Винс Флин
Всичко е лично (21)

20.

Истанбул, Турция

От всички промени, които Рап трябваше да направи през шестте месеца на обучението си, най-трудно бе да свикне със самотата. С постепенното навлизане в новия занаят той все повече се изолираше от приятелите си. Голямата промяна не беше в това, че не ги виждаше достатъчно често. Основното бе духовното отчуждение. С всеки изминал ден те имаха все по-малко общо помежду си. Животът му ставаше все по-уединен.

Рап бе имал сравнително нормално детство. Беше израсъл в хубаво предградие на средната класа във Вашингтон и не вършеше големи пакости. В училище се справяше добре, макар че някои предмети, като френския, му бяха доста по-лесни от точните науки. Ставаше най-добър във всеки спорт, с който се захванеше, и това му осигуряваше уважението на другите деца. Имаше само един недостатък, и то доста сериозен.

Когато беше на тринайсет, баща му внезапно почина от инфаркт. Това бе тежък удар, но Рап не изпадна в отчаяние и не се затвори в себе си. Истината бе, че баща му не се занимаваше много с него. Беше влюбен в работата си, а през уикендите обикновено играеше голф. В никакъв случай не беше лош баща. Бе справедлив и искрен към двете си момчета и доколкото Рап можеше да определи, не изневеряваше на майка му и се отнасяше към нея с цялото уважение, което тя заслужаваше. Не беше нито добър, нито лош — просто баща.

Рап имаше няколко добри приятели в квартала и баща му се беше проявил като достатъчно предвидлив да си направи застраховка „Живот“, тъй че животът на семейството не се промени много. Единствените неловки моменти се получаваха на събиранията след състезание, когато само Мич идваше сам и неизменно го обземаха спомени за уикендите с баща му, но през останалото време основните му грижи бяха свързани с майка му и малкото му братче.

Най-голямата промяна настъпи в личните му контакти. Рап винаги беше търсил стабилност във връзките си. Приятелите му станаха по-важни от всякога. Не че преди това не бяха важни, просто не се беше замислял за това. Достатъчно бе да излезе на улицата, да се качи на колелото и на една-две пресечки от дома си можеше да поиграе баскетболен или бейзбол. Смъртта на баща му го накара да осъзнае, че времето не чака. Рано или късно всеки умира. Някои по-рано, други по-късно, но нямаше как да се избегне и тъй като не разчиташе много на прераждането, той си даде сметка, че човек трябва да се възползва максимално от живота. Това го подтикна да се фокусира с удивителна целенасоченост върху приятелствата и интимните връзки в младостта си.

Тогава се появи Мери. Срещнаха се, когато Рап беше на шестнайсет. Той играеше бейзбол, а тя тичаше на стадиона. Не можеше да каже дали се влюби в нея от пръв поглед, защото още не знаеше какво е любов, но чувството не приличаше на нищо друго, което бе изпитвал. Като че ли всички силни емоции, които познаваше, го заляха като мощна вълна и това го уплаши до смърт, защото за първи път в живота си усещаше, че губи контрол. За щастие тя бе човек, здраво стъпил на земята, и прояви достатъчно разум, за да не го измъчва прекалено много. Баща й бе капитан на военен кораб и голям любител на лакроса. Имаше три дъщери и затова с ентусиазъм посещаваше мачовете на Рап. Рап и Мери бяха гаджета в гимназията, после заедно отидоха в колежа в Сиракюз, където тя се състезаваше в отбора по лека атлетика и в крайна сметка бе приета във Висшето училище по обществени комуникации в Нюхаус. Искаше да стане спортен коментатор. Една студена декемврийска нощ през 1988 г., когато Мери се прибираше от обучение в чужбина, самолетът й бе взривен във въздуха над Шотландия. Загинаха всичките 259 пътници и хора от екипажа плюс още 11 души на земята. Терористичната атака, влязла в историята като „Трагедията от Локърби“, беше съкрушителен удар за Рап.

Двамата с Мери вече правеха планове за живота си заедно. Говореха за деца, за амбициите и страховете си, но нито за миг не допускаха, че единият от тях може да го няма. Ако смъртта на баща му почти не му се отрази, този път се случи точно обратното. Рап бе съсипан. Беше се върнал у дома за Коледа и се канеше да тръгва, за да вземе Мери от летището. Странно, но когато научи новината, той не се усъмни, не отказа да приеме истината, не поиска доказателства. Новината за атентата вървеше по всички канали и нямаше съмнение, че Мери е била на борда. Беше му се обадила от „Хийтроу“, преди да се качи.

