Винс Флин
Всичко е лично (7)

6.

Рап лежеше на походното легло с глава върху възглавница на буци и торбичка замразен грах между краката. Вечерята бе сервирана на сгъваема масичка в другия край на бараката. Той нямаше апетит, но се насили да хапне. Седемте новобранци и двамата инструктори ометоха една тенджера спагети, една чиния хлебчета и цяла купчина салата и варена царевица. Мъжете бяха капнали от жега и смазани от умора, но въпреки това се тъпчеха с храната и пиеха големи количества студена вода и мляко. През последните пет години Рап се беше хранил предимно на такива казармени маси и знаеше какво трябва да прави. Изморителните тренировки не възбуждаха апетита. Точно обратното — убиваха го, но човек трябваше да превъзмогне себе си и да се натъпче хубаво. Физиологията следваше ясни принципи. Организмът изгаряше по над пет хиляди килокалории на ден, а това означаваше, че ако не изяждаха по около един тон храна, щяха да започнат да слабеят. При сегашното си телосложение и тегло Рап можеше да си позволи да свали около пет килограма, но всичко в повече от това би довело до по-голяма уязвимост за травми и болести.

Сега хвърли на пода списание „Тайм“, което четеше, и намести торбичката със замразен грах в скута си. Когато привършваха вечерята, един от инструкторите го извика настрана и го накара да легне по гръб и да продължи да изстудява травмираното място. Даде му изрична заповед да докладва, ако забележи кръв в урината си. Рап кимна и взе торбичката. Между схватката на тепиха за борба и вечерята, докато под ръководството на единия инструктор новобранците правеха гимнастика, а след това — петнайсеткилометров крос през гората, той имаше няколко часа да размисли върху случилото се. Преструваше се, че му е трудно, но не му беше. Особено тичането. Ако се наложеше, можеше да бяга така цял ден, но не искаше твърде скоро да показва всичките си умения пред другите момчета. Освен това, ако трябва да избира между отличник, който винаги показва най-добрите резултати, и старателен ученик, който постоянно бележи напредък, всеки учител би избрал този, който постоянно се усъвършенства.

Рап все още се чудеше каква поука може да си извлече от двубоя с мъжа, чието име още не знаеше. Не беше доволен, че противникът му промени собствените си правила по средата на борбата, но нищо не можеше да направи. Трябваше да предвиди как това ще се отрази на обучението му отсега нататък. Много важно бе да прецени колко може да си позволи. Ако инструкторите не смятаха да спазват правилата, не трябваше да очакват и той да го прави.

Рап отново видя противника си след кроса. Новобранците правеха набирания на висилката зад бараката — четири серии по двайсет и пет. Освен подлия старик, който командваше лагера, имаше още четирима инструктори. Точно както го беше предупредила Кенеди, никой не използваше истинското си име и не споделяше никаква лична информация. Първите двама инструктори изглеждаха свестни. Ниският хилав тип се казваше сержант Смит, а високият хилав тип — сержант Джонс. Денят на новобранците започваше със Смит и Джонс.

Рап трябваше да направи две серии от по двайсет и пет набирания с почивка от трийсет секунди между тях, за да настигне другите войници. След като всеки от младежите направи по сто набирания, сержант Смит като че ли превъртя. Накара ги да се строят и закрачи напред-назад пред тях, като им хвърляше презрителни погледи.

— Между вас има едно педерастче, дето си мисли, че може да не прави пълно набиране — закрещя той. — Мисли си, че може да не се спуска съвсем до долу и да не се набира до края. Да знаете, че на мене такива педерастки номерца не ми минават. Затова ще направите всичко отначало.

Продължи още известно време с такива обиди, като постави под съмнение мъжествеността, достойнството, интелигентността и потеклото им. Рап забеляза, че инструкторът ги третира като група, без да посочи кой точно е кръшкачът. Всъщност нарушител вероятно нямаше. Рап наблюдаваше другите и никой от тях не се опитваше да си спестява усилията. Сержантът просто искаше да вдигне по-високо летвата, като се надяваше на някого да му писне и да се откаже. Не изглеждаше обаче някой да има такова намерение. Другите шестима новобранци бяха корави момчета.

