Александер Кравчук
Октавиан Август (7)

Ахил и финансите

Да се съгласиш с осиновяването от страна на покойния е чудесно доказателство за благородство. Но това може да има опасни последици. Да приемеш толкова обременено наследство е чиста глупост. А идеята да преследваш убийците по съдебен ред е направо лудост. Та нали сенатът обяви амнистия!

Майката, вторият баща и всички сериозни приятели на семейството са решително против плановете на младежа. Наследникът ще си навлече омразата не само на убийците, но и на по-голямата част от сенаторите и преди всичко на самия Антоний. Съвсем ясно е, че консулът няма да върне нищо от онова, което е заграбил. А кого ще има Октавиан зад гърба си? Или може би в своята наивност разчита на симпатиите, които ветераните му засвидетелстваха по пътя до Рим? Или пък разчита на градската паплач, на тая сган, която го посреща пред вратите на града? Нека не се заблуждава. И едните, и другите искат само пари. И то много, много пари.

Но как да въведеш в тайните лабиринти на властта и политиката едно момче, което само допреди месец под напътствията на един грохнал старец е декламирало гръцки речи и поеми? На деловите аргументи на опитните държавни мъже това момче отговаря така, като че ли е живяло в древността, а не в днешната прозаична епоха, когато всичко се движи от парата и циничните интриги на политиците. То казва:

— Ще говоря лично с Антоний и може би дори ще го склоня да ми помогне. Убийците ще обвиня пред съда, защото това е в съгласие с правото и тъй е угодно на боговете. Цезар ме издигна над всички, така че аз трябва да се окажа достоен за своя велик и безстрашен осиновител.

Жените повече от всичко ценят романтичните жестове. Затова, когато синът й цитира гръцкия стих: „По-добре да загина веднага, отколкото да не отмъстя за смъртта на приятеля си“, Атия се залива в сълзи и отстъпва. Защото това са думите, с които героят от „Илиадата“ Ахил отговаря на майка си Тетида, когато тя го моли да не отмъщава за смъртта на приятеля си Патрокъл.

Зрелият и опитен човек може само безпомощно да разпери ръце, когато види, че някой не се вслушва в гласа на здравия разум, а приема сериозно приказките на поетите за приятелството, верността и саможертвата.

На следващия ден Октавиан се яви при градския претор официално да изрази съгласието си да приеме наследството и осиновяването. Същия ден — беше вече средата на май — Октавиан направи посещение в бившия дворец на Помпей, заеман сега от Антоний. Консулът, завърнал се неотдавна от Кампания, накара младежа дълго да го чака. Това беше явно пренебрежение. Разговорът се състоя в градината на палата и беше неприятен и за двамата.

Антоний беше смаян и дълбоко засегнат. Как си позволява това момче да говори с такъв тон на човек, два пъти по-стар от него, и при това консул? Хвали го, че се е обявил против награждаването на убийците, но го упреква, че се е съгласил с амнистията. Възмущава се, че на народните брожения по време на погребението не е оказано съдействие, а убийците са били назначени за наместници на провинции. Заявява, че ще преследва убийците на баща си и не би искал на пътя му да се изпречва, който и да било. И накрая му съобщава, че ще изплати сумите, завещани от Цезар на народа. Затова го моли да върне парите, които е взел от дома на покойния. Другите ценности му позволява да задържи. Но понеже тези пари и без това няма да стигнат, нека Антоний му помогне да получи заем от държавната хазна.

Мощният атлетически врат на Антоний набъбва от ярост, гневни бръчки прорязват ниското му чело, острата му брадичка още повече се вирва напред. Естествено е зрелият мускулест мъж да изпитва презрение към хилавите бледолики младежи с високи чела. Още повече, когато такъв хлапак си позволява твърде много!

Затова отговорът на Антоний е твърд. Римляните не са имали и нямат наследствени длъжности и нека синът на Цезар запомни, че баща му е оставил само имота и името си, но не и държавните титли. Ето защо той няма никакво право да мъмри или да хвали действащия консул. Но щом вече е станало дума за държавните работи, струва си да му припомни, че ако той, Антоний, не се беше обявил срещу провъзгласяването на Цезар за тиранин, всички разпоредби и цялото завещание на покойния щяха да бъдат невалидни. Тъй че единствено благодарение на него Октавиан може сега изобщо да претендира за нещо. Но молбата му за заем от държавната хазна е сигурно шега. Хазната на републиката е съвсем празна. Празна е, защото Цезар е прибирал всички държавни приходи в собствената си каса. Предстои следствие, което ще установи какво е станало с тези пари. Без съмнение те са вложени в имотите на Цезар. Неговият син и наследник трябва да има предвид, че и разни частни лица предявяват претенции. Защото диктаторът при различни обстоятелства, по един или друг начин си е присвоил много имоти. А що се отнася до парите, взети от дома на Цезар, те били съвсем малко. Всичко до последната пара отишло за спечелване на влиятелните политици — да не се противопоставят на утвърждаването на Цезаровите разпоредби. А колкото до намерението на Октавиан да изплати на народа завещаните от баща му пари, той, Антоний, най-искрено го съветва да не прави това. Все едно да хвърли парите на вятъра. Та нали дори гръцките оратори, с които Октавиан доскоро се е занимавал, ни учат колко променливи са настроенията на тълпата. По-добре да даде тези пари на хората, които имат да кажат нещо в републиката. Такива са времената.