Винс Флин
Всичко е лично (36)

35.

Цюрих, Швейцария

Както беше предсказал Хърли, минаха през границата безпроблемно. Кой би се усъмнил в трима сериозни, намусени англоговорящи бизнесмени с хубави костюми и лъскава кола, преминаващи от една богата европейска държава в друга, още по-богата. Продължиха по криволичещия път към банковата столица на света и докато слънцето се издигаше над хоризонта, Хърли обясни с повече подробности в какво се състои задачата им. След още четирийсет минути стигнаха Цюрих. Хърли каза на Рап от кой изход да излезе и къде да завие. След няколко минути спряха пред портите на голямо имение.

— Какво е това, посолство ли? — попита Мич.

— Не — усмихна се Хърли. — Това е домът на един стар приятел.

Едва бяха спрели и тежката черна порта със златни орнаменти започна да се отваря. Рап бавно навлезе по чакълестата алея. Лехите в градината бяха голи, а изящно оформените чемшири — увити със зебло, за да ги предпази от тежките, мокри снегове, характерни за този сезон. Имението сигурно беше прекрасно през лятото. Къщата приличаше на някоя от посланическите резиденции, с които бе осеяна околността западно от Вашингтон. Хърли го накара да обиколи отзад, където вратата на една празна гаражна клетка ги чакаше отворена.

Карл Олмайер ги посрещна в библиотеката. Беше висок, слаб мъж с величествено излъчване. На пръв поглед приличаше повече на англичанин, отколкото на германец, но силният му акцент го издаваше. Носеше елегантен костюм с жилетка. Хърли накратко им беше разказал за домакина. Бяха се запознали в Берлин. Олмайер бе сред онези щастливци, оцелели след Втората световна война, но имаше нещастието фермата на родителите му да се намира на трийсет километра източно, а не западно от столицата. Беше получил началното си образование от йезуити, които му втълпили, че Бог очаква от него да се усъвършенства непрекъснато. Както е казано в Евангелието на Лука, стих 12:48: „И от всеки, комуто много е дадено, много и ще се изисква.“ Тъй като Олмайер бе талантлив математик, от него изискали много. Когато бил на шестнайсет, руските танкове дошли по същия черен път, по който само няколко години преди това били минали германските, но в обратната посока, разбира се. И със себе си донесли смърт и разрушение.

Две години по-късно кандидатствал в престижния Хумболтов университет в контролирания от руснаците Източен Берлин. През следващите три години станал свидетел как руската тайна полиция арестува един след друг негови преподаватели и състуденти и ги изпраща в Сибир заради единственото прегрешение, че са дръзнали да критикуват комунистическия режим. От великия университет, обучавал навремето държавници като Бисмарк, философи като Хегел и физици като Айнщайн, останала една гола фасада.

Сгради, пострадали от бомбардировките, стояли така, без никой да направи опит да ги възстанови. В същото време на запад американците, британците и французите усилено възстановявали разорената страна. Олмайер осъзнал, че комунизмът е една голяма лъжа — банда скотове вземат властта в името на народа само за да потискат този същия народ, който твърдят, че представляват. Хърли им изрецитира наизуст максимата на Олмайер, че „форма на управление, която репресира, затваря и ликвидира онези, които не са съгласни с нея, в никакъв случай не може да бъде власт на народа“.

В следвоенните години обаче, след смъртта на милиони хора, народът не искал повече да воюва. Затова Олмайер си траел и чакал. След като се дипломирал като икономист, избягал в американския сектор. Няколко години по-късно, вече като банков чиновник, случайно се запознал с един нахакан млад американец, който мразел комунистите дори повече от него. Това бил Станли Албъртъс Хърли и между тях се създало приятелство, далеч надминаващо общата им омраза към комунизма.

Когато видя стария си приятел, Олмайер заряза всякакви официалности и скочи от стола си да го приветства. Стисна дланта му с двете си ръце и започна да го хока на немски. Хърли не му остана длъжен. След кратка размяна на остроумия Олмайер погледна двамата младежи и каза на английски:

— Това ли са двамата, за които ми разправяше?

Приятелят му кимна:

— Да. Това са Майк и Пат.

— Да… сигурно — усмихна се Олмайер и им подаде ръка, без нито за секунда да повярва, че това са истинските им имена. — Не мога да ви опиша колко се вълнувам, че ви виждам. Стан ми каза, че сте двама от най-добрите, които е срещал от години.

Немецът забеляза изненадата върху лицата на двамата младежи. Той също се престори на учуден и се обърна към Хърли:

— Нещо, което не трябваше, ли казах?

Хърли не изглеждаше очарован от приказливостта на приятеля си.

— Моля да извините стария ми приятел — продължи Олмайер, като постави ръка върху рамото му. — Стан не умее да изразява възхищението и привързаността си. Така няма да му е съвестно, когато ви бие по главите.

Младите мъже се засмяха. Хърли остана сериозен.

— Моля, разполагайте се. На онази масичка има кафе, чай, сок и пресни кифли. Ако се нуждаете от още нещо, не се стеснявайте да си поискате. Със Стан имаме малко работа, но няма да продължи дълго. Съветвам ви след това всички да поспите. Ще останете за вечеря… нали?

Олмайер се обърна към приятеля си за отговор.

— Надявам се.

— Хайде, без увъртане. Задължително ще останете.

Хърли не обичаше да поема ангажименти.

— С удоволствие бих останал, но не се знае какво може да изникне през деня.

— Така е. Ще наредя да приготвят частния ми самолет, та утре сутринта да можете да отлетите за което място кажете. Но задължително ще останете за вечеря. Не приемам отказ. Имаме много да наваксваме заедно, пък и трябва да разкажа на тези момчета за нашите приключения.

— Не съм сигурен, че идеята е добра.

— Глупости.

Олмайер махна небрежно, сякаш притесненията на Хърли бяха абсолютно безпочвени. Погледна куфарчето в ръката му и попита лукаво:

— Носиш ли шифрите.

— Не… бих целия тоя път от Хамбург само за да видя грозната ти физиономия. Разбира се, че ги нося.

Германецът се разсмя сърдечно, после се обърна към Рап и Ричардс:

— Виждали ли сте някога толкова нацупен човек?

— Не — без колебание отговори Рап, докато Ричардс само поклати глава.

Когато двамата младежи отидоха в другия край, за да хапнат нещо, в стаята влязоха още двама мъже. Бяха около четирийсетгодишни и имаха вид на бизнесмени. Вероятно банкери. Четиримата с Хърли и Олмайер застанаха около масивното бюро и възрастният германец започна да дава заповеди на немски. След четирийсет минути двамата непознати излязоха, всеки с по една купчина листове.

Точно в девет получиха обаждане, че седемнайсетте сметки са източени, но това беше само началото. През следващите три часа компютрите продължиха да извършват банкови преводи. Всяка сметка се разделяше на три нови, после на още три, докато се получиха общо 153 нови влога. Парите преминаваха от едно място на друго, през офшорни сметки в Кипър, Малайзия, Хонконг и на Карибските острови. Всеки превод изяждаше по няколко процента за банкови комисиони, но на Хърли не му пукаше. Нали играеше с чужди пари. Най-важното бе да заличат максимално добре следите си. При толкова много различни законодателства и юрисдикции за разгадаването на плетеницата щяха да са необходими цяла армия адвокати и години работа. До обяд броят на сметките намаля на пет с общ баланс от 38 милиона долара.