Винс Флин
Всичко е лично (40)

39.

Цюрих, Швейцария

Рап влезе в кабинета няколко минути преди шест и завари Хърли сам, с телефон в лявата ръка и чаша алкохол в дясната. Гледаше през плъзгащия се прозорец към увенчаните със снежни шапки върхове в далечината. Хърли погледна през рамо, за да види кой влиза, и продължи разговора. Рап обиколи стаята, застлана с голям персийски килим. Библиотеката беше на две нива. На втория етаж имаше балконче, позволяващо достъп до етажерките с книги, заемащи четирите стени. Върху нито една книга не се виждаше дори прашинка.

Голямата врата с дървен фурнир отляво на Рап се отвори с изщракване. Олмайер влезе широко усмихнат. Вдигна дългия си показалец и мълчаливо даде знак на Рап да отиде с него. Младежът хвърли кратък поглед на Хърли, за да види дали шефът му не иска да говори с него, но той още говореше по телефона. Последва Олмайер в съседната стаичка.

Помещението изглеждаше странно. Не на място по някакъв начин. Олмайер затвори вратата и тя изщрака злокобно. Настъпи пълна тишина. Единственият шум бе тихото бръмчене на един компютър. Рап чуваше собственото си дишане и осъзна, че помещението е шумоизолирано. Подът бе с няколко сантиметра по-висок от този на съседната стая; стените и таванът бяха покрити с изолационен слой. Зад бюрото имаше няколко черно-бели монитора на охранителната система, три реда по пет, разположени един върху друг. Пред бюрото масичка с четири обикновени дървени стола. Помещението беше и такъв силен контраст с останалата част на къщата, че Рап трябваше да е сляп, за да не му направи впечатление.

Германецът забеляза интереса на младежа и отбеляза:

— В моя занаят човек трябва да взема известни мерки.

Издърпа един от столовете, покани Рап да седне и взе една папка от бюрото си. След като я постави върху масата, сподели:

— Възхищавам се на това, което правите. Избрали сте нелек път.

Мич кимна небрежно, но не коментира.

— Съжалявате ли за нещо вече?

— Не — отговори Рап без колебание.

— Нямате проблеми със съня… нямате съмнения?

— И без това не спя много.

Олмайер се усмихна и се почеса по брадичката.

— Да, това е характерно за хората като вас.

— Хората като мен?

— Да. Ловците. Това е записано в генетичния ви код. Почти у всеки го има, наследено от прадедите ни. При мнозина инстинктът не е достатъчно силен, за да го използват. Водят заседнал живот, който не им поставя никакви предизвикателства, нито физически, нито умствени. Те, разбира се, нямат вашите способности и вашата мотивация.

В думите на немеца вероятно имаше голяма доза истина; Рап просто не се беше замислял много за това досега.

— Тук има няколко документа. — Олмайер потупа по папката. — Стан знае за тях, но не желае да научава подробностите.

— Подробностите ли? — Рап се запита какво е намислил сега Хърли.

— Работата ви е изключително опасна. Вие сте като малка лодка, закотвена в пристанище за танкери. Понякога тези огромни кораби се блъскат помежду си и претърпяват леки повреди, но за вас един такъв сблъсък може да бъде фатален. — Олмайер удари юмруци, за да илюстрира как ще се разбие лодката на Рап. — Във вашата работа ви трябва една по-особена застраховка и знаете ли защо?

Рап можеше да предположи, но Олмайер явно държеше той да говори.

— Не точно.

— Защото хората в тези танкери изобщо не се интересуват от вас. Може да изпитат съжаление за съдбата ви, но само за кратко. Танкерът, самолюбието на капитана… всичко е по-важно от вас. Това са корабите на властта. Вие сте млад и ако имате късмет, кариерата ви може да продължи още четири десетилетия. През тези години началниците ще идват и ще си отиват, политическите ветрове ще променят посоката си безброй пъти и рано или късно някой в правителството ще започне да вижда във вас проблем. Капитаните на корабите на властта не обичат неприятностите и ако за да ги избегнат, от време на време трябва да потопяват по някоя малка лодка… е, в техните очи това е напълно оправдано.

Рап имаше подозрението, че това не отива на добре.

— Какво има в тази папка?

— Това е застрахователната ви полица. — Олмайер отвори папката; за най-горния лист с кламер бе закрепен швейцарски паспорт. — Стан ме увери, че говорите перфектно френски.

Рап кимна.

— Италиански, немски, арабски?

— Италианският ми е добър, немски знам слабо, арабски — доста добре.

Олмайер кимна. Това съвпадаше с информацията, която имаше от Хърли.

— Приготвил съм ви три фалшиви самоличности. Швейцарска, френска и италианска. — Немецът извади три комплекта документи. — Трябва да запомните наизуст всичко в тези досиета и по-важно, да посетите и опознаете Париж и Милано през идните няколко седмици.

— Защо?

— В тези два града имате сейфове на ваше име, а също един в Цюрих, но за тукашния аз ще се погрижа. В тези сейфове ще можете да съхранявате определени неща. Неща, които ще ви помогнат да оцелеете, ако се наложи да излезете в нелегалност.

Рап се намръщи:

— Стан знае ли за това?

— Идеята беше негова. Също и моя. Преди години направих подобно нещо за него. — Олмайер извади един лист, на който бяха написани три имена: две френски и едно италианско. — Напишете няколко пъти всяко от тези имена, докато свикнете, преди да ви дам да се подпишете на документите.

Рап взе химикалка и започна да се упражнява да пише името Пол Жирар.

— Защо Стан не се занимава с това?

— Не иска да знае подробностите.

— Защо?

— Защото всеки във вашата професия трябва да има лични тайни.

— Дори от началника и правителството си?

— Най-вече от началника и правителството.

Рап се чудеше как ще успее да запомни подробностите за всички тези фалшиви самоличности, без да ги бърка. Хърли вече му беше дал две, а сега получаваше още три. Той написа няколко пъти всяко от имената и се подписа където трябваше.

— Във всеки сейф ще има по двайсет хиляди долара в брой и различни документи, като свидетелства за раждане, в случай че загубите някой от паспортите си, а също кредитни карти и шофьорски книжки на съответното име. Както казах, може да слагате и други неща за съхранение в сейфовете, но за това ще говорите със Стан. Освен това ще ви открия банков влог тук, в Швейцария.

— Банков влог — повтори Рап изненадан.

— Да. Стан ме помоли и за това. Упълномощи ме аз да управлявам средствата ви.

Мич се изкушаваше да попита за сумата във влога, но се сдържа.

— Може ли един, личен въпрос?

Олмайер кимна и се усмихна, сякаш вече знаеше въпроса.

— Защо правите това? Защо ни помагате?

— Довечера ще поговорим повече за това, но краткият отговор е, че вярвам в свободата.

— Свобода. Това е доста абстрактно понятие.

— Не чак толкова абстрактно. Ако искате да разберете мотивите ми, трябва да имате предвид, че съм израснал в Източна Германия. Познавам отблизо съветската система.

Рап помнеше черно-белите снимки на различни жестокости, които беше гледал като дете в предаването „Светът във война“.

— Значи мразите руснаците?

— Нека просто да кажа, че разделям хората на добри и на лоши — с усмивка отговори Олмайер.