Винс Флин
Всичко е лично (50)

49.

Рап смени скоростите на малкото сребристо рено клио и намали дистанцията с предната кола, чакаща пред пропускателния пункт за влизане в Бейрут. Това беше третата проверка от сирийската граница насам. Малкият 1,2-литров двигател имаше мощност почти колкото старата градинска косачка на баща му. Ако се наложеше да бяга от властите, гонитбата нямаше да продължи дълго. Чакаше вече петнайсет минути и колоната едва пълзеше. В колата нямаше климатик, затова беше смъкнал прозорците.

Рап потупваше по кормилото с ръка в ритъм с агресивната техномузика от касетата, която бе купил на летището. Заглавието на албума беше „Юро Траш“ и наистина беше боклук. Би предпочел „Ю ту“ или Боб Сигър, но целта му бе да убеди властите, че е французин, не американски професионален убиец, тръгнал на сафари. Когато стигна на три коли от кабинката, той се показа през прозореца, за да огледа по-добре юношата, въоръжен с автомат „Калашников“. Не личеше към коя фракция принадлежи, но изглеждаше доста спокоен. Първите пропускателни пунктове бяха под контрола на сирийската армия, но с приближаване към града навлизаше във владението на местните милиции.

По пътя бе намерил обществен телефон на една бензиностанция и се обади да провери как вървят нещата. Гласът от автоматизираната услуга му съобщи, че стаята е готова и му даде адреса. Рап го записа, запомни го, докато караше, после смачка хартийката и я хвърли през прозореца. От информацията, която имаше, знаеше, че трябва да мине през четири пропускателни пункта, включително граничния. Всяко минаване му струваше между пет и двайсет долара. Досега всичко отговаряше на предварителните сведения.

Колите се преместиха с още една напред и Рап се прозина. Умората започваше да го надвива.

След като пръсна главата на Исмаил, Рап се оттегли бързо, държейки пистолета насочен към жената, все още вцепенена от ужас. Нямаше намерение да я убива, нито се опасяваше, че тя може да стреля по него. Държеше пистолета вдигнат, за да закрие лицето си и да не й даде възможност да го види добре. Хората по принцип не обичат да гледат право в дулото на насочено към тях оръжие. Когато жената най-сетне сведе очи към човека, който за малко щеше да я убие, Рап се обърна и побягна.

Не зави на първата пресечка, защото не искаше да се връща на улицата, където Исмаил бе стрелял с узито. Сигурно половината квартал надничаше през прозорците и мнозина се бяха обадили в полицията. Затова продължи направо с притиснат отстрани на тялото пистолет. След малко свърна рязко надясно и спря. Задъхваше се, но все още контролираше дишането си. Прибра пистолета в кобура и потърси място, където да обърне якето си. На няколко метра напред имаше навес, предоставящ някакво укритие. Рап се скри в тъмното, съблече якето и го обърна от другата страна, от която беше жълтеникавокафяво на цвят. Хвърли очилата с черни рамки, които носеше, и приглади косата си с гел, преди отново да излезе на открито. Върна се на ъгъла, от който току-що бе дошъл. В далечината вече се чуваха полицейски сирени.

Спокойно пресече улицата, като се огледа наляво. От това разстояние още можеше да различи жената, вече заобиколена от трима-четирима души. Престори се, че не ги е видял. След като се увери, че улицата е пуста, ускори крачка, но не толкова, че да събуди подозрения. Приличаше на човек, излязъл да се разходи. Реката беше на около една пресечка. Шумът от сирените се усилваше, но това не го притесняваше. Първо щяха да огледат тялото и щетите, причинени от автомата на либиеца, и едва след това да търсят заподозрени.

Рап стигна до реката, която на това място бе доста широка. Свърна надясно и след като се огледа, за да се увери, че никой не го гледа, небрежно пъхна ръка под якето си и взе беретата, с която беше убил Исмаил. Когато навлезе в тъмното пространство между две улични лампи, извади пистолета и с бързо движение го хвърли в леденостудената вода. След още една пресечка се отърва и от второто си оръжие. Тогава дойде моментът да вземе едно важно решение. На другия бряг на реката, само на около километър, се намираше женевското летище. Ако побързаше, можеше да хване последния полет за Париж.

Летищата обаче винаги го изнервяха. Навсякъде имаше камери, полицаи и ако искаше да си купи билет, човек трябваше да покаже паспорт, а това оставяше следа. Фалшивите му самоличности бяха за краен случай, не за удобство. Затова Рап се върна при взетата под наем кола и си преговори лъжите, които щеше да каже на полицията, ако го спрат. За щастие не се наложи. В района гъмжеше от полицейски коли, но всички отиваха към местопрестъплението. По пътя не видя нито една, която да обикаля в търсене на подозрителни лица. Когато се качи в колата, погледна часовника си. От престрелката около пощенската кутия досега бяха изминали четири минути и трийсет и седем секунди. Никак не беше зле.

След като седна зад волана, имаше много възможности за действие. Според първоначалния план трябваше да влезе във Франция и да отиде до Лион, но беше твърде афектиран и понеже граничният пункт бе съвсем наблизо, властите може би вече търсеха човек с неговия външен вид. Наистина, нямаше никакви улики, които да го свържат с убийството на Исмаил, но защо да рискува?

