Винс Флин
Всичко е лично (26)

25.

Виена, Вирджиния

Световната централа на „Интернешънъл Софтуер Лоджистикс“, или ИСЛ, се намираше в нов бизнеспарк на Кингсли Роуд. Кампусът, както го наричаха инвеститорите, се състоеше от пет сгради от кафеникави тухли и огледални стъкла. Три от тях бяха заети изцяло с кантори, в другите две имаше и производствени помещения. Инвеститорът беше акционерна фирма от Бахамските острови, която тихо бе заделила най-южната сграда за „Интернешънъл Софтуер Лоджистикс“. Намираше се в дъното на комплекса, до пусто дере. Удобно и изолирано местоположение. Площта й беше две хиляди квадратни метра. Предната една четвърт включваше приемна, шест кабинета, заседателна зала, общо помещение, разделено на работни места, стая за почивка и тоалетна. Останалата част от сградата бе заета от склад, в момента — полупразен. Имаше все пак планове за разширяване.

Стансфийлд погледна сградата през стъклото на микробуса „Додж Караван“ и се опита да потисне безпокойството си. Тези фиктивни фирми се основаваха доста трудно. ИСЛ имаше отчасти законен капитал, вложен в разработването на комплекса. Другите собственици бяха група съмишленици от неговото поколение, които бяха натрупали милиони, а сега, в последната третина от живота си, изведнъж се бяха загрижили за посоката, в която отиваше родината им. И петимата се бяха сражавали във Втората световна война под командването на Дивия Бил Донован, началникът на Управлението на стратегическите служби. След войната всеки от тях бе изградил успешна кариера в областта на отбраната, политиката, финансите или, както в случая със Стансфийлд, в шпионажа. Той бе взел всички мерки да не пострадат, ако отряд „Орион“ бъде разкрит, но всички разбираха, че ако човек иска да води ефикасна секретна операция, рано или късно трябва да влезе в директен сблъсък с врага и има голяма вероятност да си изцапа ръцете.

Кенеди го бе уверила, че може и сама да проведе срещата, но той не беше толкова сигурен. Не защото й нямаше доверие. Макар че в общуването със съобщения нямаше нищо лошо, думите имаха странното свойство да бъдат тълкувани по различен начин от различни хора, особено ако водеха до удобни за тях изводи. Имаше реална опасност старият му приятел да заглуши аргументите й със своите. Все пак Стансфийлд имаше на бюрото си куп неотложни задачи и никак не му се искаше да прибягва до измамите, които бяха необходими, за да се измъкне от работа и да присъства на срещата.

Кенеди излезе от кабинета му и Стансфийлд се зае систематично да преглежда купищата книжа на бюрото и масата, изискващи спешното му внимание. С напредването на деня той все по-често спираше, заглеждаше се разсеяно през прозореца и се замисляше за новия агент. Имаше нещо странно в този Рап. Отдавна не беше виждал такъв ентусиазъм у някого от подчинените си. Младежът бе или нешлифован диамант, или бедствие, в зависимост от гледната точка. Кенеди вероятно имаше слабост към него, защото лично го беше открила, а Хърли, сприхав в добри дни и непоносим в лоши, бе всичко друго освен еталон за безпристрастна оценка. Люис действаше последователно, аналитично и за съжаление нямаше желание да ръководи нещата. Стансфийлд не се съмняваше, че Кенеди е подходяща за работата, но й трябваха още няколко години опит.