През първата седмица Рап не беше на себе си. Отказваше да се вижда с когото и да било, дори с родителите й, и излезе от мазето чак в деня на погребението, избръснат и с костюм и вратовръзка. Майка му и брат му Стивън го придружиха до църквата, където седя през цялото време като вцепенен. По време на службата обаче се случи нещо забележително. Шокът, болката, мъчителното самосъжаление от това, че никога повече няма да я види, никога повече няма да я докосне, никога повече няма да усети аромата й и така нататък — списъкът продължаваше до безкрай — го заляха като мощна вълна, заплашваща да го удави.

Докато седеше на църковната скамейка, заобиколен от разплакани хора, от толкова много скръб, на Рап изведнъж му се прииска да се махне от всичко това. Той не желаеше да сподели мъката си с тези хора. Никой от тях не познаваше Мери, както я познаваше той. С нея бяха умрели и всичките му мечти. Животът му се бе преобърнал, беше разбит. Рап никога не беше изпитвал самосъжаление и сега от това му се повдигаше.

Той взе жалките си, егоцентрични чувства и ги запрати в най-затънтеното кътче на душата си. Като заместител остави единственото, което имаше на разположение — гнева. Този гняв бавно го обгърна като рицарска броня. За първи път, откакто научи новината за смъртта на Мери, Рап видя изход за себе си. Слаба светлина в дъното на тунела. Не знаеше какво е това, но знаеше, че трябва да върви натам. Това бе единственото, в което виждаше някаква надежда. Всички тези хора около него можеха да седят и да се самосъжаляват. Не и той. Той искаше да причини болка на някого. Искаше да накаже някого. Не знаеше как ще постигне целта си, но беше сигурен, че иска да убие хората, виновни за взривяването на самолета. Рап нямаше представа дали това е правилно или не, но не му дремеше. Знаеше само че гневът ще му помогне да преодолее болката.

Между Рап и Хърли бе възникнала силна взаимна омраза. Психиатърът му беше казал, че това няма значение, стига да са обединени от общата омраза срещу врага. От първата им среща бяха изминали шест странни месеца и сега, като се замислеше, Рап се чудеше как се е отървал без сериозни поражения. Младостта го зареждаше с кураж, но от сегашната му гледна точка всичко изглеждаше различно. Чувстваше се като въжеиграч, на когото са казали да не поглежда към земята. Правиш стъпка след стъпка по въжето и едва когато стигнеш до другия край, осъзнаваш какво си направил и започваш да си мислиш, че сигурно си луд, за да се захванеш изобщо с такова нещо.

Той не можеше да посочи в кой ден и час инструкторите решиха да прекратят физическите и психическите издевателства. На тяхно място дойде осемнайсетчасово ежедневие, подредено минута по минута, напомнящо по-скоро на учебен процес, отколкото на военно обучение. Пак имаше дълги кросове, лицеви опори и коремни преси, но целта вече бе да поддържат бойците в максимално добра форма, а не да ги принудят да се откажат. Най-тежък беше денят, след като счупи ръката на Виктор.

През първата седмица всяка сутрин ставаха в пет. Рап нямаше нужда от будилник. Скачаше от леглото още щом чуеше отварянето на вратата, но в деня след схватката с Виктор някой обърна леглото му и той се изтъркаля на прашния под. След тежкото приземяване се изправи замаян. Все още беше тъмно и той бе скован от съня, затова ударът му дойде изневиделица. Някой го фрасна в слънчевия сплит и той се преви на две; следващият удар уцели лявото му око. Рап се просна на земята, като отчаяно се опитваше да си поеме въздух подобно на голям шаран, изваден от водата.

Лампите изведнъж светнаха и върху него се изсипа порой от псувни. Злобният дъртак стоеше надвесен над него със стиснати юмруци и самодоволно изражение на лицето. Ако Рап имаше оръжие в този момент, сигурно щеше да го застреля. Старикът заповяда на петимата младежи да излязат навън и през следващите четири часа ги подложи на невъобразими изпитания. Единият припадна от изтощение, а друг просто каза, че се отказва. Останаха само Рап и Фред. Тогава копелето насочи цялото си внимание върху Рап. До обяд остана само той. Това, което преля чашата, беше един нерегламентиран удар по тила.

