Винс Флин
Всичко е лично (46)

45.

Женева, Швейцария

Когато всичко свърши, Рап бе готов да се закълне, че е почувствал течението от преминаването на куршума покрай лявото му слепоочие. Размина му се на милиметри. Спаси го само непохватното движение, с което либиецът извади пистолета си. Зле изпълнен жест за отвличане на вниманието. Погледна през лявото си рамо твърде театрално, после се извъртя надясно и измъкна оръжието, а палтото му се развя като плащ на тореадор. Единствената причина, поради която Мич не се хвана на номера, бе онзи стар негодник Стан Хърли. За първи път младежът изпита истинска благодарност за всички гадости, които беше изтърпял от вкиснатия дъртак. Ползата от проклетите нескончаеми, изстискващи тренировки пролича в частта от секундата, необходима на Исмаил, за да извади пистолета и да се завърти към него.

Куршумите, които с обезпокоителна честота дрънчаха по метала на швейцарската пощенска кутия, зад която се криеше Рап, потвърждаваха, че не са сбъркали човека. Хърли, разбира се, се оказа прав. Беше им казал, че има два начина да победиш в престрелка. Или като улучиш още с първия изстрел, или като се скриеш и пестиш боеприпасите си. Старият шпионин ги беше поставял в ситуации, толкова близки до сегашната, че шумът от безогледната стрелба на врага по четвъртитата метална кутия, устояла в продължение на половин век на всички прищевки на времето, действаше на Рап почти успокоително.

Преди няколко месеца, в горите на Вирджиния, задачата беше да намериш прикритие максимално бързо, докато Хърли те обсипва с истински куршуми. И забележете, той не стреляше на безопасна височина над главите им. Напротив, обичаше да се цели в различни предмети много близо до тях. Не в камъни или други твърди неща, от които би могъл да се получи фатален рикошет, а по-меки обекти — пръстта, чували с пясък, дърветата. Целта на занятието беше да разбереш как се чувства човек, когато е под обстрел, за да се настроиш психически за реалната ситуация. В допълнение трябваше да броиш не само куршумите, които ти си изстрелял, а и тези на противника. Отначало упражнението беше страшничко, но с времето, както с повечето неща в живота, човек свикваше и се научаваше да се справя.

Рап беше клекнал, опрял гръб в пощенската кутия, и броеше изстрелите — досега осем. Чакаше неминуемото затишие в бурята. Имаше обаче един проблем. Докато неговият пистолет бе снабден със заглушител, либиецът нямаше. Осем изключително силни гърмежа бяха проехтели в града с най-нисък брой на убийствата в целия индустриален свят. Сигурно звучаха като артилерийска канонада.

Не знаеше колко резервни пълнителя носи либиецът, но със сигурност не можеха да се сравняват със седемдесет и двата патрона, които имаше той. Рап отпусна все още неизвадената от кобура берета и натисна голямото сиво копче на електронния си часовник „Таймекс“. Беше нагласен на хронометър. Средното време за реакция на полицията в голям град е около три минути. Стига, разбира се, наблизо да няма патрулна кола. Някои правила бяха гъвкави, но имаше и такива, които не можеха да се нарушават. Едно от тези твърди правила бе забраната да се убиват полицаи. Хърли им беше казал: „Ако убиеш полицай, аз ще те убия преди тях.“

Първите осем изстрела следваха бързо един след друг. Съдейки по гърмежите, оръжието беше максимум 9-милиметрово или 40-ти калибър. Рап не чу къде се заби първият куршум, след като прелетя покрай главата му, но вторият разби страничното стъкло на едно бяло беемве, паркирано наблизо, и сега алармата свиреше и пиукаше като обезумяла. Следващите шест улучиха пощенската кутия. Либиецът не действаше много умно, освен ако нямаше втори пистолет или не се приближаваше. Рап се съмняваше, че случаят е такъв. Исмаил беше уплашен и искаше да избяга, което само по себе си бе обезпокоително.

От Цюрих дотук бе стигнал лесно — за малко под три часа, включително краткото спиране, за да се обади на един номер за гласова поща и да получи потвърждение, че субектът е на работното си място. Информацията бе повече от ясна. Подслушваха разговорите на либиеца от служебния му телефон, знаеха къде живее и каква кола кара. Хърли даде на Рап специални указания. Да проследи Исмаил след работа до апартамента му. Ако вечерта излезе да свърши нещо или на разходка и има удобна възможност, да го ликвидира. Ако не, да изчака до сутринта и да го застреля, когато се качва в колата си. Рап спазваше стриктно инструкциите и когато либиецът излезе в десет и девет вечерта, тръгна след него.

След една пресечка му направи впечатление, че Исмаил носи голям сак, преметнат през рамо. Едва тогава започна да се замисля. Запита се нормално ли е човек да излиза от жилището си в студена зимна нощ, в час, когато вече би трябвало да е в леглото. Разбира се, имаше хора, които излизат след десет, но това далеч не беше обичайно поведение. Особено във вторник. С този голям сак либиецът приличаше на човек, който спешно се евакуира. Такива мисли преминаха през главата на Рап секунди преди Исмаил да изпълни некадърния тореадорски номер. Вече се канеше да ускори крачка, за да го настигне преди следващата пресечка, да го застреля в тила и да отпраши към Франция.

Сега, единствено защото бе пренебрегнал предупрежденията на Хърли, трябваше да се крие зад тази пощенска кутия, да брои изстрелите и да се чуди дали Исмаил няма и втори пистолет. Поредният куршум издрънча върху кутията, после — две секунди затишие. Рап извади ръката си, за да провери дали няма шанс за един изстрел. Дръпна я бързо, защото наблизо изсвистя нов куршум — десетият. Рикошира от бордюра и отхвърча някъде по улицата. На него му се стори, че долови изщракване от пълнител, но не беше сигурен. След части от секундата чу отдалечаващи се стъпки на тичащ човек. Това беше. Негодникът бягаше.

