Винс Флин
Всичко е лично (45)

44.

Цюрих, Швейцария

Самолетът се приземи на цюрихското летище. Трябваше да презареди, преди да продължи пътя си за Кувейт. Цистерната чакаше и докато един служител развиваше маркуча, друг, със син гащеризон, се приближи до самолета и удари няколко пъти с длан по обшивката на корпуса. След секунда капакът се отвори и стълбата се спусна. Мъжът се качи по нея и в горния край натисна копчето за вдигането й и затварянето на капака. Погледна, за да се увери, че вратата на кокпита е затворена, и отиде в кабината.

Хърли свали спортната шапка, която носеше, и седна на едното от двете кресла срещу Айрини Кенеди от другата страна на масичката.

— Добро утро. — Потупа по папката, поставена пред младата специалистка от службата за борба с тероризма. — Предполагам, че това е за мен.

Тя придърпа папката към себе си и отговори:

— Преди да стигнем до това, трябва да обсъдим няколко неща.

— Давай по-бързо, защото гоня срокове и трябва да се махна оттук, преди от митницата да дойдат да душат.

Тя кимна в знак на съгласие. После попита:

— Колко излезе крайната сума?

— На кое?

— Знаеш много добре.

— О… това ли? — Хърли се огледа, сякаш се опитваше да пресметне наум. — Струва ми се някъде около… — Вдигна ръце и показа четири пръста с едната и пет с другата. — Приблизително, разбира се. Има много комисионни при прехвърлянето. Такси и други глупости.

— Сигурен ли си? — настоя Кенеди, почти убедена, че я лъже.

— Айрини, не се сърди, но изобщо не ти влиза в работата. Това засяга само мен и Том.

— Томас ми каза да те попитам лично заради параноичния ти страх да говориш по телефона.

— Много добре знае защо не трябва да използваме телефони. По същата причина, поради която и той не ги използва.

— Така е… но все пак иска да знае.

— Защо?

— Защото мисли, че криеш нещо от него.

Хърли се изсмя. Стансфийлд отлично знаеше, че няма да получи истински отчет. За нелегалната операция, която го караха да ръководи, Хърли имаше нужда от купища пари.

— Мила моя племенничке, мисля, че или изкривяваш истината, или се опитваш да блъфираш. Кое от двете е?

Кенеди го изгледа намръщено, разочарована, че я е разкрил.

— По малко и от двете, предполагам.

— И защо си бъркаш хубавото носле там, където не ти е работа?

— Защото един ден, надявам се не много скоро, двамата с Томас ще умрете и някой трябва да знае как да разнищи плетеницата, която ще оставите след себе си.

— Ако ми се случи нещо в близките дни, кажи на Томас да отиде на гости при стария ни приятел от Берлин, който живее в Цюрих. Той ще ви даде всички отговори, от които се нуждаете.

След като блъфирането й не мина, Кенеди вдигна една папка от седалката до себе си. За разлика от големия хартиен плик върху масичката, тази беше сива. Тя я постави пред Хърли и я отвори. Отвътре извади черно-бяла снимка на мъж, слизащ от кола на непозната улица.

— Познат ли ти е?

Хърли погледна снимката и излъга:

— Не бих казал.

— Това е Николай Швец. Името говори ли ти нещо?

— Звучи ми познато. Знам толкова руски имена. Все не мога да запомня кой какъв е. Все едно да помня героите от „Война и мир“.

— Аха — измърмори Кенеди, без ни най-малко да му повярва. — Познай къде е направена снимката.

Хърли погледна часовника си и отбеляза:

— Нямаме време да си играем на викторина, сладката. Давай по същество.

— В Хамбург. Посетил е една банка, която вчера е спечелила сериозни комисионни. Имаш ли представа защо един от главните помощници на Михаил Иванов ще реши да ходи в Хамбург точно в този ден?

Хърли поклати глава.

— Заплашил е президента на банката заради изчезването на някакви пари. — Кенеди се вгледа в лицето му, за да види как ще реагира. — Ако продължаваш да твърдиш, че нищо не знаеш, явно няма смисъл да ти пускам един разговор на Иванов с терорист, когото доста отдавна издирваме.

Хърли се намръщи. Не обичаше толкова нисши служители да се опитват да му измъкват информация по този начин.

— Томас ме предупреди, че няма да искаш да говориш — продължи Кенеди, — но въпреки това имам заповед да получа отговор от теб.

— Какъв отговор?

— Колко души бяха ужилени вчера освен онези, за които бяхме говорили?

— Папката беше дебела. — Той сви рамене. — Срещу някои сметки имаше имена, срещу други — само числа.

— Значи първоначалната ти оценка може би е леко занижена, а?

— Какво имаш предвид?

— Изглежда, че си настъпил интересите на някои хора в Москва, а знаеш на какво са способни, като се ядосат. Не си играй с огъня. Ако само заподозрат, че ние стоим зад това… — Тя поклати глава. — Ще си имаме сериозни неприятности.

— Е, какво? Искаш да потвърдя онова, което не искаш да чуеш, така ли?

— Искам само да знам фактите, за да кажа на Томас. Трябва да предупреди хората ни в посолствата и всеки, който има досег с Иванов, че съществува опасност от наказателни действия.

Хърли изруга, но все пак каза:

— Да, отклоних от парите на кучия син и ако имаме късмет, това ще е началото на края му.

При тези негови думи Кенеди извади малък касетофон и го постави на масата.

