Винс Флин
Всичко е лично (41)

40.

Хамбург, Германия

До ранния следобед научиха, че Дорфман е бил убит. Новината изкара Иванов от кожата. В продължение на пет минути той крещя; повтаряше, че никога не е имал доверие на банкера, което накара Швец да се запита защо, по дяволите, глупакът е поверил толкова много пари на човек, на когото не вярва. След това Иванов, който живееше в постоянна параноя, измисли десетина конспиративни теории за случилото се. Беше убеден, че Дорфман се е напил и е издал тайната на когото не трябва. После този човек е решил да се отърве от банкера и да прибере всичко за себе си. Как обаче беше преодолял системата за охрана? Явно извършителите бяха опитни престъпници.

Иванов имаше дълъг списък от врагове. Например онзи кубински генерал, когото бе прецакал преди няколко години при един обмен на информация. Как би могъл този човек да стои зад източването на сметките, Швец не можеше да си представи, но след като бе попитал шефа си за вероятните заподозрени, трябваше да изслуша цялата информация, изливаща се от замъгления от водката мозък на Иванов. Имаше някакъв германски индустриалец, когото беше измамил преди около година, един испански магнат, а също цял куп евреи и бивши комунистически функционери, които открай време чакаха удобен случай да му отмъстят. Никой не изглеждаше способен да организира такава операция.

Швец взе цялата информация и замина за Хамбург с полет на „Луфтханза“. Преди да тръгне, телефонира на техния човек в консулството и му нареди да се свърже с местната полиция и да направи копие на доклада от огледа на местопрестъплението. В пет и половина вечерта Пьотър Сергеевич го чакаше на летището с документа в ръка. Швец се беше срещал веднъж с Пьотър преди няколко години. След кратка размяна на любезности помощникът на Иванов поиска да отидат в банката. Качи се в колата и разгърна доклада. Дорфман бе прободен с нож в бедрото и застрелян с един куршум в главата. Жена му била открита вързана и със запушена уста в мазето. Според нейните показания около десет вечерта в къщата нахълтали двама маскирани. Не ги беше чула да говорят и единственото описание, което можеше да даде на полицията, бе, че са били еднакви на ръст.

Странно, но кучетата бяха невредими. Едното бе намерено заключено в мазето с жената, а другото обикаляло из къщата. Беше стъпило в локвата кръв около главата на Дорфман и оставило стъпки навсякъде. Нямаше следи от взлом и съседите не бяха видели нищо. Фактът, че жената и кучетата са оставени живи, се стори интересен на Швец. Така можеха да изключат различните враждебно настроени групировки в Москва, макар че ако потърсеха мнението на Швец, той би ги посъветвал да нанесат на Иванов точно такъв удар. Извършителите очевидно бяха професионалисти.

Швец прочете доклада, затвори го и реши, че е безполезен. Всичко беше възможно. Можеше Дорфман да е казал на някого за парите и той да е решил да ги открадне. Двайсет и шест милиона беше сума, за която много хора биха направили всичко. Швец размишляваше и за себе си. Той също беше подготвен да извърши такъв удар. Колко по-просто щеше да му бъде, ако Дорфман бе откраднал парите и се беше опитал да се скрие. Лесно щяха да го открият. Винаги ги откриваха. Глупаците обикновено бягаха в някой тропически курорт, като наивно си мислеха, че ще останат незабелязани между местните и туристите.

Стигнаха в банката след шест и половина и Швец се замисли за предимствата и недостатъците, ако Сергеевич влезе с него. Реши да не го прави. Нямаше нужда от физическа сила, поне засега. Освен това колкото по-малко знаеше Пьотър за уязвимото положение на Иванов, толкова по-добре. Банката имаше типичен външен вид. Висока, величествена, цялата в стъкло — проектирана така, че да създава впечатление за стабилност и сигурност. Това бе едно от многото неща, на които разчиташе Швец.

На входа го пресрещна въоръжен охранител и му каза, че е затворено, но той го увери, че няма намерение да прави финансови операции. Изкушаваше се да добави, че може да направи изключение, ако пазачът възстанови двайсет и шестте милиона, откраднати от шефа му и неговите съдружници, но знаеше, че човекът няма такива правомощия. Затова просто поиска да говори с началника на охраната. Пазачът се подвоуми, затова Швец добави:

— Свързано е със смъртта на хер Дорфман.

