Винс Флин
Всичко е лично (23)

22.

Събуди се отпочинал и се зае със сутрешния си тоалет, без да се замисля много за това, което вече до голяма степен бе решил. Обръсна се, изпи чаша портокалов сок и забърка малко овесени ядки с кисело мляко в една купичка. Отново прочете материалите от папката, докато закусваше. Започна с уводната част и прегледа всичко до края, за да се увери, че не е пропуснал нещо. След втория прочит убеждението му, че докладът е написан от британците, се затвърди, а това водеше след себе си един очевиден въпрос. Защо бяха решили да не предприемат нищо? По-лесно би било да си свършат работата сами, а не да търсят услугите на Хърли и ЦРУ.

Рап от доста време се опитваше да разбере организационната структура на отряда, използващ за главна квартира къщата на брега на езерото Ана. В операцията сигурно участваха повече хора от шепата агенти, които познаваше. След като той им доказа, че е достоен да се присъедини към тях, булото на тайнствеността се беше повдигнало. Началничката му се представи, макар че нямаше гаранция, че това е истинското й име. Айрини Кенеди единствена от всички в групичката работеше в Ленгли. Според нея всички останали бяха странични изпълнители. Рап й зададе очевидния въпрос:

— А какъв съм аз?

Кенеди отговори след кратко замисляне:

— Има ли значение?

— Може би.

— Официално ти не си служител на ЦРУ.

— Да, но работя за теб.

— Точно така. Най-важното е да няма никакви веществени доказателства, че работиш за федералните власти.

Рап внимателно обмисли това, преди да изрече:

— Значи съм наемник, така ли?

Тя присви очи — признак, че това понятие не й харесва много. Той я изненада още повече със следващия си въпрос:

— Или наемен убиец?

Тя се намръщи:

— Не.

— Доколкото мога да преценя, от идването си тук досега съм изстрелял около двайсет хиляди куршума.

— Да, и сега си отличен стрелец.

— Какъв е смисълът на това обучение? Да продължавам да стрелям по картонени мишени… или да пръскам главите на истински хора?

— Знаеш отговора.

Наистина беше така.

— Спомняш ли си първата ни среща? — попита Рап.

Тя кимна.

— Ти ми каза, че някои хора във Вашингтон смятат, че е време да възприемем по-агресивен подход срещу терористите.

— Да.

— Само че нямат смелостта да го кажат публично.

— Би било глупост, ако го направят. Живеем в цивилизовано общество. Ако кажат такова нещо, тутакси ще изхвърчат от постовете си.

— Едно цивилизовано общество никога не би тръгнало да обучава наемни убийци, дори да е заплашена националната сигурност, така ли?

— Освен във война, но дори тогава би било трудно.

Рап се замисли за момент, сетне каза:

— За мен думата няма значение. Частен изпълнител, наемник, оперативен работник… — поклати глава — … убиец. Целта е да отида на място, да открия врага и да му пръсна мозъка. Така ли е?

— Звучи доста точно. Да, така е.

— В такъв случай съм наемен убиец.

— Още не — поправи го тя, като се усмихна. — Все още не си убил никого.

Рап се погледна в огледалото и се запита доколко познава сам себе си. От стъклото го гледаше младото, невинно лице на спортист от студентския шампионат. Външният му вид по никакъв начин не издаваше отмъстителните мисли, които изпълваха главата му. Вътрешно той се чувстваше много по-стар. Изстрадал, изпълнен с горчивина мъж, обучен да убива. Отново си спомни разговора си с Кенеди за същността на професията му. Той беше готов. Гореше от нетърпение да започне, но не на всяка цена. Подхождаше към това начинание с по-голяма последователност, отколкото към каквото и да било друго в живота си. Отново се запита дали е разумно да продължава с плана си. И отговорът бе непоколебим — да.

Рап прибра пистолета със заглушител в раменния си кобур и облече отгоре тънко горнище на анцуг на сини и сребристи шарки. Пъхна комплект за следене в една чантичка и я препаса на кръста си. Нахлупи си тъмносиня спортна шапка с емблема на „Найк“ и се огледа във високото огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Под дясната му ръка се виждаше лека издутина. Като последна мярка той взе бяла кърпа от банята и я преметна през врата си. Пъхна краищата в горнището на анцуга, закопча го и пак застана пред огледалото. Издутината вече не личеше. Рап смъкна ципа, обърна се странично и пъхна лявата си ръка в якето. Хвана пистолета и се опита да го насочи. Заглушителят изду дрехата. Той отново пробва, като частично издърпа оръжието, но без да го изважда от якето. Установи, че става най-добре, ако вдигне дясната си ръка, сякаш си гледа часовника. Повтори това движение още петдесетина пъти, докато свикна да го прави лесно. Накрая огледа улицата през прозореца и излезе, като заключи след себе си. Реши да пропусне разгрявката преди кроса. Не искаше някой съсед да го види.

