Винс Флин
Всичко е лично (56)

55.

Москва, Русия

Швец нервно погледна часовника си. Чакаха тук повече от час и с всяка изминала секунди безпокойството му се засилваше. Най-малкото, не му харесваше да седи в чакалнята на директор Примаков на последния етаж в главната квартира на СВР. Всяко пътуване до тези опасни висоти беше изпитание за нервите, но в светлината на последните събития основното му притеснение сега беше как ще излезе. Съмняваше се Примаков да знае за изчезналите пари или за другите гафове, които продължаваха да се натрупват. Службата за външно разузнаване бе комплексна организация, водеща хиляди операции. Иванов се славеше като дързък мъж, който знае кога да бъде безкомпромисен и кога да се усмихва, и в годините между режима на Сталин и разпадането на СССР това би било повече от достатъчно. Сега Швец не беше толкова сигурен.

Живееха в нов свят. Боричкането за пари беше в разгара си. Олигарсите се въдеха като мухи, понесени от вятъра на децентрализацията, но не се разминаваха без проблеми. Възмущението сред селяните от явната алчност и корупция растеше и мнозина московчани все повече се бояха да не би нов тиранин като Сталин да яхне вълната на народното недоволство. Тълпата бе като древен бог, изискващ редовни жертвоприношения. Властите знаеха това и за да задоволят масите и да предотвратят излизането им по улиците, бяха готови да им хвърлят тела. Някоя и друга показна екзекуция би допринесла много за уталожването на народното недоволство.

Швец имаше план. Миналия следобед, след като насила натъпка известно количество храна в гърлото на шефа си, той започна да очертава стратегията си. Щяха да разчитат на подозрителността на Примаков към „Ислямски джихад“ и сродните му организации. На тях трябваше да припишат изчезването на парите и убийството на германския банкер. Коварният мозък на Иванов най-после заработи и той предложи да припишат на арабите и убийството на Хамди Шариф. Швец не беше сигурен, че е разумно. Той бе от младото поколение. От друга страна, Иванов се придържаше към максимата: „Ако ще е гарга, да е рошава.“

Деликатният момент беше с агента, когото смятаха да принесат в жертва. Един от информаторите им в ЦРУ бе потвърдил, че в Управлението наистина има човек на име Марк Къминс и преди да бъде преместен в Дамаск, той е работил в Москва. Ако получеше от Иванов такъв подарък, Примаков вероятно щеше да си затвори очите за изчезналите пари. Единственият проблем беше с какво ще платят на палестинците. Иванов трябваше да убеди началника си да му осигури средства за разплащането.

След обаждането на Саяд тази сутрин ситуацията стана още по-интересна. Той обясни, че вече държи още двама американци, които били изпратени, за да преговарят за освобождаването на агент Къминс. Единият от тях бил дребна риба, но за другия арабинът твърдеше, че е от хората, които ти се случва да заловиш веднъж в живота. Въпреки настояването на Иванов обаче Саяд отказа да даде повече подробности. Каза, че иска да обсъдят нещата на четири очи, когато руснаците пристигнат в Бейрут. Пак не спомена нищо за Дорфман и изчезналите пари.

Мълчанието на сирийския агент относно източените влогове накара Иванов да преосмисли плановете си. Дали „Ислямски джихад“ и „Фатах“ бяха престанали да се боят от него? Дали не бяха отблъснати от липсата на стройна организация в Русия. С годините между различните палестински групировки бяха възникнали доста конфликти и Саяд бе извлякъл голяма изгода от търговията с оръжие. Дали оня мафиот Мугния не беше решил да вземе каквото му се полага? Може би той бе убил Дорфман и бе откраднал парите, за да затвърди позицията си и да покаже среден пръст на Иванов.

Тези мисли накараха заместник-директора да посегне към водката, но Швец го спря. Срещата с Примаков бе уговорена за след час и Иванов трябваше да остане трезвен. Швец също осъзнаваше проблема. Каква друга би могла да бъде причината Саяд да не споменава нищо за източените депозити? Ако и неговите пари бяха изчезнали, би трябвало да иска отговори. Единствената логична причина за мълчанието му беше, ако самите араби бяха източили влоговете и сега чакаха руснаците първи да повдигнат въпроса.