Това коренно промени нещата. След по-малко от минута Швец беше на горния етаж и говореше с друг, доста по-възрастен охранител, носещ същата бяла риза с черни пагони и черни панталони. Руснакът показа документите си от СВР и заяви, че е много важно посещението му да остане в тайна. Началникът на охраната го уведоми, че президентът на банката е много зает.

— Сигурно е на среща с борда на директорите — предположи Швец и смутеното изражение на охранителя му даде отговора, от който имаше нужда. — Давам ви две минути. Обадете му се веднага и му кажете, че искам да говоря с него за Дорфман. Някои много влиятелни хора в Русия искат отговори, и то веднага.

Охранителят излезе. Върна се след по-малко от минута в компанията на добре облечен мъж, който изглеждаше като след труден ден.

— Казвам се Кьониг — представи се президентът на банката. — Какво желаете?

— Николай Швец, от руското правителство. — Руснакът отново показа документите си и кимна към охранителя. — Може ли да поговорим на четири очи.

— Да. Елате с мен.

За голямо разочарование на Швец влязоха в една работна кабинка с остъклени стени, а не в кабинета на президента. От голото помещение не можеше да получи никаква информация. Нямаше снимки на любими хора. Никакъв личен предмет. Трябваше да накара Сергеевич да се поразрови в биографията на президента, за да имат лостове да му влияят.

Кьониг остана прав; явно бързаше да се върне на заседанието.

— Какво ви интересува?

— Разбрах, че Дорфман е имал много неприятна случка снощи.

Банкерът се изкашля нервно:

— От полицията ме посъветваха да не обсъждам с никого обстоятелствата около смъртта на хер Дорфман.

— Искате ли да информирам полицията, че тази сутрин са били откраднати 26 милиона долара от парите на Майка Русия, или направо да го разгласим в медиите?

Това беше откровена лъжа, но Швец нямаше как да признае, че част от парите са на различни терористични групи, а друга — на страховития Директорат Ес на СВР.

Банкерът пребледня, подпря се на един стол и тихо повтори сумата.

— Нямам желание да намесваме полицията или пресата, но това зависи от вас, хер Кьониг.

— Какво искате да знаете?

— Колко пари общо са изчезнали?

— Заедно с вашите двайсет и шест милиона… четирийсет и седем. Но тези пари не са били в нашата банка — опита се да се оправдае Кьониг. — Още изясняваме какво е вършил Ханс през последните години.

— Как така не са били във вашата банка?

— Всички пари са били в швейцарски банки и офшорни сметки на Карибските острови и в Далечния изток.

— Но Дорфман е управлявал средствата в качеството си на вицепрезидент на тази банка.

— За момента това не е сигурно. Досега не сме намерили никакви официални документи за въпросните влогове в компютърната ни система.

Швец не беше сигурен дали може да му вярва.

— Допреди минута мислехте, че сте загазили с около двайсет милиона. Сега знаете, че са двойно повече. Защо сте толкова сигурен, че утре няма да се окаже, че са изчезнали още толкова?

— Не съм съгласен с глагола „загазили“. Когато е оперирал с тези сметки, хер Дорфман несъмнено е действал на своя глава, не като представител на банката.

— Хер Кьониг — каза Швец, като се изсмя мрачно, — и двамата добре знаем, че това оправдание няма да мине. Парите може да не са били във вашия трезор, но ваш висш служител е оперирал ежедневно с минимум четирийсет и седем милиона долара, вероятно и повече. Банката ви печели комисионни от тези транзакции…

— Но…

— Оставете ме да довърша. Не съм дошъл, за да ни вменявам вина. Тук съм, за да хвана онзи, който е откраднал парите, и да ги върна на законните им собственици.

Може би за първи път от срещата им лицето на Кьониг придоби някакъв цвят.

— Както винаги в такива случаи… в момента се води финансово разследване.

— Колко време ще продължи?

— Може да се проточи.

