Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
American Assassin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Винс Флин. Всичко е лично

 

Американска, първо издание

 

Превод: Марин Загорчев

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корицата: Стефан Маринов

 

Печат: „Експертпринт“ ЕООД

ИК „Ера“ — София, 2011 г.

ISBN: 978-954-389-117-7

История

  1. — Добавяне

46.

Бейрут, Ливан

Хърли се качи на покрива с бутилка „Джак Даниелс“ в ръка, но мислено се намираше другаде. Хотелът бе в квартала „Бурж Хамуд“. Тази част на Бейрут не се контролираше от арменците, затова го беше избрал. Арменците бяха една от малкото общности, съумели да запазят неутралитет през гражданската война. От време на време бяха влизали в кратки престрелки със съседите си маронити, но не бяха водили истински битки.

Странен ден беше днес — срещата с Кенеди, инструктажът на Рап, преди да го изпрати, и анализът на транскриптите от подслушаните разговори. Нищо не можеше да вбеси един човек толкова, колкото ако му отнемеш богатството. Гласове, които не бяха засичани от години, отново се обаждаха. В Бейрут ги чакаха много мишени. Преди да тръгнат обаче, трябваше да се приведат в подходящ външен вид. Хърли завлече Ричардс в един магазин за употребявани дрехи в Цюрих и там си купиха няколко зле скроени костюма, ризи, износени обувки и изтъркани куфари. Хърли допълнително изсветли косата си и двамата престанаха да се бръснат. Отидоха до Париж, откъдето взеха самолет за Бейрут — двама мъже в морето от пътници.

Пристигнаха, когато слънцето залязваше зад хоризонта на Средиземно море, обхванати от очакване, гняв и безпокойство. Бейрут винаги се отразяваше така на Хърли. Бе живял дълги години в града преди войната, когато християни и мюсюлмани заедно благоденстваха, живееха врата до врата, ходеха си на гости, отглеждаха заедно децата си, радваха се на живота и през повечето време се разбираха добре. В един момент ООП започна да насъсква мюсюлманите и да се опитва да командва. Маронитите нямаха намерение да делят управлението с рязаните и така бяха очертани фронтовите линии. Никой, дори Хърли, не беше очаквал един толкова дребен спор да тласне града към петнайсетгодишна гражданска война, но точно така стана. Над един милион избягаха, 250 000 бяха убити, стотици хиляди — ранени и осакатени, а икономиката и голяма част от центъра на Бейрут бяха в руини. Фактът, че е възможно такъв проспериращ град да бъде сринат до основи, можеше да разклати вярата и на най-големия оптимист.

На летището имаше някои признаци, показващи, че нещата вървят в правилната посока. Онази част от терминала, която бе пострадала тежко при израелската бомбардировка през 1982 година, сега беше съборена и течаха възстановителни работи. Хърли и Ричардс слязоха по металната стълба заедно с останалите пътници от самолета. Уморени и скучаещи въоръжени ливанци ги ескортираха до гишетата за паспортен и митнически контрол. При последното идване на Хърли пътниците се проверяваха от един-единствен дебел служител, седнал на метално бюро на самата писта. Повече го интересуваше не сигурността на границите, а възможността да събере повече рушвети от желаещите да посетят страната. Сега в сградата на терминала ги посрещнаха големи постери, обявяващи амбициозни планове за реконструкция.

Наредиха се на опашката пред митницата, като се стараеха да изглеждат уморени и отегчени. Ричард мина безпроблемно. Подаде парите, които тук наричаха такса, но си бяха чист подкуп, защото така и не стигаха до държавната хазна, за която бяха предназначени. На Хърли му се наложи да отговори на няколко въпроса на митничаря, но нямаше нищо обезпокоително. Стори му се, че един от началниците, застанали зад тримата служители, го загледа с повече внимание от обичайното, но в крайна сметка нали това му беше работата. Накрая и той мина. Началникът не се намеси и не поиска да види багажа му.

Взеха куфарите си и отново се наредиха на опашка. Този път претърсиха и двамата. След това на стоянката на такситата Хърли пъхна двайсет долара на отговорника и му каза на арабски, че иска сам да си избере кола. Качи се на четвъртото такси по единствената причина, че го избра случайно. Влязоха в ремонтиращия се хотел „Интерконтинентал“, отидоха в бара и си взеха нещо за пиене. Хърли убеди бармана да му продаде цяла бутилка „Джак Даниелс“. После взеха друго такси, заобиколиха деловия район и слязоха на три пресечки от хотел „Мар Юсиф“.

