Винс Флин
Всичко е лично (39)

38.

Москва, Русия

Иванов остави слушалката и посегна към чашата с водка. Части от секундата, преди да я достигне, тя внезапно изчезна от полезрението му. Пръстите му се затвориха във въздуха. Той примигна няколко пъти; погледна нагоре и видя чашата в ръката на Швец.

— Моя — успя да изпелтечи.

На Швец му идеше да отбележи, че когато се напие, говори като дете, но в момента нищо нямаше да спечели с това.

— Какво каза Саяд?

— Не знае нищо.

— Сигурен ли сте?

Швец съжали, че не е подслушвал разговора. Когато шефът изпаднеше в това състояние, не можеше да му се има никакво доверие.

— За какво трябва да съм сигурен? — Иванов се облегна назад във високото кожено кресло. — Тоя камилар не е достатъчно хитър, за да ни окраде.

В този момент нищо не би могло да достави по-голямо удоволствие на Швец от това, да каже на впиянчения си началник, че Саяд е много по-умен от него, но го беше виждал да застрелва човек за такава обида, затова попита:

— Да отида ли в Хамбург?

— Не. Трябваш ми тук. Изпрати Павел.

„Е, това вече е идиотско“ — помисли си Швец. Павел Сокол се справяше добре с числата и балансите, но във всичко друго се държеше като умствено изостанал. Никаква полза нямаше да има, ако го пратят в Хамбург.

— Трябва ни информация — изтъкна Швец — и ако седим тук, нищо няма да постигнем. Изпращането на Павел само ще доведе до допълнително объркване. Вие няма да позволите да обсъждам проблемите ни с друг освен с вас и Павел, затова ще ни бъде много трудно да се доберем до тази информация.

— Ама ти ми трябваш тук!

— След няколко дни няма да има „тук“. Разчуе ли се, че парите са изчезнали, телефоните ще започнат да звънят. Рано или късно проблемът ще стигне до горния етаж или по-лошо, до другия край на града, а случи ли се това, влакът ви ще дерайлира.

— Нашият! Нашият влак ще дерайлира — почти изкрещя Иванов. — Не забравяй, че твоят вагон е закачен за моя локомотив.

— Повярвайте ми, нито за минута не съм го забравил.

— Винаги съм се отнасял добре към теб.

— Да, така е — неохотно призна Швец.

— И занапред смятам да се грижа за теб. Сега просто трябва да разберем какво става.

— Спешно ни трябват пари — напомни Швец, който се опитваше да накара шефа си да осъзнае същината на проблема. — Информацията може да ни помогне да открием парите, но няма да се доберем до такава, ако киснем в Москва.

— Стига си говорил със загадки.

— Нека аз да отида в Хамбург и да се опитам да открия нещо. Ще излетя довечера и ако всичко мине добре, ще се върна с първия полет сутринта.

— А аз какво да правя?

Швец изведнъж се сети правилния отговор:

— Идете някъде и се напийте. Повикайте си някоя курва и отидете в хотел „Балчуг“.

Иванов се намръщи. Не беше в настроение да се забавлява.

— Трябва да се държите нормално. Знаете как е в този град. Ако тръгнат слухове, че имате проблеми, и никой не ви вижда на публични места, това ще потвърди подозренията. Ако се държите както винаги, хората няма да повярват на слуховете.

Швец бе готов да каже всичко, за да го убеди. Ако продължаваха да седят със скръстени ръце, нищо нямаше да постигнат. Беше виждал шефа си в такива кризи и преди. Това обикновено продължаваше не повече от ден-два. Започваше да се самосъжалява, но след време отчаянието някак му помагаше да се вземе в ръце и той излизаше от емоционалната дупка като разярена мечка от бърлогата си. И когато това станеше, Швец трябваше да има по-ясна представа какво се е случило, ако не искаше да бъде една от жертвите.

— Извикайте Алексей и Иван — предложи той. — Те ще се грижат за вас.

„Да — помисли си Иванов. — Моите верни кучета пазачи. Никой няма да посмее да ме пипне, докато те са с мен.“ От самата мисъл за преданите му войници се почувства по-добре. Освен това малко женска компания можеше да разсее мрачното му настроение. И задължително трябваше да пийне нещо.

— Добре — склони накрая. — Но искам да ми се обадиш веднага щом откриеш нещо.

Тази идея не хареса на Швец. И без това бяха провели прекалено много телефонни разговори днес. В ерата на електронното наблюдение не се знаеше кой може да ги подслушва.

— Обещавам — излъга той и тръгна към вратата. — И помнете… дръжте се, сякаш нищо не се е случило.