Винс Флин
Всичко е лично (11)

10.

Езерото Ана, Вирджиния

Лекарят свали кожените си дрехи и застана неподвижно на верандата, докато Хърли разказваше за събитията от изминалия следобед. Слушаше, като се стараеше да не издава мислите си, макар че няколко от нещата, които чу, сериозно го обезпокоиха. От опит знаеше, че да се опитваш да прекъсваш Хърли не е добър подход. Най-добре беше да го остави да довърши. Старият шпионин приемаше всеки въпрос или коментар като лична нападка, която на свой ред предизвикваше ожесточена контраатака, а всичко това само затрудняваше работата на психиатъра.

Люис се беше запознал с Хърли преди пет години. Министерството на отбраната бе изпратило специалния му отряд в Пакистан да помага в една секретна операция на ЦРУ за обучение и екипиране на муджахидините в опасния граничен район с Афганистан. Хърли, с типичния си рязък маниер, им се подигра, че прехвалените Зелени барети вече включват и психиатри в отрядите си. Сравни Люис с политкомисарите в Червената армия, което едва ли беше комплимент, тъй като въпросните офицери изпълняваха политическата задача да поддържат любовта на войниците към комунистическите идеали. Те бяха известни също с това, че изпращаха в Сибир всеки, който не показва абсолютна преданост към Партията. Собствените им другари се страхуваха от тях и ги мразеха.

Люис прозря през нахаканото поведение на Хърли и вместо да се обиди от забележките му, се изсмя. С течение на времето шпионинът все по-често започна да се консултира с психиатъра. Скоро осъзна, че опитният лекар е много полезна придобивка. Люис бе истинско съкровище. Той като че ли умееше да чете мислите на хората. Този човек беше истински ходещ и говорещ детектор на лъжата.

Когато разказа всичко за случилото се през изминалия следобед, Хърли не спря, за да чуе мнението на психиатъра, нито му даде възможност за въпроси. Веднага продължи с онова, което смяташе, че трябва да се направи.

— Искам да седнеш с него и да го разнищиш. Зарежи всичките си други ангажименти до края на седмицата, ако трябва. Искам да знам всичко за това хлапе. Той крие нещо и аз трябва да разбера какво.

По стар навик Люис стисна устни и се загледа в далечината, докато обмисляше възможните решения. Той уважаваше и харесваше Хърли, чувстваше го като приятел, но в никакъв случай не би го причислил към категорията на уравновесените, психически здрави възрастни мъже. Кенеди, от друга страна, бе сред възможно най-стабилните и разсъдливи хора, с които някога бе имал удоволствието да работи. Преди да направи каквото и да било, искаше да чуе и нейното мнение.

— Ще се освободя утре — каза Люис, давайки вид, че се съгласява, без всъщност да поеме ангажимент. — Хайде да влезем. Умирам от глад и ми се ходи до тоалетната.

След като психиатърът се облекчи и изми лицето си, двамата влязоха в кухнята, където Кенеди четеше някакви документи и от време на време ровеше с вилица спагетите в една чиния. Люис погледна бездарния буламач и се намръщи. Той бе любител на добрата кухня и сърцето му се свиваше, когато видеше някой от колегите му да се отнася с такова пренебрежение към нещо толкова важно. Без да продума, докторът започна да рови из шкафовете в търсене на нещо, с което би могъл да сготви сносно ядене. Кенеди и Хърли се спогледаха развеселени.

Люис надникна в хладилника и без да се обръща, каза:

— Стан, бъди така добър да донесеш една бутилка вино от мазето. Едно „Шато Доминик“ например.

Извади едно пакетирано пиле и затвори хладилника. Направи крачка към мивката, спря за момент и добави:

— Я по-добре донеси две.

Когато Хърли излезе, Люис погледна Кенеди над рамото си и й кимна да отиде при него до умивалника.

— Е — отбеляза, — Стан не е много въодушевен от новото ти откритие.

— На него никой не може да му угоди.

Люис пусна водата и започна да мие месото. Подсмихна се и добави:

— Мисли, че си му скроила номер.

Тя завъртя очите си, без да отговори.

— Това ли е младежът, за когото ми говореше? Момчето от Сиракюз?

— Да.

— Не си ми споменавала за бойните му умения.

Кенеди смутено сви рамене:

— Аз самата не знаех за тях.

— Доста сериозен пропуск. — Люис я погледна. — Не го приемай като критика.

— Не се гордея, че съм го пропуснала, но в крайна сметка така може би е по-добре, не мислиш ли?

— Може би да… може би не.

