Винс Флин
Всичко е лично (16)

15.

Когато слънцето изгря на петия ден, вече бяха с един човек по-малко. Дик си беше тръгнал. Рап не знаеше истинското му име, още по-малко откъде идва и накъде отива, затова не изпита голямо съжаление, когато младежът излезе от строя по време на една убийствена серия от лицеви опори под палещото следобедно слънце. Той просто отиде при единия инструктор, каза, че се отказва, и двамата си стиснаха ръцете. Край на мъките, потенето, парещата болка в мускулите, смъденето в очите и постоянните унижения. Изглеждаше толкова лесно, че Рап се ужаси.

Напускането на Дик го накара да се замисли дали и той не е способен да се огъне. Всичко бе възможно при подходящо стечение на обстоятелствата. Лош момент, настинка, висока температура или поредната безсънна нощ. Една грешка, и можеше той да е следващият, който с треперещи ръце ще започне да си стяга багажа. Вечерта, преди да заспи, Рап се опита да се фокусира върху нещо положително. Конкурентите му оставаха с един по-малко. Постоянно им повтаряха, че не се съревновават помежду си, но той не беше убеден в това. Ако не се състезаваха, защо засичаха с хронометър всичко, което правеха? Представяйки си сцената, когато другарят му се огъна само след пет дни тренировки, Рап се замисли за собствените си слабости. За първи път осъзна колко лесно могат да се провалят плановете му.

Сутринта се събуди уморен, но твърдо решен да продължи. Той първи се строи пред бараката и докато разкършваше врата и раменете си, забеляза двамата инструктори, които обсъждаха нещо, очевидно неприятно. Когато всички се строиха, сержант Джонс застана пред строя, изгледа ги разочаровано и заяви:

— Снощи един от вас адски е оплескал нещата.

Рап се замисли, чудейки се къде може да е сбъркал.

— Тук има установени правила. На този етап не е нужно да знаете защо, иска се само да ги спазвате. — Джонс замълча и огледа всички. — Многократно сме ви повтаряли, че не трябва да издавате никаква лична информация. Е… мислим достатъчно реалистично, за да допуснем, че рано или късно ще откриете някои неща един за друг. Някои от вас говорят с акцент, затова е сравнително лесно да се отгатне от коя част на страната идват. Що се отнася до опита ви в армията, не сме се опитвали прекалено строго да потушим полезното съперничество между военните подразделения. Снощи обаче един от вас премина границата на допустимото. — Сержантът направи кратка пауза. После добави с разочарован тон: — Единственото, което никога не бива да издавате на никого, е истинското ви име.

Рап чу някой по-нататък в строя да мърмори недоволно, но не успя да познае кой, а предвид настроението на двамата инструктори, не посмя да погледне.

— Всички сте достатъчно умни, за да разберете това правило, и много ясно ви бяхме предупредили какво ще се случи, ако го нарушите. Тук не е ученически лагер. Това е сериозно обучение. — Сержант Джонс погледна в другия край на строя. — Бил, отивай да си стягаш багажа. Заминаваш си.

Отличникът в стрелбата, идващ от специалните части на военноморския флот — „тюлените“, за когото Рап се беше досетил, че е от Тексас, излезе пред строя, като клатеше глава, отчаян от строгото наказание. Изглеждаше, сякаш иска да каже нещо, но замълча. Джонс тръгна към бараката и му заповяда да го последва. Сержант Смит поведе останалите към спортната площадка, но преди да се отдалечат, Бил се обърна към групичката и извика:

— Виктор, мръсник такъв! Казах ти, че не искам да говоря за това, но ти не спря да ми досаждаш. — Погледна Джонс и попита: — Защо не изгоните и него?

— Тръгвай. Ще говорим в бараката.

— Защо само аз? Той също ми каза името си и откъде е — негодуваше Бил.

Виктор се изсмя:

— Глупак. Казах ти фалшиво име.

— Защо го направи, по дяволите? — попита един от младежите в строя.

— Гадняр — измърмори друг.

— Трябва да сте ми благодарни — безгрижно отговори Виктор. — Един конкурент по-малко.

Сержант Смит заповяда да млъкват и да заемат позиция за лицеви опори:

— Следващият, който проговори, изхвърча. Почвайте да помпате.

Рап легна по корем в росната трева и започна да се изтласква с ръце и да се спуска, като броеше наум опорите. Беше направил толкова много през последните пет дни, че вече ги възприемаше като нещо естествено — почти като дишането. Някъде между четирийсетата и петдесетата започна да изпитва истинска омраза към Виктор. Пожелаваше си гаднярът да падне и да си счупи крака. Присъствието му бе твърде опасно. До края на сутрешната тренировка, докато изпълняваше едно упражнение след друго, Рап не можа да се отърси от предчувствието, че го очаква сериозен сблъсък с Виктор. След като Дик се отказа и изгониха Бил, хората, с които досадникът можеше да се заяжда, оставаха с двама по-малко. Виктор можеше да отдели повече внимание на Рап.

Кросът му се отрази добре, защото Виктор тичаше най-бавно от всички. Така не се налагаше да слушат глупостите му. Когато влязоха за закуска, всички го отбягваха с презрение. Виктор обаче не се трогваше. Продължаваше да дрънка, да обижда и да досажда с дебелашките си шеги, които инструкторите приемаха по-спокойно, отколкото би трябвало. Прекараха един час на тренировъчната полоса и още един на стрелбището, след което се прибраха за обяд. Настроението беше мрачно. Всички се държаха, сякаш в редиците им има предател. След обяда отидоха да се упражняват в разглобяване и сглобяване на различни оръжия. После ги извикаха обратно в бараката за тренировка по ръкопашен бой.