— Съветвам ви да бъдете честен с мен. Утре се връщам в Москва, а хората, за които работя… не се церемонят много. Не си падат по дългите разговори. Биха предпочели да ви вържат и да обработват тестисите ви с разни уреди. Затова ви съветвам да ми кажете какво знаете. — Швец добави с приятелски тон: — Така ще мога с чиста съвест да им кажа, че сте разбран човек. Човек, на когото може да се има доверие.

Кьониг изпелтечи:

— Опасявам се, че никога няма да намерим тези пари.

— Защо?

Банкерът разпери ръце:

— Сякаш са се разлетели по всички посоки на света. През цялата си кариера не съм виждал такова нещо. Първите искания за превод са се получили по факса, на три етапа. От всички точки на света.

— Откъде?

— Хонконг, Сан Франциско, Ню Йорк, Лондон, Берлин, Париж, Истанбул, Москва, Делхи…

— Москва ли?

— Да.

— Искам да видя факсовете.

Банкерът поклати глава.

Швец въздъхна:

— Ох… защо толкова усложнявате нещата? Хер Кьониг, знам къде са били влоговете. В женевския клон на вашата банка. Не сте толкова невинни, колкото се опитвате да се изкарате. Или ще ми покажете факсовете, или рискувате някоя нощ да ви пратим гости като тези, които са посетили Дорфман.

Кьониг преглътна тежко.

— Мисля, че мога да направя едно изключение.

— Добре. Сега обяснете защо мислите, че никога няма да успеем да си върнем парите.

— Юридическият ни съветник ме уведоми, че никоя от банките, в които са били прехвърлени парите тази сутрин, не се е съгласила да ни предостави информация.

— Сигурно има начин да ги принудите.

— За целта ще трябва да се съдим с години и дори така ще успеем да открием само част от парите.

— Може би трябва да приложите по-голям натиск.

Кьониг осъзна, че думите му постигат обратния ефект на този, който целеше. По лицето му пролича напрегнатост.

— Трябва да ви предупредя, че някои членове на борда имат силни подозрения, че това са мръсни пари.

— Мръсни пари ли? — сопна се Швец, сякаш прие това като обида.

— Има слухове, че хер Дорфман е работил за източногерманското ЩАЗИ преди падането на Стената.

— Слуховете са лошо нещо.

— Говори се също, че е работил и за вашето ГРУ. Че е помагал на някои хора да перат пари.

Швец се ухили злорадо. Дорфман наистина беше шпионирал, но за КГБ, не за ГРУ.

— Откъде чувате такива неща?

— От хора, които знаят такива неща — многозначително отговори Кьониг. — Искате ли да говорите с тях?

Швец изведнъж осъзна, че започва да губи инициативата. Трябваше да каже нещо, което да смути Кьониг.

— Да се върнем пак на банковото законодателство. Предполагам, че същите тези закони могат да се използват за прикриване на сериозната некомпетентност на хората ви в Женева… или за прикриване на онзи колега на хер Дорфман, който му е помогнал да си играе с милиони долари, които не му принадлежат. Публична тайна е, че в повечето банкови обири участват вътрешни лица.

— Това са безпочвени обвинения.

— Както и слуховете, че хер Дорфман е бил шпионин на ГРУ.

Шах и мат. Кьониг замълча за момент, после предложи:

— Искате ли да говорите с хората, които твърдят, че хер Дорфман е бил шпионин?

— Разбира се — отвърна руснакът, макар че нямаше такова намерение, — но преди това искам да видя факсовете. Особено изпратените от Москва.

Кьониг го изгледа изпитателно. След малко каза:

— Ще наредя да ви направят копия. Изчакайте една минутка.

Излезе от стаята, като преди да затвори вратата, погледна намръщено назад.

Швец нервно закрачи из стаята. Бъркотията беше голяма. Ако тези крадци със скъпи костюми намереха доказателства, че Дорфман е работил за КГБ, нямаше да им върнат нито долар. Германците мразеха руснаците почти толкова, колкото руснаците мразеха германците. Кьониг се върна след няколко минути. Този път с него имаше още двама души и Швец разбра, че всичко пропада. Банкерът му даде купчина листове. Бяха празни, само в горния край имаше преснимани факсовите номера на подателя и получателя. Със същия успех можеше да напише „Начукай си го“ с големи букви върху листа. Все пак и това беше нещо.