Винс Флин
Всичко е лично (27)

26.

Рап не познаваше новодошлия, но нещо го накара веднага да изпита уважение към него. Прошарената коса, черният костюм, лъснатите обувки, пронизващият поглед и фактът, че мъжът влезе в строго секретната сграда, сякаш е у дома си, подсказваха, че това е някой от висшето ръководство на Ленгли. Новодошлият поразително му напомняше на по-строен двойник на Спенсър Трейси. Реши, че е по-уместно да стане. Подаде ръка на мъжа с черния костюм и каза:

— Да. А вие сте…

Стансфийлд се усмихна снизходително:

— Джордж.

Младият мъж го изгледа подозрително:

— Това не е истинското ви име, нали?

— Не е.

След кратко замисляне Рап попита:

— Да не би случайно вие да командвате парада тук?

Стансфийлд се усмихна небрежно:

— На моята възраст човек все трябва да командва нещо, иначе е време да се пенсионира. Моля, седнете.

Махна с ръка към стола. Рап пак седна. Стансфийлд усети миризма на кафе и видя една кана на помощния плот. Наля си.

— За вас?

— Не, благодаря.

След като седна до масичката, Стансфийлд отбеляза:

— Разбрах, че пак мътите водата.

Рап не знаеше какво се очаква да каже, затова само сви рамене.

— Бихте ли ми обяснили решението си?

— Какво решение?

— Защо решихте да действате на своя глава в Истанбул?

Рап присви тъмните си очи. Огледа внимателно по-възрастния мъж. Беше си навлякъл вече достатъчно неприятности, като наруши правилата им. Не смяташе да наруши още едно.

— Боя се, че не разбирам за какво говорите.

Стансфийлд се усмихна:

— Боя се, че много добре разбирате.

— Поставяте ме в неудобна ситуация. Ако сте този, за когото ви мисля, много добре знаете, че не мога да говоря за тези неща без тяхното разрешение — обясни младежът, като кимна към вратата на заседателната зала.

— Добър аргумент. Вие не ме познавате, но аз знам всичко за вас.

Рап изгледа подозрително Стансфийлд, но после на лицето му бързо се изписа уважение, докато прошареният агент изреждаше подробни факти от биографията му — дата на раждане, социалноосигурителен номер, имена на родителите, дългия списък на спортните му постижения, основните му достойнства и слабости. Едва последната част обаче го накара да се почувства уязвим.

— Преди три дни сте застреляли от упор един човек. Използвали сте 9-милиметров пистолет „Берета“. Тук и тук. — Стансфийлд посочи сърцето си и почука с пръст черните си очила между двете стъкла. Погледна вратата към заседателната зала и добави: — Там вътре имате един ревностен защитник, един, който смята, че имате голям потенциал, и един върл противник. В момента решават съдбата ви. Ако искате да продължите кариерата си в този занаят, предполагам, че аз съм най-добрата ви надежда. Затова, ако имате нещо да кажете, кажете го сега.

Фактът, че този човек знае всяка подробност от живота му и може да ги рецитира като стихотворение, бе достатъчно убедителен за Рап.

— Изглежда, че знаете повечето факти — предпазливо отговори той. — Сигурен съм, че вече сте си изградили мнение.

Стансфийлд се облегна назад и кръстоса крака.

— Чувам различни противоречиви истории. Затова реших да поговорим лично.

— Какви са тези противоречиви истории?

— Изглежда, че си човек, притежаващ уникален талант за този вид работа. Изглежда, че не обичаш да изпълняваш заповеди, а това, млади момко, може да бъде много опасно.

Рап кимна. Ставаше все по-очевидно, че двойникът на Спенсър Трейси наистина е големият шеф на операцията, а това налагаше да му разкрие всичките си доводи, преди Хърли да го закопае веднъж и завинаги.

— Господине, оправдано ли е, ако предположа, че на определен етап от кариерата си и вие сте се занимавали с полева дейност?

Стансфийлд се усмихна, но не отговори.

— Когато изпълнявахте оперативни задачи, нещата винаги ли вървяха според плана?