— Ако още веднъж ме удариш така, ще те пратя в болницата — заплаши Рап.

Дъртакът му заповяда да се върне в бараката и двамата отново стъпиха на тепиха. Този път Рап загуби по правилата. Поне така си мислеше отначало. Докато лежеше на постелката окървавен и изтощен, той си даде сметка какво всъщност е станало. Старикът не беше убеден, че ще успее да го надвие, ако се бие по правилата, затова се бе погрижил да го омаломощи. Беше го изхвърлил от леглото в четири и издевателства над него осем часа, за да изцеди силите му. При тези условия Мич нямаше шанс. Старият мръсник приемаше нещата лично, а това не се вписваше в представите на младежа за организацията, в която искаше да влезе. Всичко това започваше да му намирисва на гнило. Рап се изправи, каза на дъртака точно какво мисли за него и си тръгна.

Събра багажа си и беше вече на вратата, когато се появи психиатърът. Той се опита да го убеди да не си тръгва и когато не успя, направо започна да му се моли да остане. Рап беше непреклонен, затова Люис разкри всичките си карти. Представи се официално и призна, че Виктор наистина е бил един от инструкторите. Обясни, че лично се е противопоставил срещу инфилтрирането му сред обучаемите. Рап го попита за името на злобния дъртак, но Люис отговори:

— Ако останеш до края на обучението, ще разбереш кой е, но дотогава не мога да ти кажа.

Когато Рап се заинати, психиатърът обясни, че макар и не особено приятен за компания, старикът е един от най-способните в техния занаят. Увери го, че вече няма да има мръсни номера и отсега нататък ще се съсредоточат върху истинското обучение. Рап още се колебаеше. Той просто не виждаше как злобният дъртак би могъл да промени поведението си. Почувствал неувереността му, Люис каза:

— Ти си един от най-способните, които съм виждал. Наистина можеш да ни бъдеш полезен. Това отчасти обяснява защо той е толкова безкомпромисен към теб.

Рап най-сетне склони. Бяха останали само двамата с Фред. Пак започваха всеки ден с тренировка, но останалото време прекарваха в класната стая, в бараката, на стрелбището или на тренировъчните полигони в Ричмънд и в Атланта. Упражняваха уменията си срещу случайни мишени — нищо неподозиращи бизнесмени. Следяха ги, наблюдаваха всяко тяхно движение, дебнеха удобна възможност да ги ликвидират. Люис и старикът анализираха и критикуваха действията им.

В къщата край езерото им беше разрешено да говорят само на арабски. Усъвършенстваха бойните си умения с всяко оръжие, което човек може да си представи. Най-голямо внимание отделяха на боравенето с нож и пистолет, но учеха и как да откриват потенциално смъртоносни предмети във всяко помещение, в което влезеха. Не минаваше ден, без злобният дъртак да им напомни крайната цел на обучението им — да се превърнат в хладнокръвни убийци. Учеха физиология, за да знаят най-добрите начини да убиеш или обезвредиш човек. Станаха отлични стрелци с всякакви оръжия и с двете ръце. Усвояваха методи за измъкване и укриване, боравене с експлозиви и тънкостите на шпионажа.

В последния етап от обучението им казаха, че ако се случи нещо с тях, остават сами. Посолствата и консулствата бяха забранена територия. Американските власти не подозираха за съществуването им и със сигурност нямаше да тръгнат да ги спасяват, ако попаднат в беда. Злобният дъртак ги попита дали приемат това условие. Ако не, можеха да си тръгнат веднага, без никой да ги упреква за нищо. Почти без да се замислят, Фред и Рап заявиха, че разбират необходимостта от тази изолация. И двамата бяха в играта.

Тогава Хърли се представи официално и им каза, че вече могат да разкрият истинската си самоличност. Двамата го бяха сторили още преди няколко месеца, но сега се представиха, сякаш го правеха за първи път. След това трябваше да запомнят дълъг списък от адреси и телефонни номера в Европа и Близкия изток. Не минаваше ден, без Хърли да им напомни, че правителството на САЩ не подозира за съществуването им. Ако ги заловяха за престъпна дейност в чужда страна, никой нямаше да ги защити. Никой нямаше да изпрати спасителен отряд или да използва дипломатически канали за освобождаването им. Колкото и често да слушаше тези предупреждения, Рап не се замисляше много за тях, защото не допускаше възможността да бъде заловен.