Винс Флин
Всичко е лично (38)

37.

Цюрих, Швейцария

Рап и Ричардс пропуснаха най-вълнуващата част. След прехвърлянето през няколко часови пояса и няколкото безсънни нощи и двамата приеха поканата на Олмайер да поспят. Рап събра сили само колкото да съблече костюма и да дръпне завивките. Дори не направи опит да си измие зъбите. Просна се по очи в голямото легло и тутакси заспа. Понякога му се случваше. Просто лягаше, затваряше очи и „лека нощ, Мич“. Единственият проблем идваше, когато се събудеше. Като лежеше по корем, кръвта от синусите се събираше около очите му.

Лежеше с ръце, свити под тялото. Отвори едното си око и се замисли за вечно допълващите се противоположности — животът и смъртта. Почуди се дали е нормално да мисли за това толкова много и дали не трябва да каже на Люис при следващата им среща. Ако имаха следваща среща, разбира се. Тази мисъл го накара да се усмихне. Не можеше да разбере защо мисълта, че някой иска да го убие, толкова го забавлява. Може би защото който и да беше бъдещият му убиец, той нямаше да има никаква представа каква е неговата битка. Рап не беше споделял мислите си с никого, дори с Люис и Кенеди, но този занаят му се удаваше и той постоянно се усъвършенстваше.

Едва двайсет и три годишен, той вече познаваше смъртта отблизо. Първо баща му, после Мери. А преди по-малко от седмица бе погледнал в очите човека, когото смяташе да убие, и дръпна спусъка. И когато гледаше как животът напуска лицето на жертвата, не изпита нищо. Нито вина, нито жал, нито безпокойство. Бе обхванат от абсолютно спокойствие. Накрая, снощи, странното проникване в дома на Дорфман. Когато кандидатстваше като доброволец при Кенеди, не си представяше, че ще върши такива неща. Хиляди пъти бе сънувал убийства като това на Шариф, но никога не си беше представял, че ще застреля в главата някого, който прегръща любимия си пудел.

Внезапно, без да вземе съзнателно решение, Рап скочи от леглото, легна и започна да прави лицеви опори. Замисли се за старата максима: „Ако не живееш на пълни обороти, значи умираш.“ Доставяше му удоволствие да живее. Той бързо направи петдесет лицеви опори, после се обърна и направи петдесет коремни преси. След това реши да излезе да потича. Извади екипа си. Часът беше 16:37. Маратонките му бяха чисто нови, защото старите бе изхвърлил при изтеглянето си от Истанбул. Предположи, че в толкова голяма къща ще има зала за фитнес, и се оказа прав. Един служител от прислугата го беше чул да слиза по стълбите и го посрещна във фоайето. Заведе го на горния етаж, по коридора пред спалнята му до едно помещение в другото крило на сградата. Стаята имаше три прозореца, обзаведена с пътека за тичане, велоергометър и гребна машина, а също универсален тренажор и лежанка за щанги.

Рап се качи на пътеката, нагласи програмата за планински терен и включи апарата. В продължение на трийсет минути рампата ту се вдигаше, ту се смъкваше, но това не повлия върху скоростта на тичането му. Когато цифровият дисплей показа, че е пробягал седем километра, Рап спря пътеката и скочи от нея. Беше задъхан и изпотен. Не му остана време да си почине. Приведе се, опря ръце върху коленете си и тъкмо се чудеше дали ще повърне, когато тя влезе. Рап се изправи с мъка и се опита да си поеме дълбоко въздух.

— Ето къде сте били — каза момичето на перфектен английски. — Навсякъде ви търсих.

Рап не успя да скрие изненадата си. Пред него стоеше може би най-красивата жена, която някога бе виждал. Все още задъхан, той понечи да каже нещо, но бързо се отказа. Отново започна да му се повдига и ако не отвореше някой прозорец, имаше опасност да повърне пред красавицата. Вдигна показалец.

— Извинете ме.

Отвори един прозорец и вдиша дълбоко свеж въздух. Гаденето му понамаля.

— Съжалявам — каза и отново се обърна към жената. — Излязъл съм от форма.

Русокосата красавица постави ръце на кръста си и го огледа изпитателно.

— Не виждам нищо лошо във формата ви.

Рап се засмя смутено и като не се сети какво друго да каже, измънка:

— Вие също изглеждате добре… тоест не изглежда да имате нужда от тренировка… искам да кажа.