Стансфийлд веднага разбра накъде бие Рап.

— Има голяма разлика между нагаждането към ситуацията и неизпълнението на заповеди.

Младият мъж кимна и замълча за момент. Точно това му бе крещял Хърли по-рано, разбира се, с доста груби изразни средства. Рап бе сигурен, че ако доктор Люис не беше там, щяха да стигнат до бой.

— Честно казано — продължи Стансфийлд, — аз подхождам много предпазливо, когато оценявам нечии решения при изпълнение на задача във високостресови условия.

Начинът на изразяване на началника накара Рап да се замисли.

— Високостресови?

— Да.

— Не съм сигурен, че мога да определя ситуацията като високостресова, сър.

Очите на Стансфийлд проблеснаха развеселено.

— Промъкнал си се в чужда държава под фалшива самоличност, застрелял си човек от упор и си се измъкнал от страната без чужда помощ. Това не ти ли се струва поне малко стресиращо?

— Измъкването от страната… може би малко, да. Всъщност само измъкването от Истанбул. След това рискът да ме заловят беше доста малък.

— Защо реши да свършиш работата сам?

— Не отидох в Истанбул с мисълта, че мога да се справя сам. Просто така се случи. Стечение на обстоятелствата. Видях възможност и я използвах.

— В какъв смисъл възможност? — попита Стансфийлд силно заинтригуван какво ще обясни младежът.

— Прочетох доклада, който имахме от британците…

По-възрастният мъж вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Кой ти каза, че сме го получили от британците?

Рап сви рамене, сякаш беше очевидно:

— Личеше си по начина, по който беше написан.

Стансфийлд му кимна да продължи, като си каза, че по-късно трябва да вземе мерки по този въпрос.

— Прочетох доклада и там го видях… направо се набиваше на очи.

— Кое?

— Възможността. В доклада пишеше, че субектът извежда кучето си на разходка всяка сутрин в близката градинка. Сядал на една пейка, говорел по мобилния си телефон и хвърлял една топка на кученцето. — Рап разпери ръце. — Какво по-лесно от това? Без телохранители, без шофьори, без бронирани коли, без охранителни камери… много малко свидетели, а тези, които можеха да ме видят, бяха твърде заети със собственото си ежедневие.

— Не ти ли хрумна да предадеш тази информация на Стан?

— Хрумна ми, но възможността ми се видя твърде добра, за да я пропуснем.

— Ако беше казал на Стан, нямаше да пропуснете възможността.

— Не говорите сериозно.

— Напълно съм сериозен.

— Ако бях споделил идеята си със Стан, щеше да ме нарече глупак и да ми нареди да си затварям устата.

Младежът вероятно беше прав.

— Стан е много способен в тези неща. Не за първи път изпълнява такива задачи.

— Да, казаха ми — отговори Рап, не особено впечатлен.

— Чух, че имаш някои проблеми с Хърли.

— Кой няма?

Тази забележка бе съвсем на място.

— Все пак… той има доста дълга професионална биография.

— Не се съмнявам, но планът беше прекалено сложен. Идеята на операцията беше да се промъкнем до целта, да я ликвидираме и да се измъкнем незабелязано. Ако се бяхме придържали към плана на Стан, трябваше да следим субекта пет дни. В крайна сметка щяхме да достигнем до същите изводи, до които са стигнали британците, а опасността да сгрешим някъде… да бъдем забелязани… щеше да бъде поне пет пъти по-голяма.

Вероятно и за това беше прав, но Стансфийлд не му го каза. Щеше да се разправя с Хърли по-късно.

— Кога прочете доклада?

— Когато влязох в тайната квартира.

— Значи първата вечер.

— Да.

— Тогава ли реши да свършиш работата сам?

— Не… тогава само видях възможността.

— Ами когато отиде въоръжен в градинката на другата сутрин?

— Мислех, че има шанс. Исках да видя със собствените си очи и тогава да реша.

— Но когато излизаше от тайната квартира, вече беше готов да го убиеш, ако имаш удобна възможност, така ли?

Рап се поколеба, но призна:

— Да.