— Още четири бързи серии. Сега! — заповяда сержантът. — И този път ги правете както трябва, защото пак ще ви пратя да бягате и можете да забравите за вечерята.

Имаше две висилки. Новобранците се строиха пред тях и започнаха. Докато Рап чакаше реда си, някой го сръга силно в бъбреците. Той се обърна да види кой е и нахалникът започна да го ругае шепнешком, така че никой друг да не го чуе. Младежът приличаше на професионален играч на ръгби. Имаше ниско чело с преминаващи от едното до другото слепоочие сключени вежди, които му придаваха още по-заплашителен вид. Очите му бяха катраненочерни и раздалечени, но най-запомнящите се черти на лицето му бяха изкривеният нос, който изглеждаше чупен поне два пъти, и дълбока трапчинка на брадичката. Две мисли минаха през главата на Рап почти едновременно. Първо, че ще му е трудно да зашемети нахалника само с един удар — оня имаше врат, дебел колкото бедрото на нормален човек. Второ, че мъжагата изглежда не на място сред тях — поне доколкото Рап схващаше целта на обучението им. Толкова се набиваше на очи, че човек трудно би могъл да го забрави. Можеше да е подходящ за полицай, но не и за шпионин.

— Този път ги направи както трябва, малоумнико — изсъска той.

Рап бе плувнал в пот, мръсен, умираше от жега и не търпеше обиди от никого. Беше направил набиранията си по всички правила. Ако някой можеше да бъде обвинен, че хитрува, това бе точно натрапникът, който се опитваше да го мъмри. Рап се изкушаваше да му даде урок, като го свали на земята, но реши, че ще има достатъчно време за това по-късно. Затова се обърна мълчаливо и зачака реда си.

— Точно така — рече мъжагата. — Бъди послушно момче и не се опитвай да се перчиш. Само този път направи набиранията както трябва.

Следобедът мина спокойно и момчетата дори получиха разрешение да се изкъпят в езерото, за да се разхладят преди вечеря. Рап гледаше да стои настрана от Виктор, но постоянно го наблюдаваше. Под това име се подвизаваше якият младеж. Тъй като беше забранено да използват истински имена, инструкторите им бяха измислили фалшиви. Рап беше Ървинг и вече всички го наричаха Ърв. Другите пет момчета бяха Фред, Рой, Глен, Бил и Дик.

Всички изглеждаха кротки, стояха със сведени глави, но очите им постоянно шареха. Разменяха си многозначителни погледи — вид мълчалива комуникация. Понеже беше забранено да говорят за миналото си, никой не споменаваше дали е служил в армията или в какво подразделение е бил. Това правеше положението много интересно за Рап. Инструкторите най-вероятно знаеха, че той няма военна подготовка, но другите новобранци нямаха представа.

Когато поставиш група мъже в ситуация, в която е забранено да говорят за миналото си, между тях се създават доста странни отношения. Почти нямаше за какво да си приказват и по време на вечерята. Рап си легна, за да сложи лед върху слабините си, и се загледа съсредоточено върху бавно въртящия се вентилатор на тавана точно над него. Отново проиграваше схватката през деня и се опитваше да измисли как по друг начин би могъл да действа. В един момент Виктор се появи до леглото му.

— Как се казваш? — попита шепнешком той.

Рап погледна към вратата, където единият от инструкторите даваше заповеди на друг новобранец, и отговори:

— Ърв.

— Не, глупако. Питам за истинското ти име.

Този Виктор започваше да не му харесва. Кенеди го беше предупредила, че личният живот е забранена тема в цялата програма на обучение. Само десет минути по-рано, докато се хранеха, инструкторите отново им го бяха напомнили. Рап безизразно погледна другия младеж и отговори:

— Не чу ли какво казаха инструкторите?

