Винс Флин
Всичко е лично (31)

30.

Хамбург, Германия

Хамбургската операция беше важна по много причини, повечето от които оставаха незабелязани за определени хора. Едно изолирано убийство можеше да се отдаде на случайност или извънредна ситуация. Две убийства обаче само за няколко седмици и свързани помежду си щяха сериозно да обезпокоят хората, за които параноята е неразделна част от живота. Втората причина да е толкова важна бе фактът, че Рап най-сетне осъзна, че Стан Хърли е изключително способен в онова, което правеше. Хърли им беше дал пет дни да се подготвят. Тръгваха и няколко месеца не се очертаваше да се прибират в Щатите.

Старият шпионин обяви с дяволит блясък в очите:

— Началството реши да ни натири. Не искат да им се появяваме пред очите, докато не покажем резултати, които да оправдаят всички средства и време, използвани за обучението ви.

Рап не знаеше подробности, но имаше чувството, че командването в Ленгли не е доволно от нещо. Поведението на Хърли се промени още преди да напуснат Щатите. Съвсем скоро отрядът щеше да влезе в директна схватка с врага и възможността да се върне в истинската игра преобрази стария шпионин. Този път Рап и Ричардс щяха да действат заедно. Или поне щяха да пристигнат по едно и също време. Самолетът на Рап кацаше малко по-късно. Когато пристигна, той видя Ричардс да го чака от другата страна на паспортния контрол. Сега Рап пътуваше с американски паспорт. Представи го на възрастния служител на гишето, който го разлисти с немска прилежност. Раницата, дънките и старото вълнено палто явно бяха достатъчни, за да се досети, че пътникът не идва по работа, защото му спести редовния въпрос: „в командировка или на почивка“. Сложи печат и му върна паспорта. Дори не го удостои с поглед. Рап се изсмя вътрешно. Де да можеше всеки път да минава толкова лесно.

С Ричардс се здрависаха и заедно се качиха на такси за крайбрежната улица, известна сред местните като „Ландунгсбрюкен“. В пристанището тъкмо влизаше голям презокеански кораб. На тротоара се насъбраха туристи и удивено наблюдаваха грамадния плавателен съд, изглеждащ толкова не на място на метри от старите тухлени сгради. Рап и Ричардс не спряха да зяпат. Бързо трябваше да отидат в складовия район, където ги чакаше Хърли.

Минаха покрай една проститутка, чакаща клиенти на крайбрежната улица. Ричардс се обърна към Рап и попита:

— Бийтълсите не бяха ли тръгнали от тук?

Мич се усмихна. Странна птица бе тоя Ричардс. Идваха в Хамбург да убият човек, а той мислеше за „Бийтълс“.

— Не знам такова нещо — отговори.

— Почти съм сигурен, че е така. Два месеца са свирили в един клуб за стриптийз. Искам да го видя, докато сме в града.

Рап огледа колегата си, после не се сдържа и се разсмя.

— Какво има? — попита Ричардс.

— Идваме да убием човек — зашепна Рап, — а ти ми говориш за някакъв стриптийз клуб, където „Бийтълс“ били свирили преди трийсет години.

— Какво лошо има? Това, с което се занимаваме, не означава, че не можем да бъдем като нормалните хора?

Ричардс много по-лесно правеше прехода между двата свята, в които живееха.

— Имаш право — съгласи се Рап. — Само искам да видя физиономията на Стан, когато му поискаш разрешение.

— Ха… само гледай. Ако има алкохол и голи мацки, със сигурност ще прегърне идеята.

— Може би си прав.

Апартаментът се намираше в един от стогодишните складове край реката, преустроен в жилищен блок. Вътре беше влажно и студено. Почти като в Лондон. Хърли ги беше информирал, че повечето апартаменти в сградата все още не са продадени. Онзи, който използваха, бил собственост на една американска фирма, която го купила като представително жилище. Рап не се интересуваше от подробности освен от свързаните с непосредствената им задача, но Ричардс бе по-любопитен. Опита се да разбере коя е американската фирма, притежаваща апартамента, и дали има нещо общо с бивши шпиони. Хърли отговори, че ако има нещо, което трябва да знаят, ще им го каже.

— Останалото не ви засяга — завърши той.

Рап и Хърли не се бяха сдобрили съвсем. По-скоро бяха сключили примирие. След срещата си с Джордж, или както беше истинското му име, Рап, Ричардс и Хърли бяха отишли в къщата край езерото, за да се подготвят за хамбургската операция. От време на време старият шпионин поглеждаше Рап, сякаш гледаше умствено изоставащ, но вече не крещеше и не псуваше. Младежът прие това като знак за помирение.

Пет дни по-късно Хърли го извика да се поразходят.

— Премисли си всичко около последната си операция?

— Истанбул ли имаш предвид?

— В колко операции общо си участвал?

— Извинявай… Да, мислих за това.

— Има ли нещо, което би направил по различен начин.

Рап вървеше, без да вдига поглед.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Вече сме приели факта, че действа без наше знание. Казах ти. Част от работата ми е да ти помогна да се усъвършенстваш. Въпросът ми е свързан с тактиката. Като премислиш всичките си действия в градинката онази сутрин, когато реши да убиеш Шариф, има ли нещо, което би направил по различен начин.

— Не знам — искрено отвърна Рап. — Всичко просто се случи.

Хърли кимна. Ситуацията му беше позната.

