Александер Кравчук
Октавиан Август (9)

Говори Октавиан:
Как Антоний искаше да ме погуби

Наближаваше празникът, въведен от моя баща в чест на Венера^[1], и аз подготвях игри. Отидох при Антоний с много мои приятели и го помолих да ми позволи да поставя в ложата кресло и венец в памет на баща ми. Но той ме заплаши, че ако не се откажа от намерението си и не стоя мирен, работата може да стане лоша. Отидох си, без да се противя, защото това беше заповед на консула. Когато обаче влязох в театъра, народът и ветераните на баща ми ме посрещнаха с бурни ръкопляскания. Те страдаха от това, че не ми беше разрешено да направя възпоминание на баща си. Докато трая зрелището, непрекъснато ръкопляскаха, изразявайки по този начин чувствата си.

А точно по време на организираните от мен игри в северната част на небосклона в продължение на седем дни се появяваше огнена комета. Тя изгряваше към 11 часа през деня, беше ярка и се виждаше отвсякъде. Народът вярваше, че тя е знамение за приемането на Цезаровата душа в почетния кръг на безсмъртните богове. Затова и сложих звезда над неговата статуя, която наскоро след това поставих на Форума. Казвах си, че тя е изгряла за мене и все едно, че аз отново се раждам под нейния знак.

Оттогава ненавистта на Антоний към мене стана още по-явна. Разбирах — самото състояние на нещата ми подсказваше това, че на всяка цена трябва да имам някаква гражданска охрана. Знаех също, че консулите са настроени безусловно враждебно към мен, че разполагат със значителни въоръжени сили и продължават да ги укрепват. Баща ми беше оставил на републиката пълна съкровищница, но за два месеца след смъртта му те успяха да я прахосат, присвоявайки си пари под най-различни претексти в ония мътни времена. Консулите бяха приятелски настроени към убийците на баща ми. Единствен отмъстител оставах аз…

Мнозина се присъединиха към мен, но не бяха малко и привържениците на Антоний и Долабела. Имаше и такива, които стояха по средата и подклаждаха взаимната ненавист. Техни водачи бяха Публий Сервилий, Гай Вибий Панса, Луций Калпурний Пизон и преди всичко Цицерон. Напълно ясно ми беше с каква цел ме настройват против Антоний, но не ги отблъсквах, защото имах нужда от помощ и закрила. Знаех добре, че никой от тях не се интересува от благото на републиката, а се стреми само към власт и влияние. Понеже този, който държеше в ръцете си всичко, вече го нямаше, а аз бях много млад и наглед неспособен да се справя с опасното положение, всеки политик си кроеше собствени планове и гледаше да докопа, каквото може.

Лепид отлъчи част от войските на Цезар и започна да управлява Близка Испания и Нарбонска Галия. Останалата част от Галия се владееше от Луций Мунаций Планк, който също разполагаше с отделна армия. Той беше определен за консул. Трябваше да заеме тази длъжност след три години. Военачалникът на другата армия, Гай Азиний Полион, беше наместник на Далечна Испания. Децим Брут завладя Трансалпийска Галия. Под негово командване се намираха два легиона. Но Антоний вече се готвеше за поход срещу него. За Македония си точеше зъбите Марк Брут, който вече трябваше да отпътува от Италия, а за Сирия — Касий. Толкова много армии и владетели имаше по онова време. И всеки от тях искаше да стане пълновластен господар. Законът и справедливостта вече не значеха нищо, всичко се решаваше от силата.

Само аз — аз, на когото принадлежеше цялата власт, както по волята на този, който я притежаваше преди това, така и по правото на родството — бях съвсем безсилен, жертва на политическите вражди и алчността на онези, които дебнеха мен и властта. По-късно и съдбата, и божеството ми се усмихнаха. Но тогава, страхувайки се вече и за живота си, защото знаех отношението на Антоний и по никакъв начин не можех да го променя, аз стоях вкъщи и чаках удобен момент.

Броженията в града започнаха най-напред сред ветераните на баща ми. Те бяха много засегнати от пренебрежението на Антоний към мене. Отначало се упрекваха един друг, че сигурно са забравили Цезар, щом търпят такова оскърбително отношение към сина му, за когото самите те са длъжни да се грижат. После взеха да се събират на групи и още по-остро да се обвиняват. А те се събираха в дома на Антоний. Защото и той се ползваше с доверие между ветераните. Няколко пъти му казвали в очите, че би трябвало да се държи по-добре с мене и да не забравя разпорежданията на Цезар.