Виктор се усмихна накриво:

— Това са пълни глупости. Само ни будалкат. Играят си с нас. — Огледа се, за да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Хайде, кажи… откъде си?

— Каква ти е играта?

— А?

— Какво целиш?

— Само се опитвам да опозная другите момчета.

— Не се обиждай, ама изобщо не ти влиза в работата как се казвам и откъде съм.

— Така значи? — Виктор стисна зъби и лицето му почервеня. — Слушай сега какво ще ти кажа аз. Не си ти този, който ще ми казва кое ми влиза в работата и кое — не.

Рап не харесваше положението, в което се намираше. Лежеше по гръб и беше уязвим. Не искаше другият да си помисли, че може лесно да го сплаши.

— Не ти го казвам аз — отговори спокойно. — Те определят правилата.

Рап кимна към инструктора при вратата.

Инструкторът каза, каквото имаше да казва, и излезе. В помещението останаха само седемте новобранци.

Виктор се разхили:

— Хайде, мамино синче, вече няма кой да те защитава. Мога да те смачкам.

Рап реши, че не е разумно да продължава да лежи. Той бързо свали краката си от леглото и се изправи. Спокойно, но достатъчно високо, за да чуят останалите, попита:

— Какъв ти е проблемът, Виктор?

— Ти си проблемът.

— Виждам. Но кажи какво по-точно. Може да изгладим нещата.

— Едва ли — отвърна мъжагата презрително. — Приличаш ми на някакъв глезльо. Не ти е мястото тук.

— Ами… хайде да проверим.

Рап посочи тепиха за борба. Мъжагата се изсмя:

— Нямаш шанс.

Мич кимна многозначително и отиде до постелката.

— Жална ти майка, Виктор.

— Какво каза?

— Казах: „жална ти майка“ — изкрещя Рап.

— Ще те размажа!

Очите на Виктор засвяткаха яростно.

— Хайде, опитай.

Другите петима младежи бяха зарязали онова, с което се занимаваха, и ги гледаха.

— Стиска ли ти да ме нападнеш, Виктор? — попита Рап, за да подразни още мускулестия нахалник. Беше готов да го обезвреди за секунди. — Какъв ти е проблемът? Да не би майка ти да е била курвата на квартала, когато те е родила? Не ти ли обръщаше достатъчно внимание, когато беше малък? Или не те е пускала да сучеш, защото е давала на непознати мъже да лижат циците й?

— Само приказваш — изръмжа Виктор, едва сдържайки гнева си.

— Просто се опитвам да разбера какъв ти е проблемът, Виктор. Цял ден не си си затворил устата. Държиш се като училищен хулиган. На всички им писна от теб.

— Ще те смачкам! — изрева мъжагата, като подскачаше от един крак на друг.

Рап не каза нищо. Отиде в средата на тепиха и даде знак на противника си да се приближи.

С ръмжене и гневни крясъци Виктор започна да обикаля в кръг около Рап. Нанасяше лъжливи удари във въздуха, докато образно описваше какво ще му направи. Изведнъж един от инструкторите се показа на вратата.

— Хей, какво правите, малоумници?

Виктор замълча, но беше късно.

— А, ясно — добави инструкторът. — Щом имате достатъчно енергия, за да се биете, значи имате енергия и да потичате. След шейсет секунди ви искам строени навън. С пълно бойно снаряжение!

Всички скочиха да се приготвят. Другите петима младежи замърмориха недоволно. Рап мълчеше, но на Виктор негодуванието на другарите му явно му доставяше удоволствие. Започна да ги дразни и подкани всеки, който има нещо да му каже, да си премери силите с него, ако му стиска. Рап се обу и изтича навън. Нареди се първи в строя и докато чакаше другите да дойдат, му хрумна, че нещо не е наред. Ако тази програма за обучение се провеждаше при толкова строга секретност, какво правеше в нея кресльо като Виктор?