Метаданни
Данни
- Серия
- Мич Рап (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- American Assassin, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2014 г.)
Издание:
Винс Флин. Всичко е лично
Американска, първо издание
Превод: Марин Загорчев
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корицата: Стефан Маринов
Печат: „Експертпринт“ ЕООД
ИК „Ера“ — София, 2011 г.
ISBN: 978-954-389-117-7
История
- — Добавяне
23.
Ленгли, Вирджиния
Центърът за борба с тероризма бе заврян в подземието на старата главна квартира на ЦРУ. С недостиг на финансиране, недостиг на кадри, недостиг на оборудване и недостиг на светлина, това подразделение бе изолирано както географски, така и институционално от всички основни играчи в сградата. Тук работеха осем трудолюбиви служители, между които една претрупана с работа секретарка и Айрини Кенеди, която бе прикрепена към екипа като експерт по всички арабски и ислямски въпроси.
Кенеди бе прекарала детските си години в различни дипломатически представителства, всичките в Близкия изток и всичките с изключение на едно в арабските страни. Баща й имаше дипломатически паспорт, но в действителност работеше за ЦРУ. В момента Кенеди редактираше един доста лош превод на подслушана информация, който й бяха изпратили от разузнавателния отдел. Преводът беше толкова некадърно направен, че тя накрая се облегна назад и отчаяно погледна колегата си Андрю Суонсън. Високият русокос бивш възпитаник на университета „Дартмаут“ стоеше облегнат на стената в кабинета й и подръпваше къдравата си коса. Цяла нощ не беше спал, опитвайки се да разбере за какво става дума в подслушания разговор.
— Ако продължаваш да си скубеш така косата, скоро ще оплешивееш — предупреди го Кенеди, без да го поглежда.
Суонсън свали ръката си от главата и се опита да стои неподвижно. След половин минута не издържа и каза:
— Това нещо звучи безсмислено.
— Така е, защото преводът е грешен — отговори Кенеди, докато записваше още нещо в полето.
— Знаех си.
Тя затвори папката и почука по нея с химикалката си.
— Трябва да чуя записа.
Суонсън изръмжа отчаяно:
— Мамка му.
Кенеди погледна етикета на папката.
— Какъв е проблемът?
— Информацията е на шибаната Агенция за национална сигурност.
— Виждам.
— Цял късмет ще е, ако се добера до записа преди Четвърти юли.
Кенеди взе едно листче и написа име и телефонен номер. Залепи бележката върху папката и я връчи на Суонсън.
— Обади се на Кейти. Кажи й, че ми дължи услуга, и я помоли да ми изпрати записа до края на деня.
— Ами ако ми каже да изчакам по каналния ред?
Телефонът на Кенеди иззвъня. Тя погледна малкия правоъгълен дисплей и видя, че я търсят от вътрешния на Стансфийлд.
— Няма да ти каже така. Гарантирам. Сега тичай да досаждаш на другиго. Имам важен разговор. — Кенеди вдигна слушалката. — Добро утро.
— Добро утро. Би ли се качила при мен? Трябва да обсъдим нещо.
Тя веднага усети леко напрежение в гласа на началника си. На друг не би му направило впечатление, но тя веднага застана нащрек.
— Идвам веднага.
Затвори, заключи бюрото си и тръгна към вратата. Докато пътуваше с асансьора, си припомни всички операции, които ръководеше или в които участваше. Бяха четиринайсет. Проблемът можеше да е свързан с всяка една от тях или с нещо съвсем ново. Кенеди се опасяваше, че бракът й няма да издържи още дълго при тази напрегната работа. Със съпруга си вече почти не се виждаха.
Тя влезе в приемната на Стансфийлд. Секретарката му Мег говореше по телефона и й даде знак да влиза. Кенеди влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Стансфийлд стоеше до голямата карта зад бюрото си и преглеждаше някакъв документ. В помещението не се виждаха никакви лични вещи с изключение на една семейна снимка на бюрото, но дори тя бе поставена с гръб към посетителите. Като главен шпионин в Ленгли той много внимаваше какво показва пред специалистите по издирване на информация и разгадаване на тайни. Преди три години Кенеди бе провела малко разследване и откри дълъг списък от медали, похвали, грамоти и награди, които Стансфийлд беше получил от Втората световна война насам. Нито едно от тези отличия не беше изложено тук или в дома му. Томас Стансфийлд бе изключително потаен човек.
— Сядай — каза той, без да я погледне. — На масата има чай. Налей си.
Кенеди отиде при кожения диван, отвори бамбуковата кутийка и си избра едно пакетче зелен чай. Отвори го, пусна го в една чаша и си наля гореща вода. Стансфийлд се приближи с някакъв лист в ръка. Седна на креслото вдясно от Кенеди, постави документа върху масичката с черешов фурнир и скръсти ръце.
Айрини пусна пакетчето във водата и погледна горната част на страницата. Като специалист по полевата дейност веднага разбра какво е това. Секретна телеграма. От американските мисии по целия свят в ЦРУ ежедневно постъпваха такива бюлетини, закодирани с помощта на най-сложния и секретен шифриращ софтуер, създаван някога. Кодът на най-горния ред показваше не само степента на поверителност, а и откъде е изпратена информацията. Специално този документ идваше от американското консулство в Истанбул. Кенеди преглътна притеснено и набързо прегледа текста. Хамди Шариф беше мъртъв. Застрелян в градинка срещу жилището си.