Хърли би предпочел тайната квартира вече да е готова, но нямаше как. Искаше да използва човек, на когото има абсолютно доверие. Освен това почти нищо не зависеше от него. Не беше лесно да подготвиш нещата на ново място, още по-малко в град като този, където фронтовите линии постоянно се променяха.

Той погледна над града. Не беше сто процента сигурен, но му се стори, че вижда повече светлини, отколкото при последното си идване. Може би имаше някакъв напредък. Чу гласове и надникна зад бетонната надстройка над стълбището. Имаше маса, около която на пластмасови столове седяха няколко служители на хотела. Те му помахаха. Хърли се усмихна и се отдалечи в другия край на покрива. Както в повечето гъсто населени градове, в Бейрут хората се качваха на покривите, за да се отърсят от клаустрофобията на затворените помещения. В ъгъла имаше още един пластмасов стол, но не му се сядаше на него. Хърли се загледа над покривите към морето. На северозапад над хоризонта проблясваха светлините на Кипър. На юг ярко осветеното летище приемаше последните полети за деня.

Връхлетяха го лоши спомени. Той стисна силно бутилката, вдигна я към устните си и отпи голяма глътка, като се надяваше да удави мрачните мисли в уискито. След минута му стана топло и се опита да си спомни последния път, когато беше идвал. Не броеше посещението отпреди две години, защото тогава мина само за един ден. Нямаше време да се види със старите си познати. Градът му навяваше толкова много спомени. Някои добри, повечето лоши.

Отпи още една глътка, но този път не му помогна. Очите му като че ли сами търсеха на запад мястото на бившето посолство. През онзи ден бе дошъл тук — в „Бурж Хамуд“. Сутринта се срещна на кафе с един от информаторите си, Левон Петросян — арменски мафиот, чийто бизнес процъфтяваше през войната. Освен че се грижеше в квартала му да има ток, вода и храна, Петросян владееше хазарта и проституцията, а също изкарваше доста пари от рекет. След срещата Хърли реши да пробва част от услугите на лудия арменец. Както се забавляваше с две арменки от Източна Турция, стаята изведнъж се разтресе от експлозия.

Най-лошите му страхове се потвърдиха, когато изтича на покрива, все още обувайки панталоните си. През 1983-та бомбените атентати все повече зачестяваха, но това звучеше много по-силно от обикновена мина или снаряд от РПГ. Мястото, от което излизаше димът, не оставяше съмнение, че мишена е била посолството. Единственият въпрос беше колко сериозни са пораженията. Хърли изтича обратно в стаята, за да си прибере нещата, и хукна на улицата, където шофьорът му дремеше зад кормилото на служебния джип. Хърли го изблъска от седалката, запали и даде газ по улицата.

Когато стигна до седеметажната сграда, сърцето му се сви. Главният вход го нямаше и по средата на цялата постройка, от първия до седмия етаж, зееше огромна дупка. Основната част от посолството като че ли се беше отцепила от едното странично крило. Странно, но покривът изглеждаше почти незасегнат. Хърли си спомни, че е бил укрепван допълнително, за да издържи тежестта на цялата комуникационна техника. Когато прахта се послегна, първите оцелели започнаха да се измъкват от руините. На този етап Хърли все още имаше надежда.

Два дни трябваше да минат, докато осъзнаят мащаба на трагедията. Дотогава надеждата, която Хърли още таеше, докато гледаше как първите оцелели се измъкват навън, съвсем си беше отишла — заедно с един от най-добрите му приятели, бащата на Айрини Кенеди, и още шейсет и двама души. Както беше нормално за ливанската гражданска война, повечето загинали бяха от местните, но в качествено отношение ЦРУ претърпя много по-тежки поражения. Осем служители на Управлението загубиха живота си, а отделът за Близкия изток бе обезкървен.

