Винс Флин
Всичко е лично (2)

1.

Южна Вирджиния (една година по-рано)

Мич Рап махна превръзката от очите си и вдигна облегалката си. Черният форд „Таурус“ се тресеше по чакълестия път и бълваше дим от двата си ауспуха в нагорещения августовски въздух. Превръзката беше предпазна мярка в случай на неуспех, какъвто не предвиждаше. Той се загледа през прозореца към гъстата стена от борове, заграждащи пътя от двете страни. Дори на ярката светлина погледът не проникваше по-навътре от десетина метра в тъмния лабиринт от дървета и храсталаци. Като дете винаги се беше чувствал уютно в гората, но точно този следобед тя му навяваше мрачни чувства.

Лошо предчувствие смущаваше мислите му и ги изпращаше към едно място, където не искаше да отиде. Поне не този следобед. Той се намръщи и се запита колко ли души са намерили смъртта си точно в тази гора. Нямаше предвид войниците от Гражданската война, сражавали се тук преди толкова години. Не — замисли се Рап, опитвайки се да бъде максимално честен със себе си. „Смърт“ бе прекалено невинна дума. Тя оставяше вратичка да се предположи, че човекът е бил сполетян от някое нещастие, и беше удобен начин да се омаловажи сериозността на онова, което се канеше да направи. „Екзекуция“ бе далеч по-точно определение. Мъжете, за които си мислеше, бяха доведени насила в гората, застреляни в тила и заровени в прясно изкопани дупки, за да не чуе никой повече за тях. Това бе светът, в който се канеше да влезе Рап, и той съвсем спокойно приемаше решението си.

Все пак съмнението се прокрадваше в ума му и го караше да се колебае. Рап се възпротиви срещу тези емоции и ги запрати в най-дълбоките дебри на съзнанието си. Сега нямаше място за колебание. Той бе обмислил всичко. Беше го анализирал от всеки възможен ъгъл още от деня, в който онази тайнствена жена влезе в живота му. Странно, но бе предвидил докъде ще доведе това още в мига, в който тя го погледна.

Рап очакваше да се свържат с него, но не й го каза. Нито това, нито че единственият начин да се справи с болката от загубата на голямата си любов бе мисълта за отмъщение. Че всяка вечер, преди да си легне, си мислеше за непознатите мъже, които бяха планирали взривяването на полет 103 на „Пан Ам“; че си представяше как и той пътува с този самолет; че отива на някое уединено място, не по-различно от гората, в която се намираше сега. Всичко му изглеждаше много логично. Враговете трябваше да се убиват и Рап с най-голямо удоволствие щеше да стане техният палач. Знаеше какво ще се случи. Трябваше да се обучи, одяла и ошлайфа, за да се превърне в съвършеното оръжие, а после — да тръгне да ги търси. Всеки един от никому неизвестните мръсници, замислили убийството на толкова много невинни цивилни в онази студена декемврийска нощ.

Колата намали и Рап погледна навън; видя телена ограда с ръждясала порта, затворена с желязна верига и катинар. Тъмните му вежди се свиха подозрително.

Жената, която караше, го погледна и каза:

— Май очакваше нещо малко по-съвременно, а?

Той мълчаливо кимна.

Айрини Кенеди спря колата и добави:

— Външният вид може да бъде много заблуждаващ.

Спря и слезе. Тръгна към портата и се ослуша. След няколко секунди чу шума от отварянето на другата врата на колата и се усмихна. Без да бъде обучен специално, той бе взел правилното решение. Още от първата им среща й бе станало ясно, че Рап е различен. Тя проучи всяка подробност от живота му и го наблюдава тайно няколко месеца. Кенеди бе майстор в занаята си. Методична, организирана, търпелива. Освен това имаше много добра фотографска памет.

