Винс Флин
Всичко е лично (58)

57.

Хърли бе загубил чувство за време. След издевателството над ноктите му го бяха оставили сам. Изгасиха лампата и затвориха вратата. Ръцете му бяха омотани с тиксо за страничните облегалки, а глезените му — за предните крака на стола. Раменете му също бяха закрепени към облегалката. Бяха го омотали като мумия с дебел сребрист изолирбанд. През първите няколко часа той се опита да анализира всичко, което бе видял, казал и чул. Абу Радих беше точно такъв, какъвто си го представяше — обидчиво, страхливо дете в тяло на възрастен. При малко късмет можеше да го провокира да го убие. Това щеше да е основният му приоритет. Трябваше да вбеси глупака дотолкова, че да пренебрегне заповедите на останалите. Нямаше да се даде без бой. Така, с мисли за собствената си смърт, Хърли задряма. Би било достоен край, ако успееше да го осъществи. Щеше да наложи волята си върху свободен човек. Да причини на Радих такова емоционално страдание, че да го принуди да стори нещо, за което знае, че не е правилно.

Тази мисъл го накара да се усмихне, той подпря брадичката на гърдите си и заспа. Събуди се след известно време. Не знаеше колко време е минало — час, три часа, половин ден — но какво значение имаше? В помещението вонеше ужасно, но не беше като качулката. Облекчи се върху стола, урината му потече по пода. Това му помогна да се отпусне, но пръстите му вече бяха сериозно изтръпнали и за да отклони мислите си от болката, започна мислено да говори с Бог.

Хърли нямаше илюзии за шансовете си да попадне в рая. Знаеше къде му е мястото, след като играта свърши. Да, наистина, той вярваше в онзи горе и онзи долу. Беше видял достатъчно гадости в живота си и не се съмняваше, че на света съществуват добро и зло. Къде беше неговото място в тази система, бе доста сложен въпрос. Беше убеден, че призванието му е да се бори срещу лошите. Добрите хора се нуждаеха от такива като Хърли, дори да не го признаваха. Може би Бог щеше да се смили над него. А може би нямаше.

Хърли наведе глава и помоли Бог да му прости за невинните хора, които бе убил, но само толкова. За мръсниците нямаше намерение да се извинява. После отново задряма. Събуди се от писъци. Веднага позна гласа на Ричардс. Не искаше да си представя какво му правят. Писъците се усилваха и заглъхваха като морски вълни, разбиващи се в скалист бряг. Бяха много ритмични и Хърли скоро се досети на какво са подложили младежа. Пускаха му електрически ток, без изобщо да го разпитват. Искаха да го омаломощят. Да слуша виковете от болка на един от хората си, бе най-мъчителното за Хърли.

Той сведе глава и помоли Бог да му даде сили да убие тези мръсници. Четири-пет пъти премина през тази последователност. Опита се да не зацикля. Следващия път, когато се събуди, реши да се подготви за това, което предстоеше. От всички ужасни неща, които можеха да се случат, едно го плашеше най-много. И когато вратата най-сетне се отвори, мъчителите му като че ли бяха прочели мислите му.

Влезе някой, включи лампата и на вратата се показа окървавеният и пребит Ричардс. Двама го придържаха от двете страни. Ръцете му бяха вързани пред тялото с тиксо. Червените белези по гърдите му потвърждаваха опасенията на Хърли, но това не беше всичко. Лицето на Ричардс бе обезобразено и подпухнало, едното му око не можеше да се отваря.

Саяд влезе и след него друг от хората му донесе стол, подобен на онзи, за който бе завързан Хърли. Сириецът посочи къде да го оставят и се обърна към пленника:

— Как си днес?

— Отлично! — бодро отвърна Хърли. — Вие умеете да създавате уют на гостите си.

— Да. — Сириецът се усмихна. — Сигурен съм, че и ти щеше да ни окажеш същото гостоприемство, ако бяхме в твоята страна.

— Малко по-добро — отвърна той, като показа дупката между зъбите си. — Знаеш какви сме американците, винаги искаме да сме най-добри. Не изпратихме човек на Луната, като сме карали жените си да ходят омотани с чаршафи и сме се избивали помежду си.

— Всички знаем, че това беше лъжа.

— Определено — съгласи се Хърли.

Другите мъже поставиха Ричард на празния стол. Един извади нож, за да пререже тиксото около китките му. Хърли искаше този нож.

— Къде е моят приятел Радих? — попита на арабски. — Някой от вас пробва ли вече професионалните умения на майка му.

Хърли продължи с вулгарно описание на всички сексуални удоволствия, които е получил от жената. Саяд никога не би го признал, но способностите на американеца да разказва съперничеха на неговите. Дори за момент се почуди дали пък всичко това не е вярно.