Кенеди разказа всичко, което знаеше за Рап, а то изобщо не беше много, но тя отново изтъкна, че не е задължително липсата на повече информация да е нещо лошо. Отново наблегна на убеждението си, че това е човек, когото лесно могат да обучат за целите си. Точно когато свършваше краткото си изложение, Хърли се върна от мазето. Люис я помоли да нареже малко салата, а той сложи да вари фиде, разфасова пилето и приготви бял сос със сметана. За Хърли остана задачата да отвори виното.

Докато Люис довършваше основното ястие, Хърли и Кенеди пак заспориха. Опитваха се да се надприказват, всеки отстояваше своята версия за случилото се и обвиняваше другия, че се е провалил. Като всеки опитен психиатър Люис умееше да слуша и веднага влезе в ролята си. Много го улесняваше това, че и двамата бяха интересни личности. Хърли бе истински феномен сред пациентите му, един от онези толкова рядко срещащи се хора, чиято компания е толкова забавна, че по-скоро ти трябва да им плащаш за сеансите, отколкото те на теб. Разбира се, понякога преувеличаваше, но Люис беше станал свидетел на няколко реални случки с него и знаеше, че разказите му обикновено доста точно отговарят на действителността.

Кенеди беше коренно различна. При нея нямаше ругатни, гняв или възбудена жестикулация, придружена с театрални мимики. Спокойният й, аналитичен и интелектуален стил предразполагаше събеседника. Отговорите й никога не бяха прибързани и почти винаги звучаха добре обмислено. Тя никога не прибягваше към лични нападки и не се опитваше да преувеличава, за да повлияе върху чуждото мнение. Въпреки тези коренни различия двамата с Хърли имаха няколко общи черти, които още повече изостряха спора. И двамата бяха силно подозрителни към всеки и трудно признаваха собствените си грешки. Освен това дългогодишното им познанство и близките им отношения изкарваха на повърхността и най-добрите, и най-лошите им качества по много агресивен начин. Люис никога не би им го казал, но от професионална гледна точка му доставяше огромно удоволствие да наблюдава споровете им — това бяха словесни битки от световна класа.

Сложиха масата, наляха виното, храната бе сервирана. Кенеди деликатно бодеше от салатата, докато двамата мъже се заеха да унищожават пилето и фетучините с доматен сос. Люис се хранеше мълчаливо, докато двамата шпиони продължаваха да се препират. Той ги прекъсна три пъти, но само за изясняване на някои неща. След като изяде всичко в чинията си, той си наля още една чаша вино, дръпна стола си назад и даде знак, че е готов да им каже мнението си. Когато започваха операцията, бяха постигнали споразумение Люис да има пълен контрол над всички решения. Хърли ръководеше екипа, но неговото самонадеяно поведение не се харесваше на мнозина във Вашингтон. Трябваше да му се признае, самият той също разбираше, че това е негова слабост. Вместо с обичайното си поведение на твърдоглаво ченге да настоява ролята на Люис да се ограничи до отстраняването на очевидно ненормалните кандидати, Хърли му беше казал:

— Не искам никакви джунджурии, компютри и тем подобни научни глупости. Плащаме ти, за да даваш мнение. Затова не ме баламосвай с постоянни недомлъвки.

Имайки предвид точно тези думи, Люис остави чашата си и каза:

— Допуснали сте две грешки, и двамата знаете какви.

Кенеди кимна.

— Сещам се за една — отбеляза Хърли. — Това, че не е проучила достатъчно старателно тоя тип. Коя е втората?

— Не се ли сещаш за единственото нещо, което не си направил правилно днес? — попита психиатърът.

— Не съм съвършен, но това не е моя грешка. — Инструкторът посочи Кенеди. — Аз си скъсвам задника от работа, за да вкарам нещо в главите на тези синковци. Не съм длъжен да оправям нейните бакии.

Люис си даде сметка, че ще трябва да притисне Хърли малко по-сериозно. Покашля се и отбеляза:

— Аз виждам две възможни обяснения. Или това хлапе много го бива, или ти започваш много да издишаш. — Отпи глътка вино и попита: — Кое от двете е вярното?

Хърли стисна зъби.

— Не съм започнал да издишам! — Смутено добави: — Просто го подцених, това е всичко.

— Точно това най-много ме тревожи — с назидателен тон изрече Люис.

— Не се безпокой… няма да се повтори.

— Опасявам се, че това не е достатъчно.

Хърли запали цигара и отбеляза небрежно:

— Добре де, хайде да не правим от бълхата слон.

— Глупости! — сряза го Люис.

— Какво толкова… — измърмори Хърли, опитвайки се да омаловажи проблема.

