Винс Флин
Всичко е лично (44)

43.

Бейрут, Ливан

Трябваше да се срещнат два часа след изгрев. Саяд попита Мугния защо точно два часа и получи отговор, че страхливите американци атакували само под прикритието на нощта, а еврейските псета — когато издигащото се слънце свети зад гърба им. Саяд бе виждал израелците да нападат по всяко време на денонощието, но не смяташе да спори с Мугния, поне при сегашното му настроение.

Погледна своята опитна мишка от ЦРУ. Не се представяше много добре. Никой от ноктите му не беше пораснал достатъчно, за да използва клещите, затова се наложи да пробие дупка в единия му пръст, за да го принуди да отговори на няколко въпроса. Пленникът обаче припадна. В тези ситуации имаше определени параметри, но те не бяха ясно очертани. Човек никога не знаеше дали няма да попадне на костелив орех. Затова Саяд още не беше сто процента сигурен за Къминс. Имайки предвид плачевните хигиенични условия, нищо чудно, ако беше получил сериозна инфекция. От Азиз ал-Абуб Саяд знаеше, че пленникът може толкова да се разболее, че нервната му система буквално да изключи. Случеше ли се това, единственото решение беше да го излекуваш и чак след това да възобновиш разпитите.

За съжаление Мугния и другите искаха отговори, които не съществуваха. Поне не в главата на Къминс. Нямаха доверие на Иванов с постоянните му интриги, но в същото време омразата към американците и евреите бе толкова силна, че решиха все пак да проверят какво знае руснакът за изчезването на парите им. Освен това бяха пренебрегнали един много важен проблем, което бе нормално за такава голяма организация. Гледната им точка беше твърде ограничена и те подхождаха към ситуацията, сякаш все още водеха улични боеве в кварталите на Бейрут. Нападение, отстъпление, окопаване и сражения — с това се изчерпваха военните им умения. В сферата на шпионажа Саяд трябваше да анализира нещата от всички страни, да предвиди всички възможни изходи. Джон Къминс в крайна сметка щеше да попадне в ръцете на Иванов по единствената причина, че руснакът бе свикнал винаги да получава своето. Саяд трябваше много да внимава какви въпроси задава, защото рано или късно пленникът щеше да изпее на Иванов какво са го питали.

Трябваше да проведат усилено лечение с антибиотици на пленника. Другите можеха да си говорят, че няма да предадат Къминс, но Саяд бе приключил. Нямаше какво повече да научи от агента и не си струваше заради него да си създава проблеми. Избърса една капка кръв в бялата си касапска престилка и се почуди какво ще каже на Дамаск. Шефовете му щяха да поискат пълен доклад за ситуацията, но не желаеха да се занимават с тези малоумни палестинци.

Това беше парадоксът на Ливан по принцип и на Бейрут в частност. Палестинците би трябвало да си стоят в Палестина, не да идват тук. Те бяха нарушили баланса, който турците с векове бяха поддържали. Прогонването им от евреите бе разбило крехкия мир и тласнало страната към гражданска война. Сега, повече от петнайсет години по-късно, войната беше свършила и палестинците ставаха все по-самоуверени. В тази сравнително спокойна обстановка Дамаск губеше влиянието си върху поведението на различните враждуващи фракции. Сирийското ръководство обаче твърде бавно осъзнаваше очевидното. Детето беше пораснало и вече не се интересуваше, нито се нуждаеше от одобрението на родителя си. За щастие Саяд играеше ролята на чичо — много ненатрапващ се чичо. Особено тази сутрин.

Той почука на металната врата и изчака да му отворят. Излезе в коридора и затвори след себе си. Погледна двамата пазачи и каза:

— Трябва да го види лекар. Кажете на другите. Искам да се грижите за него като за малко дете. Никакви удари или ритници.

Двамата кимнаха и той се отдалечи по коридора, като още умуваше какво ще каже на началниците си. В швейцарските влогове, които с толкова усилия бяха създали, сега нямаше нищо. Дамаск не беше вложил нито цент в тях, но знаеше за съществуването им. На никого там обаче не му беше известно, че с помощта на Шариф и Иванов Саяд бе открил депозит и за себе си. Вземаше процент от всяка оръжейна пратка, пристигаща в страната, а в замяна се грижеше враждуващите мюсюлмански групировки да не създават проблеми на търговците. В Дамаск не трябваше да научават за това.

Той спря в едно малко помещение на партерния етаж, барикадирано с торби пясък. Вратата беше напълно блокирана, а от високите прозорци бяха оставени само малки дупки за амбразури. Ох, как искаше тия нагли маронити да изчезнат. Саяд се качи на горния етаж и като проследи електрическите удължители и телефонните жици, намери импровизирания команден пункт. Коридорът беше пълен с въоръжени мъже, но този път те не го притесниха. Бяха му необходими, за да не позволят на християните да направят някоя глупост.

Живееха в пълна мизерия. Нямаше течаща вода, електричество и телефонна връзка. Мъжете се облекчаваха в различни стаи и ъгли на подземието. Нищо чудно, че Къминс се беше разболял. Налагаше се да прокарат ток и телефони от три пресечки с помощта на снадени кабели.