Стансфийлд отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масичката.

— Има ли друга причина, заради която си решил да действаш сам?

— В какъв смисъл?

Стансфийлд се усмихна съзаклятнически:

— И аз съм бил на твоите години някога… много отдавна. Помолиха ме да направя някои неща за родината си и докато не ги направих, не бях сигурен, че ще успея.

Рап сведе очи към сивите и черни шарки на килима. Не му беше в характера да се разкрива толкова пред някого, когото почти не познава, особено на такива теми, но излъчването на по-възрастния мъж го предразполагаше да бъде искрен.

— Исках да го убия — отвърна Рап след кратка пауза.

— За отмъщение ли?

Рап разсеяно сви рамене.

— Не забравяй… взели сме те с определена цел. Знам какво си преживял. Знам какво ти е причинил атентатът над Локърби.

— Отмъщение, справедливост… не знам. Знам само, че когато тръгнах към градинката онази сутрин, още не бях сигурен, но щом видях онзи мръсник, веднага изпитах желание да го убия. Беше ми писнало от планиране и празни приказки. Не виждах смисъл толкова да усложняваме нещата.

Стансфийлд свали очилата си и го погледна със сивкавосините си очи:

— Някаква друга причина, която да те е подтикнала към действие?

Рап отново сведе очи към килима. Това, което щеше да каже, не го бе признал дори пред самия себе си. Поне не изцяло. Без да вдига поглед, той отговори тихо:

— Страхувах се, че няма да имам куража да го направя.

С разбирането на човек, който е минал по същия път, Стансфийлд кимна. Отдавна не беше убивал, но още помнеше съмненията, които го разяждаха, преди да дръпне спусъка за първи път.

— Как се чувстваш сега?

— В какъв смисъл?

— Сега, след като вече си отнел човешки живот.

Рап се изсмя нервно и погледна часовника си.

— Ако имате няколко свободни часа, мога да ви разкажа.

— Нали знаеш, че смехът често е защитен механизъм, предназначен за отклоняване на основната тема.

Рап си спомни за доктор Люис.

— Да, някой ми го каза наскоро.

— Сега не е моментът да избягваш основната тема.

Рап забеляза загрижеността на по-възрастния мъж. Нервно сключи пръсти и отговори:

— Не съм свикнал да говоря за това.

— Не… и правилно.

Самият Стансфийлд не беше говорил пред никого за хората, които бе убил. Просто не му беше в характера. В хода на работата си обаче бе срещал хора със съвсем различна настройка. Някои говореха задълбочено, като учени, които се стараят да се усъвършенстват в професията. Други възприемаха по-небрежен или изкривен подход в разсъжденията си. Според Стансфийлд най-добри бяха онези, които пазеха мислите за себе си.

— Това е много важно — отбеляза той, като се почука по главата. — Как е там вътре?

— Мисля, че е нормално.

— Някакви проблеми със съня?

— Не. Дори сега спя така, както не съм спал от години.

— Хубаво. Искам да разбереш нещо много важно. Хамди Шариф се занимаваше с нелегална търговия по свое желание и с пълното съзнание, че продава оръжия на терористи, които ги използват, за да убиват невинни граждани.

— Знам.

— Аз нося същата отговорност за смъртта му, каквато и ти.

Рап се намръщи и погледна събеседника си, сякаш не разбираше. Стансфийлд беше очаквал такава реакция.

— Кой мислиш, че те изпрати на тази операция? — попита.

— Не знам.

— Аз те изпратих. Аз бях съдията и съдебните заседатели. Ти беше само палачът. Никога не го забравяй.

Заместник-директорът изрече тези думи с настойчивост, която не беше използвал досега в разговора. Сякаш умоляваше младежа да разбере важността на думите му.

След дълго замисляне Рап кимна, макар че не беше сигурен, че разбира точно какво има предвид по-възрастният мъж. Стансфийлд се изправи и каза:

— Сега можеш да се прибираш.

— Ами тяхното решение?

— Не се тревожи, аз ще оправя нещата. Само се постарай да не създаваш повече проблеми в близките няколко месеца.