Кенеди се беше издигнала в кариерата от нулата. Баща й работеше в Държавния департамент и голяма част от образованието си тя получи в чужди държави, където отношението към американците невинаги беше приятелско. Бдителността бе част от ежедневието й още от петгодишна възраст. Докато другите родители се тревожеха да не би децата им да излязат на улицата и да ги блъсне някоя кола, тези на Кенеди се безпокояха, че дъщеря им може да намери бомба под колата им. Така се беше научила винаги да следи обстановката около себе си.

Когато най-накрая се представи на Рап, той я изгледа изпитателно и я попита защо го следи. А беше едва двайсет и две годишен и нямаше никаква специална подготовка. Ако Кенеди имаше някаква слабост, това бе, че не умееше да импровизира. Обичаше да планира с дни напред и понеже беше обмислила всичко в най-големи подробности, бе убедена, че новобранецът няма никаква представа, че го проучват. Беше вербувала десетки агенти, но за първи път някой я разкриваше. Кенеди толкова се изненада, че започна да се запъва, докато се опитваше да измисли някакъв отговор. Би трябвало не тя, а новобранецът да недоумява какво се случва. В сценария й не влизаше това, Рап да я разкрие.

По-късно, в мотела в Сиракюз, тя премисли всичките си ходове осем месеца назад и се опита да установи къде е сбъркала. След три часа, през които прегледа седемнайсет страници записки, още не намираше грешката си. Ядосана на себе си и впечатлена от младежа, тя неохотно заключи, че Рап има изключителна способност да преценява ситуации. Премести досието му върху купчината документи и взе смело решение. Нямаше да използва стандартните канали, а щеше да прибегне до услугите на една фирма на пенсионирани шпиони. Бяха стари приятели на баща й и се бяха специализирали да си вършат работата, без да оставят писмени следи. Кенеди ги помоли да направят обективна оценка на Рап, в случай че тя е пропуснала нещо. Две седмици по-късно й изпратиха доклад, от който я побиха тръпки.

Кенеди занесе доклада на шефа си, Томас Стансфийлд. Още по средата на досието той започна да се досеща какво е намислила. Когато свърши с четенето, Стансфийлд затвори дебелата пет сантиметра биография на младия Мич Рап и накара Кенеди да му представи идеите си. Тя говори изчерпателно и по същество, но все пак шефът й изтъкна някои от евентуалните недостатъци и опасности от прескачането на началните етапи на обучение. Тя защити убедително плана си: Играта се променяше. Самият Стансфийлд често го повтаряше. Не можеха да бездействат и да играят отбранително. Не, в този постоянно променящ се свят имаха нужда от хирургическо оръжие, по-прецизно от всяка самонасочваща се бомба и ракета с далечен обсег. Като човек с дългогодишен опит в полевите операции Стансфийлд също съзнаваше, че такъв човек ще може да действа абсолютно самостоятелно. И за тяхно удобство нямаше да оставя никаква документирана следа.

Кенеди изтъкна още осем причини, поради които смяташе, че този младеж е най-подходящият човек. Логиката й беше желязна, пък и бе крайно време да предприемат нещо. Стансфийлд постоянно повтаряше, че е трябвало да започнат това начинание още преди пет години, затова, след като въздъхна тежко, той реши да продължат по плана. Инструктира Кенеди да прескочи официалния етап на обучение и да заведе Рап при единствения човек, който бе достатъчно луд, за да се опита да превърне един зелен новобранец в онова, което им трябваше. Ако младежът оцелееше през шестте месеца обучение при Стан Хърли, можеше наистина да се превърне в оръжието, от което се нуждаеха. Преди Кенеди да излезе, Стансфийлд й нареди да заличи всички следи: всеки лист хартия, снимка или запис, който би могъл да ги свърже с Мич Рап, трябваше да бъдат унищожени.

Тя вкара колата през портата и нареди на Рап да заключи. Той се подчини и отново се качи при нея. След стотина метра Кенеди намали и се опита да заобиколи една голяма дупка на пътя.

— Защо няма охрана? — попита Рап.