Когато е възможно, най-качественото разузнаване се извършва пеша. Сателитните снимки не дават представа за миризмите и звуците в един квартал, нито разкриват кой стои зад стъклата на прозорците и под навесите пред сградите. С автомобил също не е зле, но колите се движат със сравнително висока скорост и ти дават само няколко секунди за оглеждане на определен участък от района. Те често са единственият възможен начин, но в тази ситуация най-добра работа щеше да свърши една разходка из квартала. Или в случая с Рап — бърз крос.

Той тръгна с леко подтичване. От материалите в папката знаеше, че на една пресечка от апартамента на Шариф има градинка. Миналата вечер бе открил нисък зид, който осигуряваше сравнително добро прикритие, откъдето да следи сградата на субекта, без да привлече излишно внимание. До градинката имаше около два километра. След километър и половина Рап спря до уличен телефон и с кокалчето на показалеца си набра номера на една чужда СИМ-карта. Когато чу сигнала за набиране, въведе кода за автоматизираните услуги. Пет секунди по-късно се чу предварително записан поздрав. След сигнала Рап остави кодирано съобщение на арабски, с което уведомяваше Хърли, че подготовката върви по план. Засега това беше истина, но скоро нещата щяха да се променят.

Рап внимателно остави слушалката и продължи към градинката. Обиколи два пъти и не видя признаци, че някой наблюдава мястото. Имаше портиери, които метяха пред сградите, няколко души, излезли за сутрешна гимнастика и разхождащи кучета, но никаква полиция. Рап влезе в градинката в седем и четирийсет и една и застана до стената. Започна да разтяга прасците си; първо десния за трийсет секунди, после левия. Беше се настанил така, че да има пряка видимост към входа на Шариф. Нямаше вятър и температурата беше петнайсетина градуса. Според британците Шариф живееше в един от двата апартамента на петия етаж. Жилището беше огромно — около четиристотин квадратни метра. Освен него там живееха майка му, жена му и една от дъщерите му.

Рап продължи с упражненията за разтягане, като внимателно наблюдаваше хората, преминаващи през неговата част на градинката. Приблизително на всяка минута отвън минаваше по някой пешеходец. Никой не му обръщаше внимание. По целия свят беше едно и също. Само преди трийсет минути повечето от тези хора бяха спали, а сега започваха ежедневието си. С малко късмет можеха да се разсънят, докато стигнат до работните си места.

Рап направи петдесет лицеви опори, петдесет клякания, после още няколко упражнения за разтягане. В осем погледна входа на сградата и пулсът му съвсем леко се ускори. В осем и пет се намръщи и започна да се съмнява във верността на доклада. В осем и седем портиерът излезе и задържа вратата за един дебеланко, водещ дребен кафяв дакел. Дебеланкото носеше черни очила и дълго черно палто. Бе вдигнал яката си, за да се предпази от утринния хлад. Очилата, палтото и кучето бяха същите, както на снимките от разузнавателния доклад. Това беше Шариф.

Рап погледна една пейка на трийсетина метра вляво и започна да прави коремни преси. При всяко изправяне поглеждаше над стената и виждаше Шариф и кучето все по-близо и по-близо. При всяко лягане си припомняше заповедите, които бе получил. Планът беше Рап да дойде два дни по-рано и да проведе контраразузнаване, за да се уверят, че никой не ги следи. След това щеше да остави телефонно съобщение, че всичко е наред. Хърли и Ричардс щяха да пристигнат на третия ден и да наблюдават субекта минимум пет дни. Ако всичко вървеше нормално, щяха да действат.

Рап пъшкаше леко, въпреки че коремните преси не го уморяваха. Шариф почти стигна до пейката. Мич легна на земята и си почина няколко секунди. Цялата операция изглеждаше прекалено сложна. Механизмът съдържаше прекалено много подвижни части, както обичаше да казва треньорът му в колежа. Прекалено много места, на които нещо можеше да се обърка. Рап започна още една серия от двайсет и пет коремни преси. Шариф стигна до пейката. Наведе се, махна каишката на кученцето и хвърли една синя топка в тревата. Малкият кафяв кренвирш хукна подир нея. При следващото изправяне на Рап оръжейният търговец бе извадил мобилния си телефон и набираше. Две седмици по-рано Кенеди бе пуснала на Рап и Ричардс запис, който уличаваше Шариф в незаконни сделки с членове на една известна терористична организация. Рап попита откъде е взела записа, но тя любезно му отговори, че това е поверителна информация. Вероятно бяха подслушвали разговорите му по мобилния телефон.

Рап направи още една коремна преса и се замисли за доктор Люис. Психиатърът го беше попитал как ще успокои съвестта си, ако отнеме човешки живот. Той беше мислил над този въпрос толкова много пъти, че накрая отговори:

— Ами… няма как да разбера, докато не го направя.