Хърли забеляза смутените погледи на другите двама араби и добави:

— Наистина ли не знаехте, че майката на Радих е курва? Трябва някой път да я пробвате. Е, малко се е отпуснала с годините… не е толкова стегната отдолу, ако ме разбирате.

Намигна им, сякаш и тримата си мислеха за едно и също.

— Стига — заповяда сириецът.

Нареди на подчинения си по-бързо да стегне китките на Ричардс, после накара двамата да излязат.

Хърли им се усмихна и точно когато затваряха вратата, извика:

— И не забравяйте да попитате Радих за майка му. Това е най-голямата мръсница, с която съм спал.

Вратата се затвори. Саяд сложи ръце на кръста си и въздъхна разочаровано.

— Това е самата истина — заяви Хърли, като закима енергично. — Истинска сексмашина. Всъщност тя трябваше да ми плаща.

Саяд знаеше, че според правилата не трябва да отговаря, но се почувства длъжен да каже нещо.

— Много интересен тип си, Шърман. Сигурно си много неуверен в себе си.

— Защо мислиш така, полковник?

— Очевидно е. Трябва ли да ти го казвам?

— Е, все още не мога да чета мисли, тъй че изплюй камъчето.

— Страхуваш се, че няма да издържиш на методите ми, затова се опитваш да ядосаш един от другарите ми дотолкова, че да те убие.

Американецът го изгледа объркано:

— Полковник, много ме надценяваш. Не съм толкова умен. Просто съм един потентен мъж, който е преспал с безброй проститутки… една от които, между другото, е майката на Радих.

Саяд се изсмя:

— Да, ти си необикновен човек.

— Какво трябва да направя, за да ми повярвате? Наистина, ще ви излъжа за много неща, но за майката на Радих казвам самата истина. Не искам да й правя комплимент, но е неповторима в леглото. Освен това кой може да я обвинява, че се опитва да изкара пари за децата си?

Саяд се замисли за момент и поклати глава. Крайно време беше да поеме нещата в свои ръце. Докара металната количка и разгледа инструментите. След като се подготви, отвори шишенце амоняк и го поднесе под носа на Ричардс. Младежът се закашля и отвори очи. Саяд се обърна към застаряващия циник:

— Твоят приятел, господин Ричардс, беше достатъчно любезен да ни каже името си.

— Изобщо не го познавам.

— Аха… Добре, ще се опитаме да опресним спомените ти. Ето какво ще направим. — Саяд взе една ножица за ламарина и продължи: — Аз ти задавам въпрос. Ако откажеш да ми отговориш или излъжеш, отрязвам един от пръстите на Ричардс.

— Супер. — Хърли се надигна доколкото му позволяваше тиксото. — Искам да видя как го отрязваш още сега. Хайде, давай.

— Шърман, кое е истинското ти име?

— Хайде, отрежи му пръста. Отрежи му цялата ръка… ще бъде голям купон.

Ричардс съвсем се свести и на лицето му се изписа паника.

— Какво приказваш?!

— Той вече ни каза името ти — добави Саяд, — но искам да го чуя и от теб.

— Добре… Уилям Текумсе Шърман. Сега доволен ли си? Може ли да си ходим вкъщи?

— Не. Не е това името, което ни каза той.

— Мислиш, че не знам собственото си име?

— Последна възможност.

Саяд отвори ножицата и постави челюстите около лявото кутре на Ричардс.

— Уилям Текумсе Шърман.

— Грешен отговор.

Саяд натисна червените дръжки, ножицата се затвори с изщракване и пръстът падна на мръсния под. Ричардс запищя от болка, а Саяд премести ножицата около кутрето на Хърли.

— Сега е твой ред! — изкрещя. — Името?

Хърли бе извъртял главата си настрана, сякаш нямаше нерви да гледа. Размърда устни и измърмори нещо.

— По-силно… не чух!

Хърли бавно завъртя глава, погледна Саяд, после сведе очи към кутрето си. Разстоянието бе подходящо. Престори се, че ще заплаче, пак измърмори нещо и когато другият се наведе още малко, за да чуе по-добре, рязко наведе главата си надясно. Захапа ухото му, стисна зъби и ръмжейки като звяр, дръпна с всички сили главата си назад.

Саяд изкрещя и отскочи, хвана с две ръце разкървавеното си ухо. Направи няколко крачки назад и погледна пленника. Онова, което видя, го ужаси. Бил Шърман държеше парче от собствената му плът в устата си. Лудият американец се ухили и задъвка ухото като парче чипс.