Заместник-директорът по оперативната дейност поразмишлява още малко за силните страни и недостатъците на колегите си и накрая реши, че трябва да отиде на срещата. Изходът бе предрешен. Хърли никога не беше харесвал Рап и въпреки цялата храброст на Кенеди и Люис можеше да заглуши доводите им с бомбастичния си, непризнаващ чуждо мнение стил. И в интерес на истината, имаше право. Като отговорник по оперативната част той трябваше да има пълно доверие на подчинените си. За момент Стансфийлд изпита съмнение за цялостната организация на отряда. При всички кавги и битки на наранено самолюбие те бяха забравили един много важен факт — новобранецът не само бе изпълнил задачата успешно, а и се беше справил съвсем сам. За по-малко от двайсет и четири часа след пристигането си в Истанбул бе отървал Америка от един доста неприятен трън в петата. Имаше доста други организации, за които отстраняването на Шариф беше добре дошло, и Стансфийлд се надяваше вината да падне върху някоя от тях. Колкото и да му се искаше да си припише заслугите за убийството на истанбулския търговец на оръжие, това нямаше как да стане. Отряд „Орион“ трябваше да остане в абсолютна тайна, иначе рискуваха да бъдат разследвани от полицията и разкрити в медиите, което щеше да ги направи безполезни. Ето защо новите агенти не трябваше да имат никаква връзка с Ленгли.

Какъв беше смисълът от всичко това, ако не можеха да изненадат врага и да му пуснат кръв? Все пак Стансфийлд се въздържаше от прекалени надежди. Дали не очакваше прекалено много? Преди всичко трябваше да поговори с младежа. Каква гаранция имаше, че този Рап няма да се окаже неподдаващ се на контрол авантюрист, който в един момент ще провали всички. Люис не смяташе така и неговото мнение тежеше, но Стансфийлд си даваше сметка, че трябва лично да се срещне с Рап и да го прецени. Ако младежът наистина бе толкова способен, колкото твърдяха някои, би било жалко, ако го изпуснат.

Стансфийлд накара охраната си да подготви нещата за една своеобразна игра на „тука има — тука няма“. В Ленгли имаха няколко цивилни товарни микробуса, предназначени точно за тази цел. Като шеф на оперативната дейност Стансфийлд не беше длъжен да информира никого за нуждите си. Достатъчно бе някой от охраната му да слезе в гаража и да вземе онова, което му трябваше. Разполагаха също с фалшиви автомобилни номера и различни магнитни устройства срещу проследяване. Излязоха от задния вход на Управлението с бял микробус, на чиито страни бе щампована емблемата на една фирма за почистване на килими.

Потеглиха към „Тайсънс Корнър“ и когато влязоха в оживения подземен паркинг, Стансфийлд се прехвърли в един форд „Таурус“. Петнайсет минути по-късно стоеше сам под едно дърво до главния вход на университета „Джордж Мейсън“. Доджът бе паркиран от другата страна на улицата. Стансфийлд изчака пет минути, докато фаровете на микробуса се включиха. Качи се отзад и подаде на Джо, началника на охраната, листче с адреса. Шофьорът запомни номера и улицата и върна хартийката на началника си. За кратко погледна пътната карта и потегли. Пет минути по-късно бяха в бизнеспарка.

— Джо — каза Стансфийлд, като се наведе напред, — мини отзад. Там има микрофон и шифър за вратата.

Когато заобиколиха, Стансфийлд слезе и въведе шифъра на клавиатурата до домофонната уредба. Имаше доверие на Джо, но беше по-добре по-малко хора да знаят кода. Даде знак на шофьора да вкара микробуса, после натисна червеното копче, затварящо вратата. Вътре бяха паркирани четири автомобила и един мотоциклет. На стената отдясно имаше етажерки като в библиотека, заети с различни софтуерни продукти, законно внесени от чужбина. Отляво се виждаха няколко купчини кашони, а по-нататък — мрак.

Стансфийлд нареди на Джо да стои при колата и тръгна към офисите. Стигна до врата с електронна ключалка. Въведе четирицифрен код, отвори и веднага чу силни викове, идващи отвътре.

Стансфийлд се намръщи и най-напред се запита защо заседателната зала не е шумоизолирана. Следващата му мисъл бе защо тези уж професионалисти не са в състояние да се владеят. Когато влезе в преддверието, за малко да не забележи един мъж, който седеше до масичката и четеше списание.

— Това продължава вече почти час — отбеляза той.

Стансфийлд веднага го позна:

— Господин Рап, предполагам?