Рап за първи път щеше да стъпи на тепиха след схватката в деня на идването му. Чудеше се къде се е дянал старият гадняр и се изкушаваше да попита сержант Смит, но знаеше, че няма да получи информация. Джонс и Смит разделиха младежите на двойки. Тъй като бяха петима, един трябваше да остане сам и това се падна на Рап. Правилата бяха прости — без удари в главата и слабините. Душащите хватки бяха разрешени, но инструкторите ги предупредиха да внимават да не смачкат гръкляна на противника. Ако някой искаше да се предаде, достатъчно бе да удари с ръка по постелката. Точно преди да влязат, русокосият психиатър се вмъкна в бараката.

Първите противници бяха Рой и Глен. Рап не можеше да определи откъде са, но не смяташе да ги пита. Както всички в отряда, двамата бяха мургави, с черна коса и кафяви очи. Рой бе среден на ръст, Глен — няколко сантиметра по-висок. И двамата изглеждаха на около двайсет и седем. Рап не се впечатли особено от стила им на борба. Използваха стандартни похвати от джудото. Много хватки и хвърляния, но нищо, с което биха могли бързо да обезвредят противника. И двамата бяха достатъчно технични, издръжливи и силни, за да проведат дълъг, уморителен и скучен двубой.

След около пет минути продължаваха да се търкалят потни, вкопчени един в друг по тепиха и най-накрая сержант Смит ги накара да спрат. Виктор и Фред бяха следващите. Фред беше висок, як и доста мълчалив. Във всеки крос финишираше в първата тройка, справяше се доста леко с препятствията на полосата и стреляше най-точно от всички след Бил. Виктор, с няколко пръста по-висок и трийсетина килограма по-тежък, беше най-едрият в групата. Вратът му бе почти с дебелината на бедрата му, което, както Рап беше забелязал още в началото, означаваше, че ще е много трудно да бъде зашеметен с удар в главата. Ако се съдеше по приказките му, на тепиха трябваше да излезе втори Мохамед Али.

Виктор заподскача по постелката, като раздаваше боксови удари във въздуха.

— Ела да те смачкам, Фреди!

Фред мълчеше. Излезе бос по средата на тепиха и зае отбранителна поза. От движенията му личеше, че е борец. Виктор толкова се перчеше, че беше невъзможно да се разбере на какво е способен. Малко боксьори имаше с неговия ръст, но доста добре движеше краката си. Сержант Смит даде знак и двамата започнаха да се борят. Фред се хвърли ниско, точно както очакваше Рап. Виктор се опита да го прескочи, но противникът успя да го сграбчи за крака. Фред се вкопчи в коляното на Виктор и го притисна силно към гърдите си. Държеше се ниско, здраво стъпил на земята, като се опитваше да повали по-едрия мъж. Виктор заподскача назад на левия си крак, като налагаше с юмруци противника си по гърба. Първите няколко удара бяха неточни и прекалено слаби. Виктор загуби равновесие и залитна. Реши да смени тактиката и удари Фред в тила с юмрук. Противникът му се забави за частица от секундата, но не отхлаби хватката.

Виктор се стовари на земята и веднага се извъртя по корем. Разпери ръцете и краката си, за да не може противникът му да го обърне. Фред го яхна и го стисна с дясната си ръка през врата. Дръпна главата му назад и го подпря с лявата в тила. Това бе така наречената приспивна хватка и ако човек не се освободи бързо от нея, предизвикваше такъв ефект, за какъвто подсказваше името й. Виктор хвана два от пръстите на Фред и ги изви с всичка сила, като в същото време се опита да се извърти по гръб. Впрегна цялата си тежест в това движение. Отначало изглеждаше, че ще успее, но Рап бързо осъзна какво е намислил Фред. Виктор си мислеше, че инициативата е негова, но всъщност идеята бе на противника му. Когато Виктор се извъртя по гръб, Фред обхвана кръста му с крака и го стисна в така нареченото ножично заключване. Като се опитваше да се освободи, Виктор само утежняваше положението си.

Както Рап вече знаеше от собствения си горчив опит, най-лесният начин да се освободиш от тази хватка бе с добре прицелен удар с лакът в слабините на противника. По-рано същото лято инструкторът му по бойни изкуства го беше хванал в същото това ножично заключване и сериозно му вгорчи живота. Като се опитваш да се измъкнеш от тази схватка, тялото ти се разтяга само̀ и това позволява на противника да те стисне още по-силно. Дробовете ти се изпразват, а натискът става все по-силен и по-силен. В следващия момент усещаш, че се задушаваш, започваш да се гърчиш от болка и те обхваща сериозна тревога, че имаш счупено ребро.

Виктор допусна тази грешка и по тревожния му поглед личеше, че осъзнава в каква безизходица е попаднал. Замахна силно в опит да удари противника си в слънчевия сплит, но Фред парира удара. Едрият мъж опита да се измъкне, като се извъртя, с което само даде възможност на Фред да го стисне още по-силно. Лицето на Виктор бе моравочервено. Щеше да издържи още няколко секунди и Рап тайно се надяваше да чуе изпукване на ребра. Изглеждаше, че Виктор се кани да се предаде. Размаха лявата си ръка, но точно когато Фред поотхлаби хватката, замахна с десния си юмрук и го стовари с все сила в лицето му. Главата на Фред издрънча върху постелката и той изпусна противника си. От счупения му нос рукна кръв.

Рап направи крачка напред, готов да изрита Виктор в главата. Малко му оставаше да го направи, но в този момент сержант Смит изскочи на тепиха и закрещя. Рап се отдръпна. Виктор изблъска Фред настрана, изправи се и се разхили.