Рап не беше сигурен, че ще успее да се успокои достатъчно, докато стигне границата. Истината бе, че преживяното започваше да му се отразява. Не изпитваше безпокойство и не му се гадеше, просто адреналинът му се беше покачил, както след вкарването на решителен гол. Пусна радиото и потегли обратно към Цюрих. Мислеше си за Грета, но нямаше да има време да се срещнат. Трябваше да хване първия полет за Париж или Истанбул, а после — към Дамаск.

Стигна в Цюрих малко преди четири, спря в паркинга на фирмата за коли под наем и се опита да поспи до началото на работното време в шест. Не успя да заспи и просто поседя на наклонената назад седалка, анализирайки всяка секунда от случилото се с Исмаил. Търсеше грешките си и разсъждаваше как би могъл да ги избегне, но както обичаше да казва треньорът му в гимназията: „Победата си е победа. Няма значение по какъв начин си я взел.“

В крайна сметка това беше най-важното. Рап беше победил, Исмаил бе загубил. Когато слънцето започна да се показва, той огледа бетонния паркинг и се замисли, че един ден може да е на мястото на либиеца. През следващите няколко часа размишлява как би могъл да избегне тази съдба. От Цюрих до Истанбул, после през Дамаск и по целия прашен път насам, проиграва в главата си различни сценарии. Какво би могъл да направи Исмаил и как би могъл да реагира той, ако либиецът беше постъпил по различен начин?

Изтощението започваше да го надвива. Рап се прозина широко и в този момент младежът му даде знак да се приближи. Рап поздрави на френски. Момчето едва ли имаше повече от шестнайсет години. Мич се усмихна, като потупваше в такт по волана и дъвчеше дъвка.

— Цел на посещението? — попита хлапето с отегчения глас на човек, на когото се очертава цял ден да виси на слънце, да диша автомобилни газове и да повтаря безброй пъти един и същи въпрос.

— Бизнес.

— Какъв?

— Софтуер.

— Какво е това?

— Компютърни неща.

Рап извади лъскавата брошура, която бе поръчал от една френска софтуерна фирма. Показа я на момчето, което вече започваше да се отегчава от разговора.

— Тази музика ми харесва.

— Наистина ли? — изненада се той. — Всеки ден ли си тук?

Момчето кимна.

Рап погледна прашния касетофон на младежа. Пресегна се и извади касетката от уредбата на колата. Пъхна я в кутията и я подаде на момчето.

— Слушам я цяла седмица. Ето, забавлявай се. Ще си я взема, когато се връщам след няколко дни.

Момчето се зарадва и свали автомата към земята.

— Благодаря… За тебе… днес на половин цена.

Показа му пет пръста.

Рап даде пет долара, усмихна се, включи на скорост и потегли. След двайсет минути стигна до тайната квартира. Като си спомняше историите на Хърли, малко се изненада, че не срещна повече въоръжени мъже. Съгласно правилата, които бе научил по време на обучението си, мина веднъж покрай сградата, без да се заглежда прекалено. Единственото, което искаше сега, бе да поспи, но предпазните мерки можеха да му спасят живота, затова отмина, направи един кръг в квартала, върна се и огледа улицата в двете посоки.

Пететажният жилищен блок не се открояваше с нищо сред околните сгради. Рап беше твърде уморен, за да се интересува от архитектурните достойнства на постройката. Стигаше му да има преден и заден вход. Спря колата, взе куфара си и влезе. Не носеше оръжие, поне за момента, затова нямаше много възможности. Тръгна нагоре по стълбите. Ако имаше клопка, просто щеше да се предаде и да легне да спи. На петия етаж беше чисто. Имаше три врати отляво и три отдясно. Двете най-крайни отдясно бяха на тайната квартира. Поне така мислеше отначало. Рап провери первазите над касите на двете врати, но нямаше нищо. Провери двете отсреща и намери два ключа. В този момент си спомни, че трябваше да влезе през задния вход на сградата.

Това го накара да се стъписа. Отново се замисли, че един ден може да сподели съдбата на Исмаил. Каза си да се успокои, да не бърза. Погледна часовника си. Показваше два и единайсет. През изминалото денонощие не беше спал, а предишното — само няколко часа. Влезе в апартамента, затвори и заключи след себе си. Едва държеше очите си отворени, но събра сили да извади гумената тапа и да я пъхне под вратата. Без да прави пълен оглед на жилището, отиде в спалнята и отвори дрешника. На пода вътре имаше куфар, подобен на онзи от Истанбул. Рап го постави на леглото, отвори го и намери три пистолета „Берета 92F“ със заглушители и резервни пълнители. Куфарът беше същият.

Зареди единия пистолет и прибра куфара. С последни сили се съблече по боксерки и се пъхна под завивките на голямото легло. Пъхна пистолета под възглавницата и се запита кой е този непознат човек, който пътува от град на град и им доставя оборудването. Щеше ли някога да се срещне с тази мистериозна личност? Сигурно не. Както обичаше да казва Хърли, от тях се очакваше да знаят само онова, което трябва, а такива бяха малко неща. Рап започна да се унася, макар че очакваше Хърли и Ричардс да се появят всеки момент. Колкото и малко да успееше да поспи, пак щеше да му е полезно.