Александер Кравчук
Октавиан Август (112)

Публий Овидий Назон към своите читатели

Роден съм в Сулмона. В този град има много потоци с ледена вода, намира се на деветдесет мили от Рим. Роден съм в същата година, когато двамата консули загинаха от еднаква смърт^[1]. Семейството ми (ако това изобщо има някакво значение) още от прапрадядо ми се числеше към конниците, тоест по рождение, а не по милост на съдбата съм римски конник. Аз не съм първото дете; имах брат, по-голям с една година, но и двамата сме се родили на един и същи ден — 20 март.

Грижовните ни родители ни дадоха да се учим още малки, а скоро след това ни пратиха в Рим при прочути учени мъже. Брат ми от най-ранна възраст се интересуваше от реториката. Беше роден за мъжествените словесни схватки на Форума. А мене още като момче ме привличаха небесните тайни и музата тайно ме тласкаше да творя. Баща ми често казваше:

— Защо се захващаш с безполезни неща? Та дори Омир не е оставил състояние!

Съгласявах се с него. Захвърлях целия Хеликон и се опитвах да пиша проза. Но песента сама извираше и каквото и да пишех, то се превръщаше в стих.

Времето течеше, неусетно се изнизваха година след година. С брат ми облякохме по-широки мъжки тоги, обшити с пурпур. Но старите ни увлечения си останаха. Брат ми почина на двадесет години. С него сякаш загубих част от самия себе си. Получих първата длъжност, достъпна за млад човек: станах член на комисията на тримата. Но не влязох в сената. Това би било прекалено голямо бреме за силите ми. Не бях достатъчно издръжлив, умът ми не беше навикнал на труд; всъщност нямах особени амбиции. Музите винаги са ме насърчавали към спокойна почивка, към което душата ми и без това се стремеше.

Почитах и уважавах съвременните ми поети. Всички тогавашни гадатели смятах за богове. Мацер, вече в напреднала възраст, често ми четеше своите поеми за птиците, за отровните змии, за лековитите билки. Неведнъж Пропорций ми е декламирал за любовната си страст — бяхме приятели. Поддържах тесни връзки с Понтик, който се прочу с една епопея, и с Бас, известен с ямбическите си стихове. С удоволствие слушах стиховете на Хораций, богати на рими; той свиреше на италийска лютня песни, изпълняваше ги изкусно. Вергилий само бях виждал. Ревнивата съдба не ми позволи да се сприятеля с Тибул. Той беше приемник на Гал, след него идваше Пропорций. А аз — по хронологичен ред — бях четвърти.

И както аз почитах по-старите, така и мен ме уважаваха по-младите. Музата ми бързо се прочу. За първи път декламирах свои стихове още когато едва започвах да си подрязвам брадичката. Възпявах град Корина. Името е измислено.

Пишех много, но онова, което смятах за несъвършено, хвърлях в огъня, защото той най-добре поправя. Когато заминавах в изгнание, също изгорих някои произведения, които, може би, щяха да намерят признание.

Сърцето ми е меко и податливо на стрелите на Купидон, лесно се вълнува. Но макар да бях такъв и макар и най-малката искрица да ме разпалваше, за мен не се чуваха никакви клюки. Още като момче ми намериха съпруга — нито достойна, нито пък годна за нещо. Бракът ни не трая дълго. Следващата съпруга не можеше да бъде обвинена в нищо, но кратко време дели ложето с мене. Третата, с която живях дълги години, понесе и бремето да бъде съпруга на изгнаник. От двата брака на дъщеря си имам две внучета.

В това време баща ми вече бе извървял своя път. Живя деветдесет години. Плаках не по-малко, отколкото той би плакал за моята смърт. Малко по-късно погребахме и майка ми. И двамата бяха щастливи, защото си отидоха преди моето наказание! И аз съм щастлив, защото те не виждат страданията ми, защото не съм им причинил болка.

Но ако от мъртвите остава нещо, освен името, ако някаква едва забележима сянка избяга от пламъка на кладата, а слухът за мене достигне до духовете на родителите ми и моето провинение е известно отвъд Стикс, тогава знайте и ми повярвайте, аз не искам да ви лъжа: причина за моето изгнание е една грешка, а не престъпление!

На сенките това им стига. А сега се връщам към вас, които желаете да научите историята на живота ми. Най-хубавите ми години вече минаха, а победоносният конник в Олимпия вече десет пъти от деня на раждането ми бе вземал награди, когато гневът на оскърбения владетел ме прати да търся град Томи^[2], на левия бряг на Черно море. Причината за моята гибел е известна на всички, тъй че не е необходимо сам да обяснявам.

След дълго скитане стигнах до земя, която граничи със сарматските гети, въоръжени с лъкове. Тук, макар наоколо да звънти оръжие, о, горестна участ, доколкото мога, се разтушавам с песни. Защото тук нямам никого, пред когото да ги прочета, и все пак по този начин си прекарвам и убивам времето. Благодаря ти, музо, че все пак живея, че не са ме сломили трудностите, че още не ми е дошло до гуша мъчителното съществуване. Ти ми даваш утеха, ти си отмора, лекарство, водач и другар. Ти ме пренасяш от Дунав на Хеликон, на твоята свещена планина. Благодарение на тебе още приживе — нещо, което не се случва често, аз си спечелих известност, каквато обикновено се постига след смъртта. Завистта, която обикновено преследва съвременниците, не е докоснала нито едно от произведенията ми. Нашият век е дал големи поети, но читателите винаги са били благосклонни към моя талант. Аз самият поставям мнозина, над себе си, казват обаче, че не им отстъпвам. Творбите ми се четат по целия свят. И ако има нещо вярно в предсказанията на гадателите, дори още сега да умра, няма да си отида напълно.

Все едно дали дължа славата си на човешката доброжелателност или на своите песни — на теб благодаря, читателю^[3].