко от петима. С блъскане, удари и дърпане го изкараха навън и го повалиха на земята. Той се опитваше да се пази, но ударите идваха от всички страни и понеже целта му бе да не издава колко добре умее да се бие, единственото решение беше да се свие като таралеж и да търпи. След известно време закрещя и започна да ги моли да спрат. Боят наистина спря, но веднага след това започнаха да го събличат.

Оставиха го да лежи гол, скимтящ на твърдия, прашен под. Доколкото можеше да прецени, намираха се в някаква изтърбушена от бомбардировките сграда. Взеха всичките му дрехи и вещи и ги хвърлиха в багажника, от който току-що го бяха извадили. Колата запали и потегли рязко, като го обсипа с дребни камъчета. Четиримата мъже, застанали около него, се разсмяха.

Приближи се още един — онзи, когото Рап бе видял облегнат на сградата, преди да го хванат. Това беше един от лидерите на „Фатах“.

— Защо се отнасяте така с мен? Имам пълномощия от моето правителство да преговарям с вас.

Радих клекна и размаха беретата пред очите му.

— Като искаш да преговаряш, за какво ти е това?

Мич сви рамене:

— Това е опасен град… Не знам.

Арабинът го удари през лицето.

— Мисля, че лъжеш.

— Не…

— Млък!

— Ама парите…

Радих го удари още веднъж и Рап заскимтя.

— Аз съм само парламентьор.

— Какво предлагаш?

— Пари. Много пари.

— Колко.

— Един милион долара.

Радих се изсмя:

— Ще трябва да се бръкнете за много повече.

— Мога да намеря още пари.

— А може да те продадем на руснаците заедно с другите.

— Ще намеря пари.

— Парите не ме интересуват. Освен това не приличаш на човек, от когото можем да изкараме много. — Другите мъже се разхилиха. На Радих изведнъж му хрумна, че на този тип не му е чиста работата. Сигурно беше ниско в йерархията. — Защо изпращат теб?

Рап сви рамене и не отговори. Радих го удари, а един от другите го изрита и закрещя:

— Отговаряй!

— Дойдох доброволно. Моля ви, не ме бийте.

— И какво те накара да дойдеш доброволно?

Мич замърмори тихо, свел лице към пода.

— Говори по-високо!

— Роднина съм на един от заложниците.

— Роднина ли? На кого?

— На Стан Хърли.

— Нямаме заложник с това име.

— Имате. Хърли е истинското му име. Може би се представя като Бил Шърман. Затова изявих желание да преговарям. Моля ви, не ме бийте — проплака Рап. — Нищо няма да ви направя, искам само да освободите тези хора. Обещавам, че няма да ви досаждам след това…

— Каква ти е връзката с него?

— Той ми е баща.

Радих не повярва на късмета си. Можеше да не позволят да убие Бил Шърман, но Саяд не беше казал нищо за сина му. Палестинецът се изправи.

— Да тръгваме — заповяда на хората си. — Вържете му ръцете и го качете в багажника.

Рап безучастно ги остави да омотаят китките му с тиксо. Преброи десет намотки. Вързаха ръцете му пред тялото и не си дадоха труда да омотаят глезените му.

— Мога да ви направя богати — започна да ги увещава, когато го хвърляха в багажника на друга кола.

Затръшнаха капака и потеглиха. Рап нямаше представа къде го карат, затова двайсет и няколко минутната обиколка на града беше излишна. Малко преди да спрат обаче, навън стана много по-тихо. Сякаш бяха излезли от града. Багажникът се отвори и той замижа на ярката слънчева светлина. Видя сграда, която изглеждаше подготвена за събаряне. Двама едри мъжаги го измъкнаха от багажника. Рап стъпи с босите си крака на асфалта. Намираха се в тясна уличка между надупчени от снаряди сгради с изпочупени прозорци. На две пресечки се виждаше чисто небе, но преди да огледа по-добре, го набутаха в сградата, после го поведоха по стълбите към мазето. Блъсна го смрад на отходни води. Започна да му се повдига и този път не се преструваше.

Коридорът беше широк около три метра, със стаи от двете страни. Всички врати липсваха с изключение на три по средата от дясната страна. Рап видя двама пазачи с кърпи на носовете и устата. Това бяха първите, които се опитваха да скрият лицата си, но после осъзна, че е заради вонята. Мъжете, които го водеха, изкрещяха на пазачите да отворят първата стая. Те свалиха катинара, дръпнаха резето и отвориха вратата. Рап остана доволен от това, което виждаше — с малко късмет можеше да успее да разбие резето.

— Моля ви — проплака той. — Аз съм само чиновник. Не се занимавам с такива неща. Моля ви, върнете ми дрехите и ми дайте да се обадя във Вашингтон. Ще ви намеря пари.

Блъснаха го в стаята като непотребна вещ. Той се изтърколи на пода, като ги умоляваше да го пуснат. Вратата се затвори и настъпи мрак. Рап заскимтя, първо тихо, после — по-силно. Незнайно защо тази стая не вонеше толкова, колкото коридора. Като че ли нарочно я бяха чистили. Рап си спомни улицата и тънката ивица синьо небе в далечината. Там сигурно се намираше морето, а надупчените от снаряди сгради съвпадаха с описанието на района около Площада на мъчениците. Търговецът явно бе казал истината. Рап се извъртя на една страна, вдигна вързаните си ръце и ги зарови в косата си. Не знаеше защо не му бяха сложили качулка и това го притесняваше. Намери тънкото острие и го стисна със зъби. Нагласи го върху тиксото и бавно започна да движи ръцете си напред-назад.