— Съвременните системи за охрана много често привличат излишно внимание. Освен това вдигат твърде много фалшиви тревоги, което пък налага да се използва прекалено много персонал. Това място не е замислено с такава цел.

— Защо не кучета?

Начинът му на мислене й харесваше. Като по сигнал в този момент иззад близкия завой изскочиха две хрътки. Тичаха право към колата. Кенеди спря и изчака да се махнат от пътя й. След известно ръмжене и зъбене те им обърнаха гръб и хукнаха обратно, откъдето бяха дошли. Кенеди вдигна крака си от спирачката и продължи напред.

— Този човек… — започна тя. — Този, който ще те обучава…

— Смахнатият дребосък, който ще се опита да ме убие — с абсолютно сериозен глас довърши Рап.

— Не съм казала, че ще се опита да те убие. Казах, че ще се опита да те накара да си помислиш, че се опитва да те убие.

— Много успокоително — саркастично измърмори той. — Защо постоянно ми говориш за него?

— Искам да си подготвен.

Рап се замисли и след няколко секунди каза:

— Подготвен съм, доколкото човек може да се подготви за такова нещо.

— От гледна точка на физическата подготовка всичко е ясно — продължи тя след кратка пауза. — Знаем, че си в добра форма, което е важно, но искам да ти е ясно, че ще бъдеш подложен на тормоз, какъвто не си сънувал. Това е игра. Целта е да те накара да се откажеш. Основното, което трябва да развиеш, е вътрешна дисциплина, не физическа сила.

Рап не беше на това мнение, но запази мълчание и непроницаемо изражение. Ако искаше да бъде най-добрият, имаше нужда по много и от двете. Той знаеше играта. Беше преживял много сурови тренировки по американски футбол и лакрос във влажните, горещи вирджински лета и тогава го поддържаше само желанието да играе. Сега мотивацията му за успех бе много по-дълбока. Много по-лична.

— Само не забравяй — напомни му Кенеди. — В това няма нищо лично.

Рап се усмихна наум. „Точно тук грешиш — помисли си. — Всичко е лично.“ Отговорът му обаче гласеше:

— Знам. — После добави: — Какви ще бъдат другите?

Това бе единственото, което го безпокоеше малко. Другите новобранци бяха в базата от няколко дни. Мич не обичаше да изостава. Те сигурно бяха започнали да се сработват и нямаше да приемат добре късното му появяване. Не проумяваше защо трябваше да го забавят толкова, но нямаше как да разбере.

— Шестима са — отговори Кенеди.

Мислено отново прегледа снимките им. Беше чела досиетата им. Всички имаха армейска подготовка и поне на документи притежаваха много от качествата на Рап. Бяха мургави, атлетични, склонни към насилие, или поне не се бояха да го прилагат, и всички в една или друга степен бяха преминали през обстойни психологически изследвания. Бяха показали склонност към чуждите езици. По отношение на разбиранията си за добро и зло попадаха в златната среда на тестовете за ментално здраве. Все около тънката граница между мисленето на полицая и това на престъпника.

След последния завой излязоха на открита местност. Пътят пресичаше наскоро окосена морава с размерите на футболно игрище, а насреща се виждаха боядисана в бяло дървена барака и двуетажна къща с остъклена тераса, обикаляща я от всички страни. Не това бе очаквал Рап. Мястото приличаше на пасторален пейзаж от пощенска картичка, на голямата бяла веранда дори имаше два люлеещи се стола.

Отвътре излезе някой. Държеше чаша кафе с едната ръка и цигара в другата. Рап го загледа внимателно. Човекът небрежно наклони главата си на едната, после на другата страна. Малцина биха обърнали внимание на това, но той добре знаеше, че хората се делят на две основни категории: овце и ловци. Домакинът му проверяваше фланговете си. Той спря на края на верандата и огледа гостите през черните авиаторски очила, които носеше. Мисълта, че този човек ще се опита да го пречупи, накара Рап да се усмихне. От доста време търсеше точно такова предизвикателство.