Винс Флин
Всичко е лично (60)

59.

Саяд вдигна огледалцето, завъртя главата си надясно и погледна превръзката, като внимателно опипа краищата й. Утринното слънце огряваше стаята му. Нямаше шанс да му пришият надъвкания хрущял и кожа — поне така твърдеше лекарят, макар той да подозираше, че просто не е в час с последните открития в медицината. След като всичко това свърши, смяташе да отиде в Париж и да потърси пластичен хирург, който да направи нещо за чуканчето, останало от ухото му.

Ако си пуснеше по-дълга коса, можеше временно да реши проблема, но не искаше да живее до края на дните си с белега от срещата си с Бил Шърман. Засега това беше единственото име, което знаеше. Другият американец, Ричардс, им бе казал, че не знае истинското име на шефа си. За да разбере дали казва истината, Саяд трябваше да го поразпитва още малко, а както вървяха нещата, едва ли щеше да има тази възможност.

Едно бе сигурно: душевното състояние на Шърман беше извън всякакво съмнение. Саяд се занимаваше с това от близо двайсет години, но досега не беше срещал никого, който дори малко да се доближава до това животно. Този тип очевидно бе луд. Кой нормален човек би отхапал нечие ухо, та после да вземе и да го сдъвче? Твърде пресният спомен за това го накара да потрепери. Никога не му се беше случвало нещо толкова странно. Болката бе силна, нетърпима на моменти, но вече отшумяваше. Сцената обаче — как друг човек дъвче ухото му — ставаше все по-жива в съзнанието му. Чувството бе мъчително и още повече засилваше желанието му да се отърве час по-скоро от Бил Шърман, или както беше истинското му име.

Закопча чистата бяла риза, която му беше донесъл Али, и облече сакото си. Чу стъпки по коридора и се обърна. Радих бе застанал на вратата.

— Искал си да ме видиш.

— Да. Какво правят съседите ни отсреща?

— Нищо ново. Имат общо между трийсет и петдесет души.

— А ние?

— Трийсет и двама.

Саяд кимна. Толкова стигаха, за да се справят, ако изникне проблем. Той смени темата:

— Чу ли за новия американец? Оня, дето е отседнал в „Големия кедър“.

Радих кимна:

— Двама от моите хора го следят. — Извади малка радиостанция. — Постоянно ме държат в течение. Казаха, че е глупак.

— Глупак ли? Защо? — поинтересува се сириецът, на когото определението се стори интересно.

— Обикаля магазините и разпитва наляво и надясно за отвлечените американци. Навсякъде повтаря твоето име. Раздава пари и казва на всички къде е отседнал. Твърди, че бил упълномощен да преговаря за освобождаването им.

Саяд не се изненада, че американецът е споменавал името му. Комисар Хадад му беше казал всичко. Фактът, че Петросян се бъркаше в техните работи, също не го изненадваше. Още когато изпращаше полицейския началник в Бурж, за да хване двамата американци, Саяд знаеше, че ще има последици. Точно затова бе платил на Хадад такава безбожна сума.

Нещо очевидно тревожеше Радих, затова сириецът попита:

— Какво има?

— Опасявам се да не го отвлекат от някоя групировка. Дори бих се изненадал, ако изкара до обяд. А пък ако някой го отвлече… — Той се намръщи и изцъка с език.

— Това би усложнило преговорите — завърши Саяд.

— Точно така.

Хадад му беше казал, че новодошлият американец е млад, неопитен и много притеснен. Радих имаше право. Ако някоя друга групировка го отвлечеше, щяха да поискат откуп за него, а това още повече щеше да усложни нещата, особено ако искаха да приключат сделката днес. Имаше още една страна на въпроса, но Саяд не желаеше да казва на никого за това. Ако американците наистина бяха готови да наддават, те вероятно щяха да предложат много по-висока цена, отколкото очакваха палестинците. В крайна сметка Мугния и Бадредин можеха да откажат да върнат пленниците на американските власти, но нищо не пречеше да се опита. Най-разумното решение бе да говори с новия играч и да види какво искат американците.

— Доведи го, но бъди внимателен. Знаеш колко са коварни тия американци. Първо го закарай на друго място и го съблечи. Провери дали не носи предавател. След това го докарай тук и му покажи бясното куче в подземието… да видим дали ще направи сериозно предложение.

— Сериозно ли мислиш да върнеш пленниците на американците?

Може би не, но Саяд не трябваше да изключва и тази възможност. Америка беше много богата страна. Може би така щяха да успеят да си възстановят откраднатите пари. Това щеше да даде на Саяд възможност да си върне предишния охолен живот. При ненавистта, която Радих таеше към американеца, сириецът не биваше да издава мислите си пред него.

— Не, не смятам да им ги връщам, но ще пробвам да използвам американците, за да вдигна малко мизата.

Радих се втренчи в него и след няколко секунди заяви:

— Трябва да ми позволиш да го убия. За да елиминираме всички изкушения.

„Мога ли да поверя заложниците на Радих?“ — запита се Саяд. Хубаво би било, ако можеше да убеди Мугния да ги наглежда, но той искаше да участва в преговорите на летището. Разбираше гнева на колегата си, но не и упорството му. Радих просто не проумяваше какъв е истинският залог днес. Вероятно това се дължеше отчасти на младостта му. Радих можеше да се върне в Сабра или Шатила и да се прехранва от черната борса и от рекет на мизерстващите бежанци. Той имаше много години пред себе си и много възможности да възвърне богатството си. Освен това не се налагаше да дава отчет пред Дамаск за изчезналите пари. Преценката му бе замъглена от омразата. При други обстоятелства Саяд би наказал или унизил Радих, но не и сега. Просто трябваше да преживеят днешния ден, после всичко щеше да се нормализира. Сириецът реши да опита по-разумен подход.

— Разбирам гнева ти, Абу, но трябва да го преодолееш.

Палестинецът поклати глава:

— Не мога. Сърцето ми е изпълнено с омраза към този човек. Няма да мога да спя, докато не го видя мъртъв.

— Разбирам те, но би трябвало да намериш утеха във факта, че той ще умре хиляда пъти в ръцете на онзи, който го купи днес. Ще изпита толкова болка, колкото не можем да си представим.

— Не ме интересува. Трябва да го убия със собствените си ръце.

На Саяд му хрумна един компромис, който, макар и неосъществим, можеше да успокои Радих достатъчно, за да не проваля шансовете им отново да напълнят касите си.

— Обещавам ти, Абу, че който и да купи американците днес, ще се договоря с него така, че след като свършат с Шърман, да ти окажат честта лично да го убиеш.

Палестинецът се замисли. Личеше, че не е много склонен да му повярва, затова Саяд добави:

— И ще ти позволя да прекараш известно време с него днес, за да му дадеш хубав урок, преди да го изпратим.

Радих леко се усмихна.

— Ще ми доставиш огромно удоволствие.

— Добре. — Саяд го потупа по рамото. — Сега иди да доведеш новия американец и внимавай да не те проследи някой. Докарай го да видим какво иска да ми каже, пък после ще ти дам няколко часа да си успокоиш нервите с нашия господин Шърман.