Александер Кравчук
Октавиан Август (77)

Властта произлиза от народа

Всички граждани, поотделно и по общини, непрекъснато принасяха жертви за мое здраве пред всички олтари^[1].

Така пише по-късно Август с известна гордост за тежките месеци на 23 година, когато след завръщането си от Испания се разболя отново, и то много сериозно. Самият той допускаше, че може да умре. Тогава извика до ложето си първите хора на държавата и в тяхно присъствие връчи на Гай Калпурний Пизон, другия консул за тази година — а това беше вече единадесетото консулство на Август! — пълната листа на въоръжените сили и приходите на републиката. Агрипа пък получи пръстена със сфинкса, с който императорът обикновено подпечатваше всичко написано или одобрено от него.

Когато състоянието му вече изглеждаше безнадеждно, извикаха някакъв лекар на име Антоний Муза. Той му предписа точно противоположното лечение и подложи болния на интензивна терапия със студена вода. Предизвиканото сътресение се оказа спасително. Кризата мина. Август започна да се оправя. Оттогава Антоний Муза стана най-прочутият лекар в Рим, забогатя, беше обкръжен с почести. Неговият метод на водолечение се разпространи широко. Скоро се оказа, че прекалено широко.

Въпреки че през пролетта на 23 година Август започна вече да се занимава с държавните работи, в Рим упорито се носеха слухове, че имал намерение да се откаже изобщо от властта и да се оттегли от обществения живот. Действително в средата на годината Август отстъпи поста си, но само консулския, който беше заемал всяка година от битката при Акциум до този момент. Тогава консулството беше само почетна длъжност. Истинската власт държеше този, който командваше армията и управляваше най-важните провинции. А от това императорът не се отказа.

Като свой заместник на консулската длъжност до края на 23 година Август определи Луций Сестий Квирин. Този избор беше знаменателен, защото Сестий спадаше към приятелите на Марк Брут и преди двадесет години се бореше против триумвирите. Общоизвестно беше също, че Сестий все още храни истински култ към последния защитник на свободата, пази неговите бюстове и открито тачи паметта на Цезаровите убийци. Предавайки консулския пост именно на този човек, Август красноречиво доказа колко високо цени гражданската смелост.

От благодарност за великодушието на Август сенатът му призна пожизнено право на народен трибун. Август бе получил правото на неприкосновеност, свързано с тази длъжност още преди петнадесетина години. Трябва още веднъж да подчертаем: Август не беше народен трибун. Той не би могъл да бъде, по закон тази длъжност се даваше само на плебеите, а той произхождаше от патрициански род. Затова постъпиха по същия начин, както преди няколко години с цензорството: дадоха му власт, а не длъжност! Гъвкавият правист винаги намира изход. Името се променя, а същността се запазва.

Август официално прие функциите на народен трибун на 23 юни. Оттогава те станаха важен фактор в управлението на държавата — както за него, така и за всички следващи императори. При всеки официален подпис на Август, освен другите титли фигурира и формулата: „през еди-коя си година на трибунската ми власт“ (броят на поредните години, през които е управлявал).

Преди почти пет века, през първите години от съществуването на републиката, римските плебеи си извоюваха един институт, който трябваше да защищава хората, оскърбявани от патрициите — института на народните (плебейските) трибуни. Затова онези, които заемаха тази длъжност, получаваха особени привилегии. Те например се ползваха с неприкосновеност. Можеха да отменят разпоредби на властите. Имаха право да оказват помощ на хора, пострадали от своеволията на длъжностни лица. За близо петстотин години трибуните направиха много за въвеждането на равенство на гражданите пред закона. Може би изглежда като ирония на съдбата, че тъкмо този най-демократичен институт се превърна в един от стълбовете на императорската власт, другият стълб беше главното командване на армията, получавано през проконсулската власт. В тази промяна на същността на трибунството може дори да се открие дълбок смисъл, защото именно народните трибуни Тиберий и Гай Гракхи с дейността си сложиха началото на онзи процес в Рим, който в края на краищата доведе до упадъка на републиканския строй.

Обаче „императорското“ народно трибунство не беше обществена фикция, тъй като зад новата форма на управление стояха доста широки слоеве от населението. Старите отношения бяха в интерес преди всичко на малобройна група аристократи, банкери и едри предприемачи. За тях упадъкът на републиката беше поражение, защото затрудняваше уедряването на имотите чрез грабеж и злоупотреби. Затова пък средноимотните и малоимотните слоеве се отнасяха към новия строй с все по-голямо одобрение. Той им даваше онова, което за тях беше най-важно — икономическо и социално стабилизиране.

Населението на провинцията си отдъхна. По време на залеза на републиката то беше беззащитна жертва на безогледната експлоатация от страна на наместниците, военачалниците и предприемачите. А императорът постепенно подобряваше администрацията, увеличаваше собствения си апарат от служители, добре платени, но същевременно контролирана и наказвани за злоупотребите.

Знаменателен е следният факт: заговорите срещу императора — а те не са малко по времето на Август — се организират само от представители на аристокрацията и не намират отзвук и подкрепа сред широките народни маси. Защото „императорското“ народно трибунство не е било само фикция и новият строй, не се е родил само по каприз на една личност, а по историческа необходимост.