Антоний не посмял да се противопостави на искреното желание на хората, които му бяха нужни. Казал, че би желал да опита, стига аз да се държа по-скромно и да се отнасям към него с подобаващото уважение, че е готов да разговаря с мен в присъствие на ветераните. Те се съгласили. Разбрали се да заведат Антоний на Капитолия. А там, ако иска, те ще ни помирят. Той приел и веднага тръгнал към храма на Юпитер, а ветераните пратил при мене.

Зарадвани, те тръгнали вкупом. Когато някой от домашните ми дотича да ми каже, че пред вратата са се струпали войници, а някои дори са влезли вътре и ме търсят, аз се уплаших. Не знаех какво да правя, затова се качих на горния етаж с приятелите си. Подадох се и попитах хората какво искат. Но работата веднага ми стана ясна. Те отговориха, че са дошли за мое добро и за доброто на цялата групировка, достатъчно е да забравя какво е вършил Антоний, макар че и те не го одобряват; че трябва и двамата да изхвърлим от сърцето си омразата и да се сдобрим честно и почтено. Някой се провикна да не се безпокоя и да не забравям, че те всички са мое наследство. А друг още по-високо извика, че със собствените си ръце ще убие Антоний, ако не зачита волята на Цезар.

Това ми даде смелост и аз слязох долу, където сърдечно им благодарих за тяхното доброжелателство и преданост. Ветераните ме обградиха и като великолепна свита ме придружиха през Форума до Капитолия, надпреварвайки се да ми засвидетелстват своето внимание. Щом стъпих на Капитолия, зърнах много войници. Антоний се ползваше с доверие сред тях, но ако би се опитал да ми стори зло, те без съмнение щяха да застанат на моя страна. Тълпата отстъпи. Останахме само с приятелите си и проведохме разговора.

След като се помирих с Антоний, аз се върнах у дома. Но той отново се озлоби. Та нали с очите си бе видял, че войниците са несравнено по-благоразположени към мене. Затова съжаляваше за тази крачка и промени решението си. А аз вярвах, че наистина сме се сдобрили, и всеки ден ходех при него, както всъщност беше редно. Той беше консул, по-възрастен от мен, приятел на баща ми. Оказвах му всякакво уважение, както се бях заклел, докато той не ме обиди отново. А ето как стана.

Вместо Македония, Антоний трябваше да получи наместничеството в Галия. Но той заповядал на македонските легиони да се прехвърлят в Италия. Самият той смятал да замине от Рим и да посрещне легионите в Брундизий. Решил, че е настъпил моментът да изпълни плановете си. Пуснал слух, че са се опитали да посегнат на живота му. Хванал няколко войници и ги оковал във вериги като наемни убийци. Давал да се разбере, че зад всичко това стоя аз, но не го казвал направо.

Мълвата за покушението срещу консула и за арестуването на убийците светкавично се разнесла из града. В дома на Антоний започнали да се събират приятели, повикали и въоръжена стража. Късно вечерта и до мен стигна вестта, че Антоний е в опасност. Веднага пратих при него човек, изразявайки готовността си лично, заедно с прислугата си, да бдя за неговата безопасност. Смятах, че покушението е дело на привържениците на Брут и Касий.

Толкова много му вярвах, че изобщо не подозирах какви слухове разпространява и какво планира. А Антоний не пуснал моя пратеник дори до вратата на дома си. Той обаче подочул нещо и когато се върна, ми каза, че хората на Антоний не смеят дори името ми да произнесат, защото аз съм бил организатор на покушението.

Като чух това, отначало не исках да повярвам — толкова невероятно ми се стори. Щом обаче прозрях целия план, насочен срещу мене, попитах приятелите си какво да правя. Дойдоха също Филип и майка ми, и двамата потресени от събитието. Питаха какви са тия слухове и какво иска този човек. Съветваха ме да напусна града за няколко дни, докато работите се изяснят. Аз обаче, убеден в своята невинност, реших, че е нежелателно да се крия от очите на хората и по този начин в известен смисъл сам да си подпиша присъдата. Впрочем самото пътуване беше опасно, защото така по-лесно можеха да ме нападнат.

На другия ден още от сутринта, както обикновено, седях в къщи, заобиколен от приятели, и заповядах да отварят вратата на всички, които идват да ме поздравят: на граждани, чужденци, войници. Разговарях с тях, както винаги, без да променя с нищо всекидневните си навици.

В това време Антоний събрал приятелите си и открито заявил, че му били известни и предишни опити от моя страна за покушение върху неговата особа. Сега обаче, когато имал намерение да напусне столицата, за да посрещне войските, той ми дал чудесна възможност, но един от наемните убийци срещу голяма награда издал всичко. Благодарение на това той успял да хване и останалите участници в покушението. Събрал приятелите си, за да чуе тяхното мнение и заедно да решат какво да правят при това положение.

