Александер Кравчук
Октавиан Август (79)

Мавзолеят

Марцел се чувстваше засегнат. Когато Август беше болен, не го удостои с доверие и връчи пръстена с печата, символ на властта, не на него, а на Агрипа. Решението на Август явно беше продиктувано от твърде младата възраст на Марцел, но той не искаше да разбере това. И тъй, сред най-близките на императора се създадоха лоши отношения. За да избегне по-нататъшните дрязги между племенника си и най-близкия си съратник, Август изпрати Агрипа с почетна мисия на Изток. Сега пък Марцел тържествуваше. Той остана в столицата, а Агрипа, който имаше толкова много заслуги пред императора, с почести бе отстранен. Следващите двадесет години приятелят на Август преживя скромно на остров Лезбос, пишейки мемоарите си.

В това време Марцел с голям апломб изпълняваше в Рим първата си длъжност — едилството. Към задълженията на всеки едил се отнасяше организирането на зрелища, толкова желани от народа. Те струваха скъпо, но така се създаваше и голяма популярност. Марцел, зетят на императора, можеше да си позволи невиждано дотогава разточителство. В паметта на народа за дълго се запази фактът, че през горещите дни на 23 година едилът Марцел нареди над цирка да бъдат опънати платнища, за да пазят зрителите от палещите слънчеви лъчи. Такъв сенник беше поставен тогава и над целия Форум.

Няколко месеца след тези тържества и знаменити игри, по време на които Марцел сияеше с блясъка на бъдещото си величие, на Форума беше изложен саркофаг. В него почиваха тленните останки на Марцел. Болестта дойде внезапно. Лекарите съветваха Марцел да отиде в Байи на Неаполитанския залив, където се намираха прочути минерални извори. Извикаха там и Антоний Муза, който през пролетта на същата година се прослави толкова много с това, че върна живота на самия император. Но този път студените бани имаха пагубно въздействие. Марцел стана жертва на водолечението.

Надгробната реч на Форума в памет на двадесетгодишния младеж бе произнесена от самия Август. Той нареди да сложат праха на племенника му в голямата гробница, която преди петнадесет години бе започнал да строи за себе си и за цялото си семейство на Марсово поле край Тибър.

Масивните основи на мавзолея са се запазили до днес. Над високия кръгъл каменен зид, някога облицован с бял мрамор, се издига голяма могила. Там са били посадени вечнозелени дървета, а на самия връх се е извисявала огромна статуя на Август. Зад мавзолея имало горичка, където са изгаряли тленните останки на членовете на императорското семейство. Когато изграждал тази великолепна гробница, Август изобщо не предполагал, че именно Марцел, тогава още момче, на което той възлагал големи надежди, пръв ще влезе в императорския мавзолей.

След внезапната смърт на младия Марцел хората започнаха да шушукат, че това е работа на Ливия. На тези слухове повярва и Октавия, майката на Марцел. Останалите единадесет години до края на живота си тя посвети на паметта на сина си. За да не развреждат вечно живата й рана, тя нареди да махнат от дома й всички негови изображения. В нейно присъствие не можеше да се споменава името на покойния. Тя се отнасяше с явна ненавист към Ливия и към всички майки, чиито синове бяха живи.

Веднъж Вергилий четеше пред Август и семейството му фрагменти от епопеята, над която работеше вече десет години. Поемата възпяваше подвизите на Еней, сина на Анхиз и богинята Венера: Еней защищава Троя от гърците, а когато градът на Приам пада, той тръгва с невръстния си син Юл и с още шепа оцелели от пожара в родния град на далечен път, да търси ново място за заселване. Преживява много приключения по суша и море, защото гневът на богинята Юнона преследва непрекъснато троянците. Битките също причиняват много страдания на изгнаниците. Но накрая съдбата се смилява над тях, сбъдват се пророческите предсказания. Еней стига до земята край Тибър и там боговете на неговия род, които той е докарал чак от Троя, намират новото си отечество. Оттам води началото си народът на латините, а по-късно Рим и родът на Юлиите — според легендата той произлиза от Юл, сина на Еней.

По време на странстванията си, преди да стигне Лациум, Еней веднъж дори попада в страната на мъртвите. Там среща баща си Анхиз и отива след него в Елисейските полета, където вижда сенките на героите — на загиналите и на онези, които тепърва ще се родят. Те вървят на групи — бледи, печална видения или пък осияни от бъдеща слава. Редом с Марцел, завоевателя на Сиракуза, крачи снажен младеж с блестящи доспехи. Но лицето му е тъжно, а очите сведени надолу. Еней пита баща си кой е този момък, заобиколен от приятели, излъчващ такова очарование! Но над главата му като тъмна сянка се спуща черната нощ. Очите на Анхиз са пълни със сълзи, когато отговаря:

— Сине, не питай за голямата скръб на твоите потомци. Съдбата само ще покаже този младеж на света и бързо ще го прибере… Момче, достойно за състрадание, ако успееш да превъзмогнеш жестоката съдба, ти ще бъдеш Марцел! Донесете снопове лилии! Нека поне с тези пурпурни цветя да помена душата на правнука си!

Когато поетът изрече думите „Tu Marcelus eris“, Октавия, присъстваща на четенето, падна в несвяст^[1].