Винс Флин
Всичко е лично (10)

9.

Бейрут, Ливан

Очуканото, мръсно пежо намали. Шофьорът се наведе над кормилото и огледа наляво и надясно цялата улица „Хамра“. Спътникът му отдясно направи същото, но по-неохотно. Нямаше светофар, нито знак „Стоп“, но навиците, придобити през войната, трудно се преодоляваха. Самир беше най-младият от четирима братя. Другите трима бяха загинали във войната, която бе съсипала този красив в миналото град. Най-близкият от братята му, само с тринайсет месеца по-голям от него, беше убит от РПГ снаряд на същото това кръстовище. За западните журналисти, които отразяваха кървавата гражданска война, улица „Хамра“ бе известна като „Зелената линия“. Али и приятелите му я наричаха „Ничия земя“.

Това бе улицата, която разделяше Източен от Западен Бейрут и до известна степен, мюсюлманите от християните, или по-точно — мюсюлманите шиити от християните маронити. И от двете страни на улицата имаше квартали, където живееха малки групи сунити, арменци, източноправославни и друзи. Някои от тези общности бяха по-изложени на бойните действия и бяха почти изчезнали по време на продължителните и ожесточени сражения. Други, по-слабо пострадали, сега се възстановяваха. Гражданската война в много отношения напомняше на боевете между конкурентните мафиотски банди в Чикаго през двайсетте години, но се водеше с много по-тежки оръжия.

След като войната официално бе свършила преди близо две години, градът вече показваше признаци на живот. Християните от изток строяха с главозамайваща бързина; мюсюлманите на запад се опитваха да ги догонят. Навсякъде стърчаха строителни кранове и сега имаше по-голяма опасност да те сгази самосвал или булдозер, отколкото да те застреля снайперист. Поне в определени райони. Улица „Хамра“ не беше от тях. Тук сградите все още бяха надупчени и изтърбушени, идеални укрития за снайперисти.

Самир внимателно огледа къщите отляво, а седящият до него Али — отдясно.

— Предпазни мерки, а? — с хриплив глас отбеляза мъжът на задната седалка.

Самир го погледна смутено в огледалото и измънка:

— Съжалявам.

Асаф Саяд кимна и дръпна от цигарата си. Спомни си как братът на Самир бе загинал недалеч от тук. Много добри мъже бяха паднали на тази проклета улица. Саяд обаче нямаше навик да си приказва с подчинените си. Такава фамилиарност само ги караше да си въобразяват разни неща. Вредни неща. От тях се искаше да изпълняват заповеди. Освен това той не желаеше да се сближава прекалено с момчетата за временно ползване, работещи за него. По-лесно е да преживееш смъртта на някого, когото не познаваш добре, отколкото на близък приятел.

След като Али му даде знак, че всичко е чисто, Самир натисна газта и колата профуча през широката улица, пресече изоставените трамвайни релси и се скри между полуразрушените сгради от другата страна. Само преди година изобщо не би му минало през ума да мине по този по-кратък път. Колата продължи още две пресечки, като криволичеше между купчините отломки, после рязко сви наляво. Сграда след сграда, улица след улица, кварталите изглеждаха все по-добре и по-добре. Първият добър признак бе липсата на боклуци по платното. По-нататък се появяваха скелета и бетонобъркачки и накрая стигнаха до редица сгради, които дори имаха прозорци, макар че каменните им фасади все още бяха надупчени от снаряди и куршуми на по-малки оръжия.

Пред една бариера стояха двама младежи с автомати „Калашников“. Самир спря колата и погледна в очите момчето, което държеше оръжието си насочено към главата му. В тези дни всички бяха или много млади, или много стари. Цяло поколение беше избягало от страната или избито. Самир посочи с палец към задната седалка и очите на часовия се разшириха от удивление при вида на свирепия Асаф Саяд. Младежът се поклони почтително и извика на колегата си да премести барикадата.