Присъстващите започнали да питат къде са задържаните. Искали да научат от тях допълнителни подробности. Но Антоний заявил, че това е излишно, след като вече са си признали вината. После заговорил за друго. Съвсем явно чакал някой от присъстващите да се изкаже, че не трябва да бездействат, а да вземат предпазни мерки срещу мене. Всички обаче упорито мълчали, колебаели се поради липсата на каквито и да било доказателства. Накрая някой казал, че е време да свършат, че Антоний трябва спокойно да приеме станалото и да не предизвиква безредици. Така или иначе той е консул.

След три-четири дни Антоний замина за Брундизий, за да приеме пристигналите легиони. За покушението повече не се спомена, а приятелите на консула бързо потулиха цялата работа. Никой никога не видя заловените мними участници в покушението.

Макар и вън от всякакво подозрение, аз се отнесох към случая много сериозно. Виждах в него доказателство за някаква голяма интрига, която се кове против мен. Не се съмнявах, че ако Антоний можеше да подкупи армията, нямаше изобщо да протака, а веднага щеше да ми нанесе удар. Така че у мен се появиха и справедлив гняв срещу Антоний, чиито планове станаха толкова явни, и загриженост за собствената ми безопасност. Стигнах до заключението, че не мога да остана пасивен, а трябва да търся помощ, която да превъзмогне мощта и замислите на Антоний.

Реших да се обърна към колониите, основани от баща ми. Смятах да се позова на неговите благодеяния към заселниците, на печалната участ, която го сполетя, и на опасността, която ме заплашва, а също и да си осигуря помощта им с пари. Всичко това обсъдих с приятелите си. Принесох жертва на боговете на благополучието, за да ме закрилят в моето справедливо и похвално начинание, взех доста пари и тръгнах за Кампания^[2]. Там се намираха заселените ветерани от седми и осми легион.

Реших да опитам най-напред със заселниците от седми легион, който беше най-прославен. Ако легионерите се изкажат в моя полза, тогава и много други ще ги последват. На същото мнение бяха и приятелите ми, които участваха в този поход. Придружаваха ме и висши военачалници, офицери, войници, а също и част от домашните ми, както и много товарни животни с парите и екипировката. Не исках да откривам плана пред майка си, за да не попречи на големите ми замисли — и от обич към мен, и от майчинска и женска боязливост. Затова й казах, че заминавам за Кампания, за да продам тамошните имоти на баща си и получените пари да изразходвам според неговата воля. Тя не ми повярва, но така или иначе аз се отправих на път.

По това време Марк Брут и Гай Касий се намираха край Путеоли. Когато чули, че се задавам с множество хора — мълвата, както обикновено, е била преувеличена — те сериозно се обезпокоили. Помислили си, че съм тръгнал срещу тях. И веднага избягали през морето: Брут — в Гърция, а Касий — в Сирия.

Най-напред спрях в град Калатия. Жителите му ме посрещнаха като син на своя благодетел и ме обградиха с най-големи почести. На следващия ден им обясних всичко. Припомних на воините как коварно бе убит баща ми, казах им и на какви опасности съм изложен самият аз. Градските първенци ме слушаха неохотно, но простите хора проявиха преданост и отзивчивост. Те ми съчувстваха, викаха ми да не се притеснявам, защото те ще ми помогнат във всичко и няма да се успокоят, докато не ме видят на бащиното ми място. Заведох ги у дома и на всекиго дадох по 500 денария. На следващия ден свиках градските първенци. Подканих ги да не се оставят да ги посрами простолюдието, да си спомнят за Цезар, на когото дължат и колонията, и почетните длъжности. Уверих ги, че от мен ще видят не по-малко добрини. А редно е да помогнат със силата и с оръжието си именно на мен, а не на Антоний! Тогава те се пооживиха и заявиха, че ще ми окажат помощ, а ако стане нужда, ще споделят с мене трудностите и опасностите. Похвалих ги за тяхната готовност и ги поканих да ме придружат и охраняват до съседната колония — Казилиний.

Там също събрах жителите и произнесох реч. Убедих ветераните от двата легиона да ме придружат по пътя през другите колонии до Рим и решително да се противопоставят на Антоний, ако той се опита да направи нещо. Като раздавах щедро пари, привлякох и други войници. Из целия път обучавах новобранците, индивидуално и по отряди, като постоянно им повтарях, че ги водя срещу Антоний.

Онези от тях, които бяха по-смели и съобразителни, изпратих в Брундизий, за да се опитат да привлекат на моя страна войниците, които неотдавна бяха дошли от Македония. Нека и те си спомнят за Цезар и за нищо на света да не изменят на неговия син! Предупредих ги, че ако не могат да говорят открито, трябва да напишат позиви и да ги пръснат на много места^[3].