— Аз ли съм започнал да забравям, или не сте ме уведомили правилно за хода на операцията? — попита Стансфийлд.
Кенеди отново прочете телеграмата и се замисли за точните дати. Погледна шефа си и отговори:
— Доколкото знам, Стан и Ричардс още не са пристигнали в страната.
— Къде са?
— В Гърция.
Стансфийлд се облегна назад и поглади синьо-черната си раирана вратовръзка.
— Къде е Рап?
— В страната.
Той се замисли за секунда.
— Кога е пристигнал?
— Вчера следобед.
— Сигурна ли си?
Кенеди кимна:
— Обади се контролно снощи и тази сутрин.
— По наше или по негово време?
— Беше около полунощ наше време.
Стансфийлд погледна през прозореца за момент, после свали черните си очила. Остави ги в скута си и разтърка очи. Прибързаните изводи нямаше да помогнат. Разбира се, при човек като Шариф всичко можеше да се очаква. Оръжейният търговец си имаше доста врагове, но идеята, че две различни групировки може да са решили да го убият по едно и също време, бе доста трудна за преглъщане.
Преди Стансфийлд да успее да каже нещо друго, вратата се отвори и в кабинета безцеремонно влезе Макс Пауърс, началникът на отдела за Близкия изток.
— Голяма новина — обяви той.
— Какво сега? — попита Стансфийлд.
— Нашият любим търговец на оръжие вече не е сред живите.
С периферното си зрение Стансфийлд видя как Кенеди издърпа телеграмата от масичката и я сгъна на две.
— За кой търговец на оръжие говориш?
— За Шариф, оня дебел турчин — отговори Пауърс със самодоволна усмивка. — Тази сутрин някой му е пръснал главата в Истанбул.
— Цялата глава ли? — намеси се Кенеди, която бе разбрала информацията буквално.
— Поне задната част. — Пауърс постави дясната си длан на тила и потупа с пръсти плешивината на темето си. — Имам добър източник в турското разузнаване. Каза, че някой го е прострелял почти от упор. Един куршум в сърцето, после и те не знаят колко в лицето, но със сигурност повече от един. Ето тук. — Почука с пръст между очите си. — Всички почти в една точка. Професионално изпълнение. Цялата задна част на черепа му била отнесена.
— Имат ли подозрения кой го е направил? — поинтересува се Кенеди.
— Никакви. Обаче слуховете вече са плъзнали.
— Кандидати?
— Обичайните заподозрени: евреите, жабарите, иранците, иракчаните, сирийците и ние, разбира се.
— Руснаците?
— Моя човек каза, че се спотайват. Обадил му се негов стар приятел от КГБ.
— Тоест СВР — напомни му Кенеди сегашното име на руските разузнавателни служби.
— Да, обаче той ги нарича КГБ. Същата стара пасмина. Само с ново име.
— Какво иска Михаил? — попита Стансфийлд, имайки предвид Михаил Иванов, заместник-началника на Директорат Ес, може би най-безскрупулното подразделение в света на шпионажа.
— Никак не е доволен — отговори Пауърс, като енергично поклати глава. — Предявил е доста сериозни искания.
— Например?
— Иска да знае кой го е извършил и очаква пълно съдействие. Заплашил, че ще вгорчи живота на всеки, който не им съдейства. Нагло копеле.
— Свидетели? — попита Кенеди.
— Нито един — отвърна Пауърс, като се ухили широко. Погледна часовника си. — Гръмнали са го преди пет часа. Изглежда, че е дело на професионалист. Пет часа означава, че пичът, който е дръпнал спусъка, отдавна е офейкал. Няма да го пипнат.
— Пич? — хвана се за думата Кенеди.
Той сви рамене:
— Така предполагам. Не се обиждай, ама това е предимно мъжки занаят.
Тя се усмихна, за да му покаже, че не се обижда.
Стансфийлд попита:
— Ами твоят източник… добър ли е?
— Отличен. Много навътре в нещата.
— На кого симпатизира?
— Най-вече на всемогъщия долар, но предпочита да работи с хора, които харесва. Можем да му имаме доверие.
— Дръж ме в течение. Искам да знам какво е намислил Михаил. Ако пак тръгне напред с рогата, може би ще спечелим още няколко съюзници в Анкара.
— Добра идея.
— Нещо друго?
— Ще накарам хората си да подготвят подробен доклад и да ти го пратят.
— Благодаря.
Стансфийлд погледна към вратата, давайки на Пауърс да разбере, че иска да продължи разговора си с Кенеди.
Щом началникът на отдела за Близкия изток излезе, Кенеди скочи на крака. Изтича при бюрото на Стансфийлд и грабна секретния телефон. Започна да набира номера, спираше за няколко секунди, слушайки указания, после набираше нов номер. След двайсет мъчителни секунди гласовата й поща се включи. Кенеди внимателно изслуша краткото закодирано съобщение на Рап, после бавно остави телефона.
Стансфийлд прехвърли очилата в дясната си ръка и попита:
— Е?
Тя кимна, изкашля се и отговори с глас, издаващ, че още не може да повярва:
— Той е бил.