Иванов допускаше, че са откраднали от Дорфман цялата дискредитираща информация за него. За всичките му банкови сметки и как е лъгал собствените си началници с милиони долари от оръжейните пратки чрез посредничеството на Саяд. Само тази информация бе достатъчна, за да го погуби. Ръцете му бяха вързани, поне за момента. Швец го посъветва да продължи да се преструва, че не знае нищо. Да отиде в Бейрут, да погледне онези мошеници в очите и да ги попита какво са направили с парите му. Да демонстрира сила така, че вече да не се изкушават да го мамят.

Идеята хареса на Иванов. Пред кабинета на Примаков той се обърна и каза на Швец да го изчака. Младият агент много добре познаваше шефа си и знаеше, че е двулична душица. Не му оставаше друго, освен да чака и нервно да поглежда часовника си. Вече се досещаше как ще постъпи Иванов. Сигурно щеше да обвини него за изчезналите пари. Вероятно беше заповядал на някого да създаде фалшива връзка между Швец и Дорфман. Така, когато всичко лъсне, Иванов можеше да се дръпне и да хвърли цялата вина върху некадърния си помощник. Швец не знаеше дали да се ядосва повече на Иванов или на себе си, че не е предвидил това по-рано. Трябваше да остави шефа си да се излежава и лично да отиде при Примаков, пък каквото ще да става.

Вратата най-сетне се отвори и Иванов се появи със стоическо изражение на лицето. Без да спира, тръгна към асансьора. Когато минаваше покрай помощника си, щракна с пръсти. Швец скочи на крака, закопча сакото си и го последва.

След като се качиха в асансьора, по-младият мъж попита:

— Е, какво стана?

— Мина добре. Той разбира какво трябва да се направи.

Швец понечи да попита още нещо, но Иванов поклати глава в знак, че тук не е мястото да говорят. След по-малко от минута, когато влязоха в кабинета му, началникът на Директорат Ес веднага се хвана за водката. Този път Швец не се опита да го спре. Беше късно следобед и самият факт, че е задържал шефа си в трезво състояние толкова дълго, бе постижение. Изчака Иванов да изпие една чаша, преди да попита:

— Какво каза Примаков?

— Вижданията му съвпадат с нашите — отговори Иванов, като разхлаби вратовръзката си. — Той много добре познава истинската същност на онези маймуни с чаршафи.

Швец беше свикнал с расистките определения на шефа си. Освен това знаеше, че Иванов е голям параноик, още повече днес. Опасяваше се, че кабинетът му се подслушва.

— Добре, какъв е планът?

— Тръгваме утре сутрин.

— Сами ли? — попита Швец, разтревожен.

— Не. — Иванов се усмихна широко. — Директорът беше доста щедър. Изпраща ни хора от спецчастите. Един отряд от подразделение „Вимпел“.

Швец не можеше да определи дали новината е добра или лоша. „Вимпел“ беше подразделение, специализирано в убийствата и саботажа.

— Защо „Вимпел“?

— Защото ни праща с пари.

— Колко?

Иванов се усмихна и показа пет пръста.

— Наистина ли? — не скри изненадата си Швец.

— Не се чуди. Сигурен съм, че са фалшиви. Може би в момента ги печатат.

Швец беше чувал слухове за нелегалната печатница на старото КГБ, произвеждаща франкове, марки, лири и долари по поръчка.

— Ами ако видят, че са фалшиви?

— След като американците не могат да ги различат, значи и палестинците няма да могат?

Швец не беше убеден в това, но трябваше да се примири.

— Не се тревожи. — Иванов постави ръка на рамото му. — Разказах му колко добре си вършиш работата. След като се върнем с тайнствените американци, със сигурност ще получиш повишение.

Швец се усмихна, макар че имаше сериозни съмнения. По-вероятно да получи място в някоя мръсна, влажна килия.