Александер Кравчук
Октавиан Август (94)

Цезар и историците

Поразително е, че всички прочути историци от онази епоха са били в опозиция. А в същото време поетите едва ли не идолопоклоннически превъзнасят владетеля и неговото дело. На какво се дължи тази разлика в отношението? За това, че синовете на музата Клио не са се присъединили към хора на децата на Мелпомена, причините са няколко.

Първо, макар че това не е най-важното, тогавашните историци са били предимно материално независими хора. Някои от тях са имали големи имоти, други са били ценени като учители по реторика и са имали скромен, но все пак достатъчен източник за прехрана, най-сетне, имало е и фанатици, които са предпочитали да живеят в мизерия, но да пишат това, което наистина мислят.

Второ, историците, които тогава са се занимавали с далечното минало, са били склонни да го идеализират и да го противопоставят на своето съвремие. Те истински са тъгували за отминалото златно време на републиканската свобода, забравяйки, че това беше пълна свобода само за няколкостотин големи рода. А онези, които са разглеждали събитията от последните десетилетия, по-добре от всеки друг са разбирали, че причините и пътищата за формиране на едновластието не съвпадат с официално провъзгласените.

Трето, това са били историци, които са се отнасяли сериозно към своето призвание. Те са искали да служат на истината, а не на конкретна историческа ситуация. Затова често дори са прекалявали с критичността си, само и само да не ги обвинят, че угодничат пред първия гражданин.

Естествено, критичното отношение на историците е вземало различна форма — от ожесточени нападки до тъжно примирение с неизбежното.

Ето няколко фигури.

„Бесният“

Човек, който го е познавал лично, пише:

Питате за Тит Лабиен? Велик оратор. Въпреки всички пречки успя да се наложи. Признаха таланта му, макар и без желание. Живееше в пълна мизерия, хулен, ненавиждан. Той беше толкова откровен, че дори прекрачваше границите на позволеното. Понеже постоянно жигосваше отделни личности и цели съсловия, нарекоха го Бесния. Въпреки всичките си недостатъци той имаше велик и могъщ дух, неотстъпващ на ума му. Макар че вече цареше пълно спокойствие, той не се отказа от помпеанските си симпатии. За него именно беше измислен нов вид наказание: враговете му успяха да издействат да бъде изгорено всичко, излязло изпод неговото перо. Това беше нещо ново и необикновено — да се наказва плодът на изследванията…

О, Херкулес, цялото общество трябва да бъде благодарно, че тази жестокост към творенията на ума беше измислена след времето на Цицерон! Иначе какво щеше да стане, ако на триумвирите им бе хрумнало да включат в проскрипциите и неговия талант? Цяло щастие е, че това преследване срещу бележити умове започна тогава, когато те станаха по-голяма рядкост. Този, който пръв предложи в сената да се изгорят съчиненията на Лабиен, доживя да види и своите книги хвърлени в пламъците.

Лабиен не можа да понесе това унижение. Не пожела да живее повече след смъртта на произведенията си. Нареди да го занесат в семейната гробница и се затвори там.

Спомням си, че когато ни четеше своята „История“, той сгъна голяма част от свитъците и каза:

— Това, което прескачам сега, ще можете да прочетете след смъртта ми.

Какви ли разобличения е имало там, че сам се изплаши! Точно тогава, когато по решение на сената изгаряха книгите на Лабиен, Касий Север, изпитващ явна неприязън към него, каза:

— Трябва и мен да изгорят жив, защото ги знам наизуст^[1].

„Разсъдливият“

Затова пък никой не би се осмелил дори да спомене за изгаряне произведенията на Гай Азиний Полион, сенатор, бивш консул, човек богат, със солидно положение. Той беше умен и откровен; радваше се на заслужена слава като превъзходен оратор, добър поет и голям познавач на литературата. Той пръв създаде в Рим обществена библиотека и пръв въведе обичая да се четат собствени произведения пред отбрани гости.

„Историята“ беше най-доброто му произведение, което осигури славата му сред потомците. Тя започваше от събитията през 60 година, тоест от първия триумвират, и обхващаше гражданските войни. Беше написана смело, на места заядливо, но с дълбоко вникване в действителните, скрити пружини на драматичните събития. Азиний се стремеше да бъде обективен: макар че никак не обичаше Цицерон, той се прекланяше пред неговата памет и талант, и макар че беше близък на Цезар, възхваляваше Брут и Касий.

А в какво се проявяваше неговата разсъдливост? Чисто и просто в това, че Азиний спря до битката при Филипи, тоест приключи изследването, преди да стигне до периода, за който имаше да каже най-много, тъй като тогава той беше едно от важните действащи лица. Само че в лагера на Антоний…

Така благодарение на високото си положение и своята разсъдливост Азиний е можел да не се страхува, че трудът му ще бъде изгорен. И макар че през следващите векове неговата „История“ е изчезнала, в известен смисъл тя е жива и днес.

Защото не един историк, римски или гръцки, описвайки времето на Цезар и началото на кариерата на Октавиан, е черпил изобилни сведения от прекрасната „История“ на Азиний. Читателят на тази книга също трябва да запомни този бележит историограф.