— Това е едновременно добре и зле, хлапе. Може би имаш талант за това. Имаш вродено самообладание и така нататък. Или… просто си извадил късмет. Само времето ще покаже какъв е случаят, но от това, което научих, една от постъпките ти очевидно е била глупава.

— Коя? — попита Рап и насочи цялото си внимание към Хърли.

— Четох полицейския доклад.

Това изненада Мич, макар че не можеше да си обясни защо.

— Изстрелът в сърцето… било е от упор. Буквално. Докладът е ясен в това отношение. Дулото на оръжието е било в пряк контакт с палтото на Шариф.

Рап кимна. Спомни си много добре онзи миг.

— Защо го направи?

— Исках да го убия.

Хърли спря и го погледна изпитателно.

— Хлапе, гледал съм те как стреляш. Не си точен колкото мен, но си много добър и постоянно се усъвършенстваш. Нима си се съмнявал, че ще го улучиш от, да речем, три метра?

Рап не отговори.

— Защо трябваше да сядаш до него?

— Не знам.

— Не ме баламосвай — усмихна се по-възрастният мъж. — Поддал си се на личните чувства, нали?

Рап се замисли за онази сутрин преди по-малко от седмица. Отново изпита онова чувство. Онази частица от секундата, когато бе решил да седне до Шариф, за да го погледне в очите. Той кимна бавно:

— Да… май си прав.

Хърли стисна зъби, докато избираше внимателно думите си.

— Сега… няма да те лъжа, че не е имало случаи… случаи, когато съм изпитвал известно удоволствие, че изпращам някой от онези мръсници в ада… но в нашия занаят трябва страшно да внимаваме. Винаги избирай подходящата обстановка. Никога на обществени места, както си направил. Можеше да е въоръжен и да те види, когато сядаш до него. Много непредвидени неща можеха да се случат.

— Знам.

— Запомни, че на обществени места трябва да изглеждаш естествено. Точно затова ти показах метода с раменния кобур. Затова се упражняваме с него. Когато поглеждаш часовника си, това не прави впечатление на никого. Когато сядаш на пейка толкова близо до друг човек, някой може да забележи. Достатъчно, за да се загледа по-продължително в теб, а понякога това е достатъчно, за да те провали. Докато се усетиш, полицията ще бъде по петите ти. — Хърли го изгледа сериозно. — Повярвай ми, изпитвал съм го.

— Как?

— Ходил ли си във Венеция?

— Да.

— Каналите.

Хърли направи жест, сякаш се гмурка.

— Скочил си в някой канал? — изненада се Рап, като си спомни гадната зеленикава вода.

— Е, беше преди трийсетина години. Тогава не бяха толкова мръсни.

Преустроеният склад беше с неизмазани тухлени стени и масивни греди, скрепени с дебели стоманени скоби и големи болтове. Подовете бяха голи дъски, най-вероятно чамови, лакирани в по-светли тонове за контраст с тъмночервените тухли. Мебелировката беше скромна. В сиво и синьо. Конструкции от дърво и метал. Дълги прави линии и материали, които се чистят лесно. Чиста ергенска практичност. Апартаментът беше ъглов, с две балкончета: откъм главната спалня и откъм дневната. Имаше още една спалня и остъклена веранда с бюро и разтегателен диван. Когато Рап и Ричардс пристигнаха, Хърли бе подготвил всичко.

Масата в столовата беше покрита с мушама. Хърли внимателно я дръпна, за да покаже материалите, които бе събрал през изминалите три дни. Мишената беше банкер на име Ханс Дорфман. Изглеждаше невинен, но нима това не важеше за повечето банкери? Вината на Дорфман според Хърли бе в това, че дружеше с неподходящи хора.

— Може би се чудите защо му е на образован човек с християнско възпитание да помага на банда ислямски терористи — заговори старият шпионин.

Ричардс погледна черно-бялата снимка на шейсет и три годишния банкер и призна:

— Да.

— Официално това изобщо не ви влиза в работата. Когато получим задача, няма място за въпроси… нали?

Двамата младежи кимнаха неохотно.

— Дръжки! — сопна се Хърли. — Хич не ми дреме какво са ви приказвали. Началството може да прецака работата, и то сериозно. Освен това в главната квартира се мотаят разни тъпаци, които нямат ни най-малка представа какво се случва в реалния свят. Когато получите задача да убиете някого, постарайте се да съберете всяка възможна информация и адски внимавайте какво правите. В никакъв случай не трябва да допускаме странични поражения. Жените и децата трябва да се пазят на всяка цена.

Рап бе слушал това стотици пъти от Хърли и другите инструктори.

— Добре, но човек винаги може да допусне грешка.

— Така е. И колкото по-трудна е задачата, толкова по-голяма е опасността да сгрешиш. Ако обаче искате един ден да излезете от тази работа с чиста съвест, следвайте съвета ми. Обмисляйте всяка задача, която получавате. Ние не сме слепи изпълнителни, не сме роботи.

Ричардс още гледаше снимката на банкера.

— Стан, да не би да искаш да ни кажеш, че този човек е невинен?

— Този ли? — Хърли махна с ръка. — Не, по дяволите. Тази нацистка свиня си заслужава куршума. Всъщност най-много ме вбесяват онези, които не отвръщат на огъня. Този гад живее в луксозна къща, взема си два месеца отпуск всяка година, ходи на скъпи екскурзии и спи като къпан всяка нощ. Мисли, че да помага на онези боклуци е напълно в реда на нещата. Не — поклати глава, — това ще е един от случаите, в които с удоволствие дръпвам спусъка.