— Добре… Чуй тогава този разговор. Много е интересен.

Кенеди натисна копчето и от касетофона се чу пиянският глас на Михаил Иванов:

— Моят пакет… Готов ли е? Нали не си решил да преговаряш с персийците?

— Спазвам уговорката.

Тя спря записа.

— Познат ли ти е първият глас?

Хърли кимна:

— Иванов.

— Да. Ами вторият?

— Не го познавам.

— Полковник Асаф Саяд.

Хърли се впечатли.

— Какво ги е прихванало, та говорят по обикновен телефон?

— Не е по обикновен, но забрави, че съм ти го казала.

— Откъде имаш тогава този запис?

— Не мога да ти кажа.

Кенеди пак пусна записа.

— Кога да очаквам да си го вземете? Предполагам, че ще изпратите някого?

— Да… макар че се чудя дали да не дойда лично… Ти ми предложи… нали?

— Разбира се.

— Добре. Идвам след три дни. Или по-рано.

Кенеди спря записа.

— Има и още. Записи на разговори на Иванов, Саяд и други хора. Няма да е зле да ги изслушаш, но Томас не искаше да ги носиш в Бейрут.

— Разбрано. Случайно да сте записали Бадредин и Мугния?

— За съжаление не, но имаме записи на няколко други, които ще се зарадваш да чуеш. — Извади друга папка от куфарчето си и му я подаде. — Тарик ал-Исмаил.

— Музика за ушите ми. Кажи ми, че сте открили този мръсник.

— Криел се е под носа ни. На няколко километра от тук.

— Къде?

— Работи в квартирата на ООН в Женева. В Службата за координация на хуманитарната помощ, моля ти се. Отслабнал е, подстригал се е, обръснал си е брадата и е сменил очилата с лещи. Заслужава възхищение. — Тя извади една негова стара снимка от времето, когато работеше за либийското разузнаване, и една актуална. — Доста се е променил.

— Сигурна ли си, че е той?

— Деветдесет процента по снимката и деветдесет и девет от анализа на гласа му. Обадил се е да пита за изчезването на пари от сметката му. Ако не подслушвахме банките, никога нямаше да го пипнем.

Хърли се замисли за разговора им от миналата нощ и се намръщи.

— И какво? Искаш да изпратя Рап да го очисти?

— Не само аз. Исмаил е на челно място в списъка на Томас.

— Не знам, Айрини. Исмаил може да хапе. Това не ти е някой дебел трафикант на оръжие. Той е истински убиец.

— Идеалният вариант би бил да отидете и тримата, но в момента не можем да си позволим такъв лукс.

— Защо? Да отложим ходенето до Бейрут за няколко дни.

С жест на крупие от Лас Вегас Кенеди плъзна сивата папка настрана и бутна на нейно място жълтия плик.

— На записа чухме, че Иванов пита за някакъв негов пакет, нали?

— Да.

— Попита Саяд дали не е започнал да преговаря с персийците за него…

— Да.

— Спомняш ли си какво направиха на Бъкли?

— Спомням си… не спирам да мисля за това. Тия дни разказвах за него на Мич и Боб Ричардс.

— Е, Томас мисли, че въпросният „пакет“ е Шноз.

Хърли се вцепени за няколко секунди. Познаваше Шноз от близо двайсет години и не можеше да изброи всички операции, в които бяха участвали заедно. Той се облегна назад и набързо се опита да прецени възможните истински мащаби на проблема. Преди да отиде в Дамаск, Къминс бе работил в Москва. Ако попаднеше в ръцете на руснаците, някои от най-важните операции на ЦРУ можеха да се провалят. Хърли поклати глава:

— Не бива да го допускаме.

— И Томас мисли така. Имаме сведения, че Шноз още е жив. Измъчен и пребит, но жив.

— По дяволите.

— Затова Томас иска с Ричардс да заминете веднага за Бейрут. Както говорихме снощи, Рап ще дойде утре или вдругиден. Докато го чакате, двамата ще разучите какво става. Ако до четирийсет и осем часа не откриете нищо, Томас иска да използвате част от новосъбраните средства, за да спазарите освобождаването на Шноз. Много дискретно, разбира се.

— Разбира се. — Хърли още се опитваше да оцени истинския мащаб на пораженията. — Някакви подкрепления?

— Ще изпрати ударен отряд, но не иска да ги вкарва в страната, докато няма сигурна информация.

— Ясно. Въздушна помощ?

— Ако се наложи, ще изпратим. Само в краен случай обаче.

В този момент някой издумка по корпуса на самолета. Време беше Хърли да си тръгва. Кенеди му даде двете папки.

— Тези са за теб. А тази… — подаде му трета — … е за Мич. Напомни му да я унищожи, преди да се доближи до Исмаил.

— Непременно. — Той се изправи. — Нещо друго?

Тя тръгна с него към вратата. Не й се искаше да го пуска, но той беше опитен войник, а и нямаше как да го спре. Толкова много неща ги свързваха с онзи прекрасен навремето град на източния бряг на Средиземно море.

Хърли забеляза загрижеността й и се досети за причината. Прегърна я и се опита да я успокои:

— Не се тревожи. Всичко ще мине добре.

— Да — промълви тя, като едва сдържаше сълзите си. — Бейрут е опасно място.

Държеше се заради него. След като му беше казала всичко, нямаше връщане. Единственото, което й оставаше, бе да го подкрепя. Целуна го по бузата и добави:

— Пази се.