Пазачите се отдръпнаха, за да му направят път, и той влезе в командната стая. Мъжете стояха около една талашитена плоскост, поставена върху два варела. Тук бяха Мугния и Бадредин от „Ислямски джихад“, Джалил от иранското разузнаване и Радих от „Фатах“. Всички те печелеха стабилно от сделките с търговеца на оръжие от Истанбул, а сега нямаха пукнат цент.

— Затвори вратата — заповяда Мугния.

Саяд затвори и отиде при другите.

— Е? — попита Мугния.

— Нищо.

— Нищо ли? — подозрително попита Радих.

Саяд погледна жалкото нищожество от „Фатах“ и каза:

— Разбрах, че хората ти са си позволили известни волности с моя пленник през последните дни.

— Твой ли? — изкрещя Радих. — Той е мой пленник!

— Пленникът е бил ритан и тормозен и заради лошата хигиена, понеже хората ти серат като кучета, където им скимне в подземието, сега е сериозно болен.

Бадредин се намръщи отвратено:

— Да… трябва да спазвате елементарна хигиена. Или поне кажи на хората си да ходят на покрива. Слънцето ще реши проблема.

— Нима искаш да се катерим седем етажа, за да отидем до тоалетната? — възмути се Радих.

— Стига! — изкрещя раздразнено Мугния. Огледа всички, давайки да се разбере, че няма да търпи повече дребнави заяждания. — Някой е откраднал милиони долари от сметките ни, а вие спорите къде трябва да се сере!

— Аз само…

— Млък! — Мугния се обърна намръщено към Радих: — До гуша ми дойде. Само се оплаквате, спорите, мрънкате, и за какво? Така няма да постигнем нищо. Милиони долари са изчезнали, Шариф е мъртъв, а оня лешояд Иванов се кани да идва в Бейрут. Аз ли съм единственият, който смята това за обезпокоително?

— Иванов ми каза, че не знае нищо за убийство на Шариф — обади се плахо Саяд.

— Откога вярваш на всичко, което излиза от устата на един руснак?

— Нямам му доверие, но ми се стори много разтревожен от убийството на Шариф.

— Може би някой друг е очистил Шариф и след като турският ни приятел вече го няма, Иванов да е решил да източи всичките ни пари.

Саяд се замисли за момент над тази възможност. Не беше изключено. Иванов многократно бе доказвал, че не се спира пред нищо.

— И за капак, тия проклети християни решиха точно сега да показват сила. — Мугния поклати глава. — Тази работа никак не ми харесва. Нещо не е наред, а нямаме почти никаква информация.

— Защо му е на Иванов да идва в Бейрут? — попита Бадредин.

— Земя.

Всички погледнаха полковник Джалил от иранското разузнаване.

— Обясни — изръмжа Мугния.

— Тук, в Бейрут, има много ценна земя. Мнозина смятат, че след края на войната тук ще се правят големи пари.

— Защо просто не ни оставят на мира? — попита Мугния, без да се обръща конкретно към някого.

— Ами американците? — намеси се Радих. — Държим един от агентите им.

— Да, и той е бил изпратен, за да преговаря за освобождаването на бизнесмена им — добави Саяд с тон, подсказващ, че вече е мислил за тази възможност.

— Така твърди той.

— Да не би да се съмняваш в способността ми да принудя някого да ми каже истината? — заплашително попита Саяд, като се обърна към Радих.

— Никой от нас не е съвършен.

— Значи смяташ, че американецът крие нещо, така ли? Че идването му тук е част от плана на американците да установят контрол над Бейрут?

— Не съм казал такова нещо.

— Каза го, но с други думи. — Саяд се обърна към двамата от „Ислямски джихад“: — Нямаме достатъчно информация, за да знаем със сигурност какво се случва. Виновникът може да е всеки, но от първоначалните сведения изглежда, че Иванов играе основна роля.

— Какво ще правим? — попита Бадредин.

— Нека да дойде в Бейрут — отговори Саяд, след като се замисли за момент. — А ние ще продължим да се оглеждаме и ослушваме и ще разберем какво става.

Мугния се почеса по главата и измърмори:

— Бейрут е нашата крепост. Кажете на информаторите ни от пристанището и летището. Искам да научавам за всичко, което изглежда подозрително. Американци, руснаци, израелци… няма значение.

— Също така трябва да предупредим нашите съюзници — добави иранецът. — Всички трябва да бъдат изключително внимателни, докато не разберем какво става.

— Съгласен съм. Без много шум уведомете нашите приятели в Европа. Особено по-тясно свързаните с Шариф. Съобщете им нашите опасения… че някой ни е вдигнал мерника.

Това беше правилно решение, но Саяд се почувства длъжен да добави още нещо:

— Обаче да не споменаваме нищо за парите. Поне засега.

Един по един другите кимнаха в съгласие, както и очакваше. Всички бяха твърде горди, за да допуснат да се разчуе, че са изгубили толкова много пари.