Рап измъкна пистолета изпод дясната си ръка и скочи между две паркирани коли вляво. Като стоеше приведен, надникна над покрива на едната. В този момент либиецът изчезна зад близкия ъгъл. Мич се усмихна доволно. „Бягай колкото искаш — помисли си. — Колкото повече се отдалечим от мястото на изстрелите, толкова по-добре.“

Рап бързо изтича до ъгъла, като се стараеше да се крие зад паркираните коли. Намираха се на левия бряг на Рона и Исмаил тичаше към реката. Излязоха от жилищната част на квартала на някаква търговска улица. Магазините бяха затворени, тротоарите — пусти. Рап излезе на платното и спринтира. Женева, притисната между планините от едната и езерото от другата страна, бе по-гъсто застроена от повечето европейски градове. Улиците едва стигаха да се разминат две малки коли. За американски джип и дума не можеше да става.

Исмаил бягаше трийсетина метра напред. На такова разстояние не беше лесно да го улучиш и от неподвижна позиция, камо ли докато тичаш и се целиш в движеща се мишена. Рап държеше пистолета отстрани на тялото си. Всичко, което носеше, беше черно — дългото палто, панталоните, обувките, оръжието. Черно на черен фон. Идеалното прикритие. С всяка крачка настигаше Исмаил, но в същото време се прикриваше — темето му едва се показваше над покривите на колите. Исмаил го забеляза, когато минаваше между две от тях. Бяха на не повече от двайсет метра един от друг. Или либиецът беше много бавен, или Рап тичаше много бързо.

Вече бяха достатъчно близо. Рап вдигна пистолета, за да стреля, но в този момент либиецът завъртя сака и тогава настана ад. Чантата изригна фонтан от червено-оранжеви искри.

Мич спря и залегна зад парче здрава германска стомана. Броенето на изстрелите нямаше да му помогне срещу оръжието в сака. От скоростта на стрелба предположи, че е или „Узи“, или MAK-10. За лаика всички автомати са еднакви, но в неговия нов занаят калибърът имаше същото значение, както скорострелността. Тъй като мерцедесът лесно спираше куршумите, Рап заключи, че става дума за 9-милиметрово узи. Ако беше MAK-10, щеше да чувства как 5-калибровите боеприпаси пробиват ламарината и рикошират във вътрешността на колата.

Под дъжда от стъкла от счупените прозорци Рап погледна часовника си. Представяше си как либиецът отстъпва, докато стреля. Узито имаше пълнител с двайсет, трийсет и два или четирийсет патрона. В случая едва ли беше с четирийсет, защото нямаше да се побере в сака, а ако бяха двайсет, вече щяха да са свършили. Значи Исмаил имаше трийсет и два патрона и скоро щеше да ги изхаби. Нямаше как да извади оръжието от сака и да го презареди, преди Мич да го настигне.

Гърмежите спряха и на тяхно място улицата се огласи от воя на пет-шест автомобилни аларми. Този път Рап се показа с насочен напред пистолет и пръст на спусъка, готов да стреля. Исмаил го нямаше. Мерна го по-напред по улицата и хукна след него, отново по платното, за да използва колите за прикритие. Мислено отброяваше секундите. Отново се приближи на двайсетина метра. Исмаил погледна назад, вдигна сака и изстреля още един откос. Рап приклекна зад една кола, но не спря. Не успя да преброи дали бяха четири или пет куршума, но изстрелите спряха и либиецът отново побягна. Рап реши, че патроните му са свършили, и се изправи. Вече се тревожеше повече за бързината, отколкото за прикритието си.

На следващата пресечка Исмаил свърна вляво. Рап заобиколи по средата на улицата и когато се показа зад ъгъла, завари неприятна гледка — либиецът стискаше някаква жена за гърлото. Рап не я погледна. Не искаше да я гледа. Млада, стара, слаба, дебела, нямаше значение. Исмаил държеше дясната си ръка в сака, стискаше узито, което може би имаше още патрони, а може би не. Закрещя на Рап да хвърли оръжието, защото иначе ще убие жената. Младежът продължи да се приближава, както го бяха обучавали. Държеше пистолета насочен напред, като продължение на лявото му око, свързано директно с мозъка, който още отброяваше секундите и му крещеше да свършва работата и да се маха.

Жената запищя и едва сега той забеляза, че има кученце на каишка, което лаеше и се опитваше да ухапе Исмаил. Нямаше съмнение, че либиецът ще я убие, но какво щеше да му помогне това? Ако имаше още патрони в автомата, можеше да стреля още сега и да надупчи гърдите на Рап. Ако застреляше жената, той също щеше да умре, а както бе доказал много гръмогласно през последната половин минута, нямаше никакво желание за това. Единственото му спасение беше да убие преследвача си. Жената му служеше като щит. Стигаше само да се завърти и да стреля. Рап спря на пет метра от него и реши, че след като Исмаил не се цели в гърдите му, значи блъфира.

В крайна сметка кученцето наклони везните в полза на Рап. Исмаил хитро се опита да увеличи разстоянието, като отстъпи назад. Това, което не знаеше, защото не си беше дал труда да погледне надолу, беше, че в яростта си кученцето бе направило две обиколки около краката му и верижката бе омотала глезените му. Той се препъна и се залюля наляво, за да запази равновесие. За миг част от главата му се показа зад жената. Мич беше само на пет метра от него. Дръпна спусъка само веднъж и това беше достатъчно.