„Точно така“ — помисли си сега. Основната цел на отряд „Орион“ бе да оставя колкото може по-малко следи. Да заобикаля всички бюрократични глупости и да върши работа по най-експедитивния възможен начин. Разбира се, да действа, без никой да подозира за съществуването му. Рап свърши серията от двайсет и пет коремни преси и легна по гръб за шейсет секунди, като отново проигра всичко в главата си. Колкото повече стояха в Истанбул и се навъртаха около апартамента и службата на Шариф, толкова по-голям беше рискът да бъдат забелязани. Това никак не му харесваше. Освен това не харесваше идеята да протакат нещата, при положение че решението бе толкова очевидно. Опита се да си представи колко ще се вбеси Хърли, но реши да не се занимава с това. Хърли винаги намираше нещо, за което да се муси.

Рап се замисли за изминалите три години. За всички безсънни нощи, през които бе копнял за възможността да се срещне с някой от виновниците за атентата над полет 103 на „Пан Ам“. За всички неща, които си бе представял, че им прави. Сега пред погледа му стоеше човекът, доставил пластичния експлозив и детонаторите, взривили самолета над Локърби. Достатъчно бе чакал. Когато възможността е пред теб, трябва да я използваш. Рап стана и направи няколко странични извивки, после се приближи до едно дърво. Изпъна едното си бедро, после — другото, като всеки път поглеждаше Шариф. Оръжейният търговец спореше по телефона твърде разпалено, за да го забележи.

Рап направи още няколко упражнения за разтягане, после бързо се огледа. В радиус от петдесет метра имаше четирима души. Една жена току-що бе минала покрай него по улицата. Той я изчака да се отдалечи още малко, преди да се покаже иззад дървото. С безшумни стъпки тръгна към пейката на Шариф. Разкопча анцуга и пъхна лявата си ръка вътре. С палец напипа предпазителя и го свали. Извади ръката си и продължи към субекта, който още не го беше забелязал. На пет метра от жертвата пулсът на Рап бе все така равномерен. Той леко присви очи и си пое дълбоко въздух. Вече ясно чуваше търговеца. Гласът беше същият, както на записа на Кенеди. Говореше за някаква изключително важна пратка.

Рап не се поколеба нито за миг. Беше на три метра от жертвата, когато Шариф най-сетне го погледна. Рап му кимна приятелски и вдигна дясната си ръка, сякаш да погледне часовника си. След части от секундата пъхна лявата си ръка под якето и хвана пистолета. Повдигна го леко, използвайки кобура като люлка, и синият плат на дрехата леко се изду.

Точно когато се канеше да дръпне спусъка, промени решението си. Искаше да погледне Шариф в очите. Искаше да си поговори с него. Погледите им се срещнаха за миг. Рап се усмихна, направи още две крачки и непринудено седна на съседната пейка. Наведе се и притисна заглушителя в ребрата на Шариф.

На лицето на турчина се изписа уплаха. Той отвори уста, дясната му ръка с мобилния телефон застина във въздуха на десет сантиметра от главата му. От апарата се чуваше мъжки глас. Рап вдигна оръжието няколко сантиметра нагоре и дръпна спусъка. Куршумът проби миниатюрна дупка в горнището на анцуга и пръсна телефона. Шариф изписка, изпусна останките от апарата и стисна окървавената си длан.

Мич отново заби заглушителя в гърдите му и попита със заплашителен глас:

— Как спиш нощем?

— Какво? — недоумяващо изпелтечи Шариф.

— Много добре ме чу, боклук такъв. Как спиш нощем? Не се ли замисляш за невинните хора, за чието убийство си помогнал? Не ти ли се присънват лицата им? — Заби още по-силно заглушителя в ребрата му. — Не се ли замисляш как са се почувствали в последните секунди от живота си… когато на десет хиляди метра над земята в багажното на самолета им е избухнала бомба?

Най-сетне по очите на оръжейния търговец пролича, че разбира за какво става дума, на лицето му се изписа страх.

— Не разбирам за какво…

— Млък! — сряза го Рап. — Знам кой си и нямам намерение да слушам лъжите ти.

— Ама…

Този път Рап го сръга толкова силно със заглушителя, че Шариф изписка от болка.

— Искам да знам само едно нещо. Замисляш ли се някога за тях? Изпитал ли си някога поне зрънце разкаяние за хората, чиято смърт си причинил?

Шариф бавно поклати глава и отвори уста да каже нещо.

Рап не искаше да слуша повече лъжи. Дръпна спусъка и куршумът прониза тялото на Шариф. Турчинът изстена и се хвана с две ръце за гърдите. Рап се изправи, вдигна дясната си ръка, сякаш пак гледаше часовника си, и дръпна спусъка още три пъти. Куршумите излетяха безшумно от заглушителя и попаднаха почти на едно и също място в носа на жертвата. Боеприпасите с кух връх бяха създадени така, че при попадане в целта да се пръскат и да увеличават три пъти обема си. От тила на Шариф избухна червен облак. Голяма част от мозъка му се разхвърча из храстите зад пейката. Рап заключи предпазителя и се отдалечи без никакво чувство за съжаление.