„Песимистът“

Бащата на Сенека, прочутият философ и възпитател на Нерон, е по-малко известна, но много интересна личност. Произхождал от Испания, бил заможен, видял много през живота си, имал широки връзки. Интересувал се главно от реторика — неговият забележителен труд в тази област е стигнал до нас. Изгубени са обаче другите му трудове, които сигурно са били не по-малко интересни, например „История от началото на гражданските войни“. Тъй като Сенека-старши е доживял до времето на Калигула, този труд положително е обхващал и управлението на Август и Тиберий. Познавайки изключителната интелигентност на Сенека, неговата тънка наблюдателност, превъзходна памет и блестящ стил, можем да предполагаме, че „Историята“ е била едно от забележителните постижения на римската историография.

Все пак запазил се е един откъс от увода към това съчинение. Той е красноречиво доказателство за отношението на автора към неговата съвременност. Историята на Рим — казва Сенека — може да се раздели на същите периоди, както животът на човека: Времето на Ромул е ранното детство. Властта на 7-те царе е развитието и възпитанието на момчето. Когато Рим порасна, той вече не можеше да търпи робството — по времето на последния от царете, Тарквиний Горди, отхвърли игото на надменните владетели. Оттогава се подчиняваше само на закона. Краят на пуническите войни съвпада с края на ранната младост. Рим навлиза в разцвета на силите си. Протяга ръце към всички земи и морета, поставя под своя власт всички народи и царе. Но когато се разправя с всички противници и войните стихват, той се обръща против себе си, тръгва към собствената си гибел. Това е началото на старостта. Разкъсван от граждански войни, налегнат от вътрешна болест, той отново попада под еднолична власт, сякаш се връща в детството. Защото, когато изгубва свободата си, която е защищавал под водачеството на Брут, той така се състарява, че вече не може да се крепи на краката си и трябва да се опре на владетеля.

А какво идва в живота на човека след старческата немощ? Смъртта. Сенека не го е казал направо. Може би от страх? А може би просто е предпочитал да не мисли за смъртта на любимата родина?

Поучителен е фактът колко трудно един съвременник може да определи мястото на собствената си епоха в историческото развитие на своя народ. Защото — както всеки знае днес — тъкмо през този период, който Сенека е окачествил като старостта на Рим, приближаващ се към гроба, той едва е навлизал в истинската зрелост.

Ако решим сега да използваме направеното от Сенека сравнение, вероятно периодите ще бъдат следните: управлението на царете — детство; републиката — младост; първите два века на империята — разцвет на силата; третият век — боледуване и криза; късната империя — старост. Това сравнение и периодизацията обаче нямат особено значение, тъй като не ни помагат да разберем историческото развитие. Те създават един образ, но не дават обяснение^[2].

„Примиреният със съдбата“

В предговора към своята история на Рим „Ab urbe condita“ („От създаването на града“) Тит Ливий прави следната забележка:

Повечето от читателите сигурно ще бързат да стигнат до частта, посветена на най-новите събития, където един могъщ народ сам се погубва. Аз пък бих искал чрез този труд, освен всичко друго да се откъсна — поне дотогава, докато се занимавам със старата история — от гледката на нещастията, които нашият век наблюдава вече толкова години.

Ливий е написал тези думи през 28 година, когато самият той е бил на тридесет години. Тогава именно излизат първите томове на неговия огромен труд. Той работи върху него до края на живота си, тоест четиридесет и пет години. В изложението стига до 9 година, до смъртта на Друз. За това се говори в книга 142. „Ab urbe condita“ е широко, епическо повествование за това, как малкото пастирско селище на Палатинския хълм завладява най-напред Италия, а след това и всички земи край Средиземно море.

Ливий е бил консервативен и не е криел симпатиите си към стария строй. Задавал е например въпроса: кое би било по-добро за републиката — завоеванията на Цезар или ако той изобщо не беше се раждал? Описвайки борбата му с Помпей, явно взема страната на победения.

Все пак историкът е разбирал, че мирът и редът, въдворени от Август, донякъде са компенсирали загубата на старите свободи, изродили се в беззаконие. Радвал се е, че императорът се стреми да възроди древноримските добродетели, да възобнови старите култове, да внуши почит към паметниците на миналото. Оттук и нотката на спокойно примирение в труда на Ливий: явно така е трябвало да стане; а би могло да бъде и по-лошо, ако не беше Август!

А как е оценявал императорът големия исторически труд, написан от негов съвременник? Естествено, долавял е критичните елементи, съдържащи се в него. Затова полунашега, полусериозно е наричал Ливий „помпеанец“. Въпреки това го е уважавал и покровителствал. И то не само заради очевидните литературни достойнства на неговия труд. Владетелят на Рим е ценял преди всичко дълбокия патриотизъм, бликащ от страниците на „Ab urbe condita“. Ясно му е било, че всеки народ може да живее и да се развива само ако познава и обича миналото си. Когато изгуби уважение към него, народът загива, както загива и човекът, ако се скъса нишката на паметта му или ако той се усъмни в стойността и смисъла на живота си.