— Не ми се оправдавай. Днес си оплескал всичко, сериозно си го оплескал.

Кенеди се дръпна назад, погледна лекаря с широко отворени очи, неспособна да скрие удивлението си от острата му реакция.

— Хайде да се успокоим — смирено го подкани Хърли, като се опитваше да смекчи тона.

— Да се успокоим ли? — Люис се наведе напред. — Не виждам нищо, което да ме успокоява в тази ситуация. Но това, което най-много ме ядосва, е, че ти съзнаваш какво си направил, но упорито отказваш да си го признаеш.

— Е, не се е свършил светът.

Гневът на Люис растеше с всеки следващ опит за отричане.

— Ти трябва да си безгрешен. Тези момчета трябва да се страхуват от теб, да те ненавиждат, да те мразят. Дори не трябва и да си помислят, че могат да те насинят… — Посочи подутото око на Хърли. — Камо ли пък да те победят. И най-малкото можеш да допуснеш да го направи някой, който е влязъл в базата преди десет минути.

— Той не ме победи — изръмжа възрастният мъж.

— По това може да се поспори. Доколкото чух, на практика те е победил и си се измъкнал само защото си играл нечестно.

— Да… животът понякога не е справедлив.

— На този етап, Стан, тези момчета са като малки кученца. Знаеш го. Ако нарушаваме собствените си правила, няма да успеем да ги пречупим. Така им създаваме погрешна нагласа.

Хърли се облегна назад и като скръсти инатливо ръце, заяви:

— Подлъгаха ме да се забъркам в тази каша.

— Не съм сигурен, че това е вярно, но нека за момент да приемем, че е така. — Люис замълча за момент, сетне добави: — Ти не трябва да се оставяш да те подлъгват. Трябва да гониш тези псета, докато така капнат от умора, че да не могат да се държат на крака. Трябва да ги насъскваш един срещу друг… да разбереш на какво е способен всеки от тях и после, когато са съвсем пребити, да ги вкараш в оная барака и да ги смачкаш, точно както са правили с нас, когато сме били новобранци. Това е деликатна работа, по дяволите, много добре знаеш. Точно това е причината да правим нещата по начина, по който ги правим, и твоето самолюбие няма никакво място при вземането на решения.

— Самолюбието ми няма нищо общо — кисело изрече Хърли. — Просто свалих малко гарда.

Психиатърът поклати глава:

— Не. Тук съм склонен да се съглася с Айрини. Ти още гледаш на нея като на малко момиченце и не й гласуваш доверието, което заслужава. Тя ти довежда новобранец, който сама е избрала, но понеже той не се вписва в твоята закостеняла система, в която всеки от питомците ти трябва да е минал през определено обучение, решаваш да пропуснеш няколко от стъпките на подготовка, да го пребиеш и да го изриташ от лагера. — Люис се облегна назад, отпи глътка вино и попита с по-спокоен глас: — Това, че Томас е дал съгласието си, не ти ли говори нещо?

Люис имаше предвид заместник-директора по операционната дейност в ЦРУ.

Смутен, Хърли измънка:

— Не помислих за това.

— Разбираш ли в каква ситуация сме сега заради тебе?

Отначало Хърли не отговори, но после мълчаливо кимна.

Кенеди вече се чувстваше по-спокойна за своята кауза, но нямаше много ясна представа за какво говорят двамата мъже, затова попита Люис:

— Каква ситуация имаш предвид?

— Нещата много лесно могат да излязат от контрол — обясни психиатърът. — Ако един от обучаващите се успее да насини окото на някого от инструкторите, всички останали изведнъж могат да решат, че и те имат шанс. Това са хора, не роботи. Като добавим и факта, че се е наложило Стан да се бие нечестно, за да победи, положението става още по-опасно.

— Защо?

— Мислиш ли, че е добре за нас да обучим твоя човек, да го пратим в акция и да го оставим да си мисли, че когато нещата загрубеят, винаги може да нарушава правилата?

Кенеди разбра.

— Мамка му — изръмжа Хърли. — Какво искаш да направя?

— Ще се махнеш оттук за няколко дни. Искам тези синини да изчезнат. Ще оставиш новобранците на мен и другите инструктори. Аз най-добре ще преценя този Рап и на какво е способен.

— Ами после?

— Ще се върнеш, ще отидете двамата в бараката и ще го победиш, но в честен бой.

— Ами ако не успее да го победи? — попита Кенеди.

Двамата мъже се спогледаха. Тук вече попадаха в непознати води. След кратко мълчание Люис погледна Кенеди и отговори:

— Това вече ще бъде сложен проблем.