Стансфийлд — по онова време помощник-оперативен директор — веднага долетя да оцени щетите. Чувството на вина, което Хърли изпитваше, бе непоносимо. Той се опита да се оттегли, но Стансфийлд не искаше да чуе. Не го интересуваше защо Хърли е пропуснал заседанието за един часа в посолството. Появиха се спекулации и по този въпрос. Дали терористите от „Ислямски джихад“ просто са извадили късмет, или са имали вътрешна информация. Ако второто бе вярно, изглеждаше, че Хърли е избрал подозрително подходящ момент да отсъства. Няколко души от висшето ръководство го наблюдаваха под лупа, но Стансфийлд уреди нещата. Подчиненият му отишъл на среща с Петросян и тя се проточила повече от предвиденото. Нямаше нужда никой да знае повече. Фактът, че когато натовареният с експлозиви микробус се е врязал във входа на посолството, Хърли е бил в компанията на проститутки, бе маловажен. Вече бяха загубили достатъчно добри служители и нямаше нужда да губят още един заради пороците му — пороци, за които Стансфийлд много добре знаеше.

Хърли съзнаваше, че началникът му е прав, но това не означаваше, че може да отмине случилото се ей-така. През следващите няколко месеца той се държеше като обезумял. Шефът му получи доклад за зачестили убийства на мюсюлмани в различни райони на града, които дотогава бяха сравнително спокойни. Ставаха абсолютно произволно, по всяко време на денонощието. Един човек бил застрелян, докато си четял вестника на балкона, друг бил удушен в обществена тоалетна, трети — убит на излизане от дискотека. И тримата имаха някакви връзки с „Ислямски джихад“. Стансфийлд извика Хърли във Вашингтон, попита го дали знае нещо и за негова изненада той призна за убийствата.

Стансфийлд не можеше да позволи един от най-старите му приятели и най-добрите му служители да обикаля и да убива, когото поиска, дори това да беше оправдано до известна степен. Както бе изтъкнал Хърли, „Ислямски джихад“ беше обявил война на Съединените щати; той просто отговаряше на поканата. В мисленето му имаше известна логика, но в онзи момент ЦРУ не можеше да си позволи повече проблеми с медиите и политиците. Решението беше лесно. На афганистанско-пакистанската граница напрежението растеше, а Хърли познаваше руснаците повече от всеки друг. Затова Стансфийлд го изпрати в Пешавар да обучава и въоръжава муджахидините.

Ето сега, след близо десет години, той беше тук, за да затвори кръга. Отново в това свърталище на религиозни фанатици, които си мислеха, че те единствени знаят какво иска Господ. От години се опитваше да предупреди началниците си, че тези ислямски откачалки ще им създават големи главоболия. Той познаваше отблизо и двете страни — Бейрут и Афганистан — а в сравнение с афганистанците тези тук бяха направо дилетанти. На хора, които принуждават жените си да ходят омотани от главата до петите с чаршафи и отказват да близват и капка алкохол, докато изнасят опиум в промишлени количества, определено нещо им хлопаше. Едно от железните правила на Хърли бе да не се доверява на никого, който не пие. Афганистан беше цяла общност, която не близваше алкохол, и това го плашеше до смърт.

Хърли отпи глътка уиски и изтръска още една цигара от пакета. Запали я, издиша дима и се замисли за утрешния ден. Дотогава тайната квартира щеше да бъде обезопасена и оборудвана, а до ранния следобед и подкрепленията щяха да са готови. Той трябваше да провери каква информация има техният човек от ЦРУ и ако не беше достатъчно, да се види с Петросян. Говореше се, че арменецът притежава над две хиляди апартамента в квартала. Това сигурно му носеше големи доходи, но хората като Петросян винаги искаха още пари, а пари Хърли най-после имаше много.

Това, което нямаше, беше време. Ако искаха да спасят Шноз, трябваше да действат бързо. Понякога бързите действия носеха преимущество, но човек се нуждаеше и от почивка, а през последната седмица действаха на пълни обороти. Шариф, Дорфман, сега и Исмаил. Атаката щеше да продължи още няколко дни.

Той погледна бутилката и се запита дали това идване в Бейрут няма да му коства живота. Като се замислеше само колко пъти е лъгал смъртта, колко души е убил, колко богове, истински или въображаеми, е разгневил. Ако на някого му беше писано да умре в тази операция, това бе той. Погледна към небето и изрече:

— Не предизвиквайте боговете.

Изля още уиски в гърлото си и се усмихна. Ако това беше неговият час, той бе готов да го посрещне.