Улицата се охраняваше и в двата края. Някои се опитваха да оспорват необходимостта да се хвърлят толкова много усилия и човешки ресурс, но един от изпепеляващите погледи на Саяд бе достатъчен, за да ги накара да си затварят устата. Полковникът от сирийското разузнаване беше убеден, че този мир е по-скоро примирие преди възобновяването на военните действия и ако се отпуснеха, горчиво щяха да съжаляват. Постоянно предупреждаваше другите милиции да се мобилизират, да вербуват нови войници и да ги обучават добре, да използват примирието, за да се запасят с оръжие и боеприпаси. С всеки изминал месец ставаше все по-трудно да ги убеждава да се подготвят за следващата битка. Мъжете под прякото му командване обаче дори не си и помисляха да оспорват заповедите му. Само два месеца по-рано Саяд бе взел мерки за това, като лично пръсна главата на един от помощниците си на една среща на щаба му.

Полковникът хвърли цигарата си в канавката и влезе в сградата. По пода и стените бяха опънати кабели, осигуряващи електричество на няколкото етажа. Използваха постройката едва от две седмици и Саяд не смяташе да остават тук повече от няколко дни. Най-големият недостатък на това място беше пълната липса на противовъздушна отбрана. Ако някое израелско куче надушеше тайната им квартира, само двайсет минути след това над главите им щяха да бръмчат самолети и да падат бомби.

Саяд слезе в подземието. Миризмата на канализация веднага му напомни, че градът все още страда от пораженията на петнайсетгодишни боеве. В коридора до една газова лампа стояха двама мъже. В подземието все още нямаше ток. Без да чакат заповед, мъжете се дръпнаха от вратата. По-възрастният козирува по типично британски маниер.

— Полковник, радвам се да ви видя.

Саяд не обърна внимание на поздрава.

— Къде е полковник Джалил?

Часовият кимна към вратата:

— Вътре с пленника.

Саяд му даде знак да отвори вратата.

Часовият вдигна ръката си. Държеше черна качулка.

— Да скриете лицето си.

Саяд го изгледа презрително. Часовият остави качулката и отвори вратата. По средата на помещението, вързан за метален стол, седеше гол мъж. До него стоеше друг, пред него — трети. И двамата носеха черни качулки. Саяд влезе и отиде направо при пленника. Хвана го за косата и изви главата му нагоре, за да види лицето му. Саяд постоя половин минута, докато добре огледа чертите му. Видя само тънка струйка кръв върху долната му устна. Ако не се смяташе това, лицето му изглеждаше непокътнато.

— Как се казваш?

— Нихад Уасуф.

Саяд се втренчи в очите на пленника за няколко минути. После каза:

— Според мен лъжеш. Според мен си евреин.

— Не! — възкликна пленникът. — Сириец съм.

— Съмнявам се.

— Не бих излъгал за такова нещо. Попитай хората, чиито имена ви казах.

Саяд вече го беше направил, но този мръсник беше хитър като плъх, а ония мързеливи кретени в Дамаск всеки можеше да ги излъже. Саяд мълчаливо се приближи до една количка. Отгоре бяха подредени различни инструменти. Погали с пръсти няколко от тях. На този етап не искаше да прави нищо, което да изисква медицинска прецизност. Накрая се спря на едни клещи. Върна се при пленника и му показа инструмента.

— Аз не съм нито толкова внимателен, нито толкова търпелив, колкото тези двама души. Ще те попитам само още веднъж… как е истинското ти име?

Пленникът се поколеба за момент, после отговори:

— Нихад Уасуф.

Саяд хвана левия му показалец и го изпъна. Стисна с клещите парчето от нокътя, стърчащо над върха на пръста, и го разклати няколко пъти нагоре-надолу. Пленникът започна да се гърчи. В основата на нокътя се появи кървава чертичка.

— Кажи ми истинското си име.

— Вече го казах… кълна се.

— Защо търсиш американеца?

— Изпратиха ме да преговарям за освобождаването му.

— Кой?

— От фирмата, в която работи.

— Лъжеш.

— Не… не лъжа. Обадете се на приятелите ми в Дамаск. Те ще потвърдят.

— Не ти вярвам.

— Моля ви. Аз съм само посредник. Готови са да платят много пари.

— Аз мисля, че си шпионин.

— Не съм.

— Лъжец! — изкрещя Саяд и изтръгна нокътя на пленника.