След като изрече това, си помисли: „Глупак такъв!“

— Благодаря — отговори тя и белите й зъби блеснаха.

Тогава Рап забеляза трапчинката на брадичката й. Външността й толкова го беше смаяла, че още не можеше да оцени чертите й поотделно: сините очи, платиненорусата коса, вързана на опашка, високите скули като на скандинавска богиня. Всъщност нали и немците спадаха към северните народи? Изящно чипо носле. Необяснимо, но трапчинката на брадичката й му направи най-силно впечатление.

— Дано ме прати да ви търся.

Ето защо му изглеждаше позната. Олмайер имаше същата трапчинка. На нея, разбира се, й отиваше много повече. Рап се усмихна и й подаде ръка.

— Аз съм Мич… тоест Майк.

„За бога, овладей се“ — смъмри се.

— Грета. Приятно ми е да се запознаем.

Усмивката й накара коленете му да се подкосят. „Колко типично“ — помисли си. Представи си Грета с плитки, кожен брич и бяла блуза с дълбоко деколте и две петна от бира отпред. „Какво ми става, по дяволите?“ Тя леко присви очи и погледна ръката си, която той все още стискаше.

— О, извинявайте — смотолеви Рап и я пусна.

Отиде при полицата с кърпите и взе една за Грета, но вместо да й я подаде, започна да бърше ръката си.

— Много съжалявам.

Тя се засмя смутено и взе кърпата от него.

— Дядо поръча да ви кажа, че аперитивът ще бъде сервиран точно в шест в библиотеката. Сакото и вратовръзката са задължителни. Той определя правилата, не аз.

— Добре — отвърна Рап; после, подтикнат от някаква подсъзнателна нужда да чува гласа й, добави: — Вие какво ще облечете?

Тя сбърчи носле:

— Забавен сте.

След това се обърна и излезе. Рап стоеше като вцепенен. Не знаеше как е възможно, но отзад изглеждаше толкова добре, колкото и отпред. Носеше дънки с крачоли, напъхани в кафявите й кожени ботуши за езда. Вратата се затвори и изщракването на бравата го изкара от транса. Той си удари две плесници.

— Осъзнай се, глупако. Не си на петнайсет.

Опита се да довърши тренировката, но мислите му бяха другаде, затова се върна в спалнята, взе студен душ и отново се замисли за Грета. Любов, съжителство… откакто бе изгубил Мери, не се бе замислял за тези неща. От време на време излизаше с някоя жена, но отношенията им бяха чисто физически. Всички искаха да го поправят, сякаш беше повреден. Там бе проблемът. Те знаеха кой е и че е изгубил училищната си любов в терористичната атака, която толкова покруси Сиракюз. Като капитан на националния отбор по лакрос в учебно заведение, отдаващо огромно значение на спорта, на практика всяко момиче можеше да бъде негово. За жалост рано или късно всички решаваха да говорят за чувствата му, интересуваха се как се справя със загубата и мъката. Нямаше нищо по-отблъскващо. Чувствата му, личната му трагедия не засягаха никого другиго освен него.

Оттогава бяха минали четири години. Може би точно това се случваше сега. Времето наистина лекуваше. А може би беше заради Шариф и Дорфман. Може би това, че бе запратил телата им в бездънната яма на съзнанието си, му помагаше да преодолее болката. Или просто красотата на Грета бе толкова ослепителна, че го накара да забрави за миг миналото. Не, не можеше това да е причината. Поне не единствената. През последните няколко години беше срещал достатъчно красиви жени и никоя от тях не го бе поразила така.

Рап върза вратовръзката си пред огледалото и реши да не мисли повече за това. Нека си остане загадка. Може би всички причини, за които се сещаше, бяха верни, може би само някои. Какво значение имаше? Той почувства нещо, което не беше изпитвал от години и не беше сигурен, че ще изпита отново. Моментна симпатия или любов от пръв поглед, нямаше представа какво. Не искаше да повярва, че е било второто. По-скоро чист нагон. Това бе нормално за двама млади, пълни със сексуална енергия. Имаше ли шанс да е изпитала същото? Рап си спомни погледа й, когато го оглеждаше.

Погледна отражението си и попита на глас:

— Какво значение има? Утре си тръгвам. Отивам на сафари.

След тези думи стегна възела и реши да се наслаждава на вечерта. Да забрави вчера и утре, болката и задълженията и просто да се опита